автор: yotovava

Отровна плесен над града
мъглата февруарска рее.
Не идва никоя беда
сама – и влачи друга с нея.

Със зъби скърца утринта.
Но тихо е. Безкрайно тихо.
В една нелепа самота
ръцете ми се приютиха.

Докато другият мълчи,
ти чакаш нещо да се случи.
И – свел към бездната очи,
скимтиш като ранено куче.

Така минават векове,
щом тишините са затвори.
И стават смъртни врагове
до смърт обичалите хора.

Кажи ми нещо? Изкрещи!
Не хлътвай в сенчестата зима.
Гневът – дори да изплющи,
поне да зная, че те има.