автор: perlita

Беше просто една семейна съботна разходка през февруари.
Разходка по Главната в гр.Пловдив със страхотни приятели. Тъкмо излизахме от едно кафене, което всъщност можех да заменя с една лека шопинг терапия /все пак съм само жена/, но това с мъж до теб рядко се получава.)))
Всъщност кафето никак не беше лошо, просто в стремежа си да бъда навсякъде и да свърша колкото повече, толкова повече, не успях и днес да изпадна в нирвана и да се опитам да усетя съставките на така обожаваната от мен черна напитка.
Обичам Пловдив от дете. Там винаги ме посрещат страхотни емоции, сякаш ме очакват зад някой ъгъл и усещайки появяването ми, колкото и рядко да е напоследък, изкачат и ме сграбчват толкова силно, че да пожелая да се върна за още.
И се случи… Просто излизах от едно кафене, вървях, почти бях себе си и тогава минах покрай уличен музикант, който свиреше бавна песен. Не я помня, не мога да я чуя. Не помня на какъв инструмент свиреше, не помня дори дали го погледнах. Видях двойка на средна възраст, която танцуваше. Бяха удивителни, излъчваха толкова страст, щастие и покой, че в един миг не можех да помръдна. В онзи момент тайничко им завиждах.
Затова, че в този късен следобед, сред толкова много хора, те бяха една отделна вселена. Една пълнота нужна само на двама, без суета, без претенции и изисквания. Танц….
Един от приятелите ни каза, че мъжът просто показвал стъпките. Не, той показваше на жената срещу него как да живее, как да се усмихва, как дори мрачният зимен ден може да те стопли.
Не исках да вървя напред, исках още малко да ги погледам. Ако можеше и на мен да покажат как да „летя“, защото осъзнах, че съм забравила, че някъде съм изгубила нещо. Определено бях обременена и със сигурност комплексирана. Мисълта, че мога да танцувам на централна улица, в който и да е град, е нереална за мен. Още по нелепото е, че в една секунда си представих точно това. Помислих си, че това е емоция и усещане, които никога няма да изпитам, защото да не ме помислят за „ луда“ явно ми е по-важно.
Почувствах се малко тъжна, съвсем малко. След това се усмихнах и разбрах каква късметлийка съм да имам възможността да бъда провокирана, да не спирам да търся, да не се отказвам, да искам да дишам и да се смея много.
Затова много те обичам Пловдив и ти благодаря, че се докоснах до усещането да разпериш криле, дори да знаеш, че няма да полетиш. Благодаря и на тази двойка, която никога няма да видя отново, но ще помня – очарованието, усмивката, страстта, доверието, свободата, подадената ръка.
Когато сънувам ще мога и аз!