Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 454
ХуЛитери: 0
Всичко: 454

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСлучай из жизни. Владимир Набоков
раздел: Преводи
автор: gumbert

Един от разказите на големия Набоков от неговия Берлински период. Преводът на произведенията на този автор е истинско предизвикателство и моля за снисхождение читателите.
Случай от живота
/ Вл. Набоков /

Зад стената Павел Романович шумно се смееше и разказваше, как го беше напуснала жена му.
Аз не изтърпях този ужасен шум и, без да се погледна в огледалото, с измачканата рокля, с която се търкалях целия следобед, и по всяка вероятност, със следи от възглавницата по бузата, се озовах там, тоест в трапезарията на хазяите, където сварвам следната картина: моят хазяин, някой си Пришвин (не роднина на писателя), насърчително слуша, като непрекъснато натъпква цигарите си, а Павел Романович обикаля около масата с кошмарен израз на лицето, толкова блед, че, изглежда сякаш е побледняла чистоплътно обръснатата му глава, - някаква особена руска чистоплътност, инженерно-военна, но която сега ми напомня нещо недобро, страшно, сякаш затворническо. Всъщност, той дойде при брат ми, който тъкмо беше заминал, но сякаш това не го интересува, мъката му трябва да се изкаже, и ето той намира доволен слушател в лицето на не много познати и не дотам симпатичен човек и, шумно смеейки се, при което очите остават безучастни, разказва, как жена му си събирала нещата от апартамента, как по погрешка замъкнала любимото му пенсне, как всичките й роднини знаели за това преди него, как - "Това е интересно", - изведнъж се обръща той направо към Пришвин, набожен вдовец, или пък все повече говореше в пространството, - "ето кое е интересно, как ще бъде на онзи свят, с мен ли ще живее тя там или с онзи подлизурко?". "Елате при мен, Павел Романович", - казах аз със възможно най-кристалния си тон, и чак тогава той забеляза моето присъствие, аз стоях, тъжно облегната на ъгъла на бюфета, с който сякаш се сливаше малката ми фигура в черна рокля, - да, аз съм в траур, по всичко, по всички, по Русия, по зародишите, изтръгнати от мен. Ние се преместихме в моята стаичка, толкова малка, че в нея едва се събираше копринената постеля, по-широка напреки и на ниска масичка - стъкленото шише на лампата, пълно с вода, и в тази атмосфера на моя личен уют Павел Романович изведнъж се промени, мълчаливо седна, потърка възпалените си очи. Аз се свих до него, потупах възглавничките и се замислих с онази женска, облегната на лакътя си, замисленост, гледайки го, - синкавата му глава, силните рамене, на които повече би отивал кител, а не това двуредно сако. Гледах го и все повече се чудех, как съм можела някога да изпитвам увлечение по този нисък набит мъж с обикновено лице (единствено зъбите му са много красиви, това трябва да се признае), а всъщност наистина бях увлечена по него преди две години, когато той щеше да се жени за своята красавица, - и колко само го харесвах, колко бях плакала заради него, как само виждах насън тази тънка верижка на косматата му китка! Той измъкна от задния си джоб своята голяма и, както той я наричаше, "бойна" табакера и, кимайки отегчено, почука няколко пъти, повече от обикновено, с цигарата по капачето на табакерата. "Да, Мария Василиевна, - изрече най-накрая той през зъби, запалвайки цигарата и повдигайки триъгълните си вежди, - да, никой не можеше да си помисли, че ще се случи това, вярвах на тази жена, толкова й вярвах". След потока от думи изведнъж настъпи страшна тишина, чуваше се как дъждът тропа по перваза, как зад стената щрака със своята пълначка на цигари Пришвин. Дали от това, че целият ден беше облачен, или от това, че такова нещастие, като нещастието на Павел Романович, предизвиква във видимия свят разпадане, затъмнение, но на мен ми се струваше, че отдавна е настъпила нощта, макар че бе едва три часа следобед, и на мен ми предстоеше да пътувам за града по работа на брат ми. "Каква мръсница, - процеди