автор: andromen

По пътя нейде се залута Идеала
със потрошени зъби и настръхнала душа
и колкото да се опитвам с рими да го мамя,
навярно раните си ближе в самота.
И пак така се случи – беше някъде по обед,
а жегата пристъпваше като опушен нестинар.
На сянка кравите на мислите преживяха със лобода
и реквиемно се оглеждаха в дълбокия бунар.
Омарата от спомени като вина над гаснещия кър тежеше
и чаках смислен отговор за трудните „защо?“ и „кой ?“…
Баща ми се спомина в кучи студ, без дума да рече,
а още нямам лек за сън, нито хралупа за покой.
Безсмислието бавно заобгръщаше полето,
зад часовете мудни, под декора на фалшивата луна…
Изглежда Този, не съм аз, нито представата си вече,
изгубил всичките посоки в равнината на нощта.

…Но като призрак вените на утрото порозовяват
и слънцето се вдига върху изтърканият праг.
Ще трябва мулето на волята да подковавам,
за да намеря възрожденския си пес и продължа.