автор: Mariell_Desing

Не ме погали пролетта,
в мен не поникна дори и вълча въздишка,
отвсякъде тишина избуява
и се роня под пръстите ти – цветче
изсъхнало и измислено.
Докато вятърът се смее саркастично
разфасовам сърцето си прилежно
върху облачната маса -
не за да умре,
а да се научи да живее без теб
във ферментиралата красота на нямането.

Tежки са стъпките на тъгата ми,
и пищят от болка под тях
стръкчетата крехки на нови надежди,
докато на къса каишка я водя
сред белия траур на пролетта.
Хлъзгави са орбитите на очите ми
така и не се научиха да вярват,
че са само проводници на скръбта
сълзяща от поругания олтар,
откъдето иконата на присъствието ти
носеше живот на всичките ми мисли.
Някога.
А можеше само да ме обичаш
и да оставиш боровете да танцуват,
пробождайки се до зелена кръв
в отчаяните си опити за прегръдка,
мечтаeйки просто да бъдат хора
между два тихи такта на твоя дъх...