Павел Романович, - та нали тя, и само тя ги е запознала, винаги ми е била противна, не скривах това от Леночка. Каква мръсница! Вие, струва ми се, сте я виждали - под шейсетте, косата й боядисана в рижаво, тлъста, прегърбена от тлъстините си. Толкова жалко, че Коля замина. Когато се върне, нека веднага да ми позвъни. Аз, както знаете, съм обикновен, прям човек, и отдавна казвах на Леночка, майка ти е лоша, вредна. Сега, виж какво: може би, Коля ще ми помогне да спретнем едно писмо до старата, формално, така да се каже, заявление, че аз много добре зная и разбирам, чие е това влияние, кой подтикна към това жена ми, - в този дух и абсолютно вежливо, разбира се".
Аз мълчах. За първи път той беше дошъл при мен, посещенията при брат ми не се броят, за първи седеше на моето канапе, ронеше пепелта върху моите разноцветни възглавници, - но това, което преди за мен бе райско удоволствие, сега въобще не ме радваше. От доста време вече добрите хора разправяха, че бракът му е несполучлив, че жена му се оказала калпава, неуравновесена глупачка, - и далновидната мълва отдавна й приписваше за любовник именно онзи индивид, който сега бе запленен от кравешката й красота. Затова катастрофата не беше сюрприз за мен, - нещо повече, аз може би и очаквах, че някой ден Павел Романович ще бъде тъй близо до мен. Но, не, - колкото и да стържех по дъното на душата си, аз не намирах радост, напротив, беше ми толкова тежко, толкова тежко, че просто не може да се опише. Всички мои романи по някакво тайно споразумение между техните герои винаги бяха еднакво бездарни и трагични, или, по-точно, бездарността обуславяше тяхната трагичност. Обидно ми е да си припомням техните въведения, развръзките - противно, - а средната част, тоест тяхната същина, сякаш въобще липсва, в спомена остава само някакво вяло зараждане, като през мътна вода или лепкава мъгла. Моето увлечение по Павел Романович беше поне с това интересно, че не приличаше на всичко друго, оставайки хладно и прелестно, - но сега и то, вече толкова далечно, отминало, - по обратен ред заимстваше от настоящия ден оттенъка на нещастие, неуспех, дори на нещо срамно, поради това, че сега ми се налагаше да изслушвам тези оплаквания от неговата жена, от тъща му.
"Дано по-скоро се върне Коля, - каза Павел Романович. - Имам още един план, и, струва ми се, не лош. А засега, аз май ще си тръгвам".
Аз мълчах, гледайки го тъжно и прикривайки устата си с ресните на черния шал. Той отиде до прозореца, по чието стъкло, почуквайки и бръмчейки, с премятане се издигаше и пак се смъкваше надолу една муха; след това той докосна обложките на книгите върху етажерката. Като повечето, малко четящи хора, той имаше пристрастие към речниците и сега измъкна дебел том с глухарче и момиче с рижави къдрици на обложката. "Прекрасна вещ", - рече той, пъхна речника обратно и изведнъж шумно заплака. Помогнах му да седне до мен, той се залюля, като плачеше все по-силно, и зарови лице в коленете ми. С леките си пръсти докосвах горещата му глава, грапава като шкурка, и розовия силен тил, който толкова ми харесва у мъжете. Полека риданията му затихнаха. Ухапа ме нежно през роклята и се изправи. "Знаете ли, - каза той, като шумно плесна с големите си празни длани (имах един чичо край Волга, който по този начин показваше, как кравите пускат своите баници), - да отидем у дома, миличка. Не съм в състояние да остана сам. Ето, ние ще вечеряме заедно, ще пийнем водка, а след това - на кино, какво ще кажеш?"
