автор: flood

Успехът го преследваше. Не че бягаше от него, напротив. Но просто му омръзна да е навсякъде с него, дори когато изобщо не му беше нужен. Ето например – това момиче изобщо не му харесваше. Обаче успехът реши друго. То се влюби в него, и то по такъв категоричен начин, че накрая трябваше да я набие, за да разбере, че той не изпитва същото. Това не беше успех. Обаче успехът не мислеше така. Просто му вървеше с всичко и във всичко.
Изобщо не знаеше, че момичето е бременно. Разбра го после. Но какво от това? Нищо. Той бе успял да я свали, при това без усилие. Значи всичко е наред от гледна точка на...
– Успеха... Това ли търсиш? – попита го момичето. – Просто бройката. Покоряването. Надмощието. Така, нали? Без чувства, без обвързване, без емоции. Тихо, смело и напористо нахлуваш в чуждия свят, обграждаш го, пълниш го с илюзии, от които няма излизане. Това е умение, да. Това е успех.
Той не ѝ отговори тогава. Разделиха се. Тя само поживо, той поживо и поздраво.
Не знаеше, че шефът на отдела за информационни технологии е болен от рак. Не му беше и работа да знае това. Той беше излишен в момента и затова го уволни. Успехът на предприятието налагаше това.
На погребението съпругата на покойния го попита:
– Ти защо дойде тук? – Всъщност бяха дошли повече от уволнените. Това място беше подходящо за тях. Погребението се случи в почивен ден. – Каква работа имаш точно тук и точно сега? Нали постигна своето? От съжаление към себе си ли си дошъл?
Той не отговори тогава. Дори не знаеше защо е отишъл на това глупаво погребение. Секретарката му каза, че е получил покана да присъства на събитието.
Уволни и нея.
Когато някой от служителите му постигаше резултат в работата си, той го присвояваше. А служителят уволняваше. Изобщо уволнението винаги е добър инструмент на успеха: беше научил това от себе си и се гордееше с това.
– Защо правиш това? – попита го единственият му приятел от детските години. – Макиавелист си, а? Владетел? Хората трябва да се страхуват от теб, за да ти уважават. Нещо такова, нали? Знаеш ли, ти си нещастник. А и Николо Макиавели е умрял преди пет века. Не мислиш ли за смъртта? Memento mori.
Не обичаше да му говорят така. Ако приятелят му беше негов служител, щеше да го уволни. Но понеже не беше, направи така, че да не може да си намери сносна работа в града. Постара се много и отчете това за свой успех.
Но успехът понякога е трайно и упорито нещо – от онези гадинки, които работят само за себе си и при това съвсем всеотдайно, без да отчитат интересите на другите. Успехът му наложи да прави все по-рискови операции, да се обгражда от некадърници, които се страхуваха от него, за да пазят себе си от маниите му.
Когато я срещна, поиска да говори дълго с нея. Можеше всичко да обясни.
– Няма време! – каза му тя.
– Е, все ще намерим един час да поговорим. – Той искаше да има поне час, защото изпитваше потребност да сподели това, което постепенно го изгаряше отвътре. Беше някаква смътна истина, нещо болезнено и упорито: любов, рак и приятелство едновременно, нещо над властта му. Пък и му се струваше, че вече се бяха срещали.
– Ние не сме двойка. Не говори за нас. Не съществуваме заедно. – Тя говореше бавно, с отнесен глас, а и видът ѝ бе съвсем ефимерен, като щастие, формите ѝ сякаш всеки момент щяха да се изпарят във въздуха. – Аз имам време. Аз съм времето. А ти нямаш час. Нямаш и половин час. Ти успя да разпилееш времето си. Във всичко успя. И сега ще споделиш успеха си с тези, на които го дължиш. Ако не успееш, от теб няма да остане и следа.
Тя си тръгна – внезапно, тихо, бавно и тържествено, и той се поуспокои. Изглеждаше зловещо, като видение.
В крайна сметка може би щеше да успее да се промени, ако се наложи. Но защо? „Коя ли беше тая кукуфелница?“, изсмя се, но не чу смеха си. Каза го на глас, ала и гласът не чу. Стана, а тялото му си стоеше на дивана, отпуснато, неподвижно. Опита да отвори вратата. Нямаше врата. Нямаше стая. Нямаше пространство. Наоколо му имаше само успех – сив, мътен, влажен и студен; лепкав като катран.
„Мъртъв ли съм?“, попита се.
Тя му отговори някъде отдалече: „Смъртта не е за всеки. Тя е дар – като живота. Ти и нея победи. Сега ще разбереш много неща. Бавно. Мъчително. Успешно.“
Настръхна. Това звучеше наистина зловещо. А и къде, по дяволите, изчезнаха предметите около него? Нима животът не е веществен? Има ли друго освен този момент, освен този живот, освен това време.
Опита отново да установи контакт: „Ти как разговаряш с мен? Аз не общувам с теб, как се промъкваш в мислите ми?“
Тя не му отговори. Тя не отговори на нито един от неговите въпроси. Любовта рядко е отмъстителна. Но често е мълчалива.
Успехът имаше в себе си толкова много отговори. Повечето от тях звучаха като оправдания, но нищо. Ще им даде материален израз. Ще се обоснове. Тя каза дар: той знаеше как се правят дарове. Няма голяма разлика от подкупа. Едно намигване само.
И дължеше толкова много. Но какво от това? Имаше достатъчно пари, за да купи и да подкупи всичко и всички, това е лесно. Просто трябваше да намери контакт, подходящата форма.
Но нямаше на кого да отговори. И на кого да се издължи. Защото бе заличил от света си всичко и всички. Не знаеше, че и той беше заличен. От всичко и от всички. Предстоеше му да го разбере. Бавно, мъчително и успешно.