И тази вечер бяла фея, пред душата ми осиротяла, безмълвно си танцува. Сред изумените снежинки тя полита и плавно към земята се завръща… В твоя образ се прокрадва и с усмивката ти там кръжи. Гледам през прозореца замъглен и думите за обич шепнешком изричам. Сам съм и за лудостта си пак нехая. Тържеството наше до насита аз прегръщам и с тебе може би танцувам…
Но те няма! И далече, някъде в простора, навярно спомняш си глупака с очите потъмнели. Сам от чашите отпивам. С дланта прозореца виновно ще изтрия и всичко в сивотата ще приключи…