Не можех да не се съглася, макар и да знаех, че ще съжалявам за това. Обаждайки се по телефона за да отменя работата си, виждах себе си в огледалото и си мислех, че приличам на монахиня със строго восъчно лице, но след малко, като се пудрех и слагах шапката, аз сякаш потънах в огромните си, черни, опитни очи, и блясъкът в тях беше най-малкото монашески, - те дори горяха през воалетката, как само горяха. По пътя, в трамвая, Павел Романович стана някак чужд, мрачен, аз му разказвах за Колината служба, а погледът му не се спираше на едно място, той явно не слушаше. Пристигнахме. В трите неголеми стаи, в които той живееше със своята Леночка, цареше невероятен безпорядък, сякаш самите вещи, неговите и нейните, се бяха изпоскарали помежду си. За да поразсея Павел Романович, аз взех да се правя на компаньонка, облякох забравената от всички престилка, внесох успокоение в редовете на мебелите, чистичко сервирах на масата, така че Павел Романович накрая отново плесна с длани и реши да сготви борш, той много се гордееше с кулинарните си умения.
След първите две-три чашки той изпадна в необикновено бодро, делово настроение, сякаш наистина съществуваше някакъв план, към изпълнението на който трябваше да пристъпим. Не зная, дали той сам се зарази с някаква престорена сериозност, с която умеещия да си пийва мъж съпровожда пиенето на водка, или пък наистина му се струваше, че още в моята стая ние заедно започнахме да разработваме, обсъждаме нещо такова, но той напълни автоматичната писалка, с многозначителен вид донесе досието - писмата на жена му до него, когато през пролетта беше избягал в Бремен или някъде другаде, и започна да цитира от тях места, доказващи, че тя обича именно него, а не другия. При това той бодро пригласяше нещо- "ето така", "отлично", "ето, ако обичате вижте" - и продължаваше да пие. Разсъжденията му се свеждаха до това, че след като Леночка му бе писала "мислено те галя, миличък мой павианич", то тя не можеше да обича другия, и следователно е в заблуждение, и би трябвало да й се разтълкува тази заблуда. След като продължи да пие, той се промени, потъмня, стана по-груб, незнайно защо се поду, а след това, както преди малко, се разплака и, плачейки, сновеше из стаите, сякаш мен ме нямаше, и със всичка сила с бос крак риташе стола, когато му се изпречваше отпред. През това време той довърши гарафата, и тогава започна третата фаза, заключителната част на този пиянски силогизъм, в която се съчетаваха по всички правила на диалектиката първоначалната деловитост и последвалата я мрачност. Сега, както изглеждаше, ние бяхме установили нещо (какво именно, беше доста неясно), обрисуващо нейния любовник в крайно неблаговидна светлина, и планът се състоеше в това, аз, уж по собствена инициатива, да отида при нея и да я "предупредя", при което трябваше веднага да й разясня, че Павел Романович е абсолютно против всякаква намеса, и, че съветите му са ангелски безкористни. Не успях да се опомня, когато, вече обкръжена и притисната от непрестанния шепот на Павел Романович, който вече бързо се обуваше, звънях по телефона и едва, след като чух нейния глас, силен, глупаво звънлив, - изведнъж ясно разбрах, че съм пияна и върша глупости. Затворих телефона, но той започна да целува студените ми, стиснати ръце, и аз отново позвъних, отговориха ми без ентусиазъм, казах, че трябва да я видя по работа, и тя с известно закъснение се съгласи да отида веднага при нея. На това място, тоест, когато вече ние с Павел Романович излязохме навън, се оказа, че планът ни е съзрял окончателно и е поразително ясен: аз трябваше да й кажа, че Павел Романович трябва да й съобщи нещо изключително важно, - въобще, по никакъв начин не отнасящо се до тяхната раздяла (той особено наблягаше на това, изпитвайки наслаждение от тази тактика), и че той я очаква в бирарията отсреща.
Аз се изкачвах по стълбите някак си доста продължително, и незнайно защо страшно ме измъчваше мисълта, че последният път когато се видяхме с нея, аз бях със същата шапка и със същата кожа от черна лисица на раменете. Затова пък Леночка ме посрещна издокарана, с изглежда току що навита коса, но лошо навита, и въобще беше погрозняла, с някакви състаряващи я подутини около шикозно начервените устни, заради които целият този шик губеше смисъл.
"Не вярвам да е толкова важно, - каза тя, гледайки ме с любопитство, - но ако той мисли, че все още има за какво да говорим, моля, съгласна съм, само че нека има свидетели, страхувам се да остана сама с него, достатъчно ми беше всичко досега".
