автор: Zazorqvane

И заскрибуцах напреди върху оковите,
които свободата ми закичи.
Изцапах въздуха, изгоних грубо совите,
изплюх се във водата на реките.
…

Отколе е икаровата жажда.
И черепите спукани по-после.
Един се свършва с кикот, друг се ражда
в риданията майчини. Скопосан
е срезът пъпен. "Искам се отделен",
пищи със цяло гърло младенецът.
Циник се произвежда - сам за себе
си. Мъдро си надява белезника.
В екстаз, със ореола на страдалец
и с маска философова, небрежна,
размахва компетентно показалец,
със поглед ироничен - изпод вежди.
И вечно неразбран е - тънка мисъл,
понеже сред ушите му се рее.
По устните му остри всяка крива
в забвение потънала е нейде
назад - със лик почти ембрионален.
И ден когато (неповярван!) дойде
за среща кратка с оня със косата,
назад поглежда - силно недоволен,
обиден всевселенски и намразил
най-много себе си. Горкият!
Във мировата своя скръб нагазил,
сърдито диша, по-сърдито си отива.

Ненужни са ми фините вериги
на мъдрия, освободен самотник.
Затвора на живеенето искам.
Със теб - за мен присъда.
Доживотна.