Когато влязохме в бирарията, Павел Романович седеше, облегнат на масата, разтриваше с малкия си пръст червените, голи очи и дълго, монотонно, разказваше нещо, някакъв "случай от живота" на съвършено непознат немец, седнал на неговата маса, огромен на ръст мъж със зализана прическа, но с обрасъл врат и с изгризани нокти. "От друга страна, - говореше Павел Романович, - баща ми не искаше да попадне в неприятно положение и затова реши да постави ограда. Така-а. От нас до тях имаше приблизително - - ". Той разсеяно кимна на жена си и продължи сякаш нищо не е станало: - - приблизително до трамвая, така че те не можеха да имат никакви претенции. Но съгласете се, че да прекараш цяла есен във Вилно без електричество не е шега работа. Тогава, той неохотно - - " Беше съвършено непонятно това, за което той разказваше. Немецът прилежно слушаше, леко отворил уста, той трудно разбираше руски, но самият процес на разбиране му доставяше удоволствие. Леночка, която седеше толкова близо до мен, че усещах неприятната й топлина, започна да рови в чантата си. "Това решение, - говореше Павел Романович, - бе продиктувано от болестта на баща ми. Ако наистина сте живели там, то, естествено, трябва да помните тази улица. През нощта е толкова тъмно, и често се случва - - " "Павлик, - каза Леночка, - вземи си пенснето, без да искам съм го сложила в чантата си". "През нощта там е тъмно", - повтори Павел Романович; както говореше, отвори калъфчето, което тя му беше подхвърлила през масата, сложи си пенснето и, като извади револвера, започна да стреля по жена си.
Тя издаде вопъл и падна под масата, повличайки ме след себе си, а немецът, след като отскочи от Павел Романович, се спъна в нас и също се озова на земята, така че ние тримата някак си се струпахме на пода, но аз успях да видя, как, притичалият към стрелеца келнер, със страшна сила и наслаждение стовари върху темето му железен пепелник. После следваше обичайното в такива случаи бавно привеждане в ред на разрушения свят - с участието на зяпачи, полиция, санитари. Фалшиво стенещата, ранена в едрото загоряло лице, Леночка беше отведена в болницата, но как отведоха Павел Романович, това не можах да видя. Когато всичко свърши, тоест когато всичко отново застана по местата си - уличните фенери, къщите, звездите, - аз се озовах на опустялата улица заедно с немеца: грамаден, с непокрита глава, с широкия си шлифер, той сякаш плуваше до мен. В началото ми се стори, че той ме изпраща у дома, но изведнъж съобразих, че аз него изпращам. Бавно, убедително, и неизвестно защо на лош френски, той ми обясни, когато вече бяхме стигнали до входната врата на неговата къща, че не може да ме прибере при себе си, тъй като живее с приятеля си, който за него бе и баща, и брат, и жена. Неговите извинения ми се сториха толкова оскърбителни, че аз му наредих веднага да повика такси и да ме отведе у дома, но той изплашено се усмихна и затръшна вратата в лицето ми, - и така аз вече вървях по мократа сякаш наистина засрамена улица, съвсем сама, както ми бе съдено да вървя завинаги, и пред очите ми все се надигаше, надигаше Павел Романович, и избърсваше кръвта и пепелта от бедната си глава.


Публикувано от hixxtam на 14.12.2004 @ 10:59:08 



Сродни връзки

» Повече за
   Преводи

» Материали от
   gumbert

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 7


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.06.2021 год. / 08:47:02 часа

добави твой текст
"Случай из жизни. Владимир Набоков" | Вход | 6 коментара (6 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Случай из жизни. Владимир Набоков
от Moka (moka@gbg.bg) на 25.01.2005 @ 13:56:48
(Профил | Изпрати бележка)
Напомняне какво е художествена литература. Обещавам си тържествено да не умра млада и успея да прочета всичко, което ме заслужава:)))))))) /това шега/.
Благодаря сърдечно за усилието. Адски много харесвам подобни текстове.


Re: Случай из жизни. Владимир Набоков
от Pip на 14.12.2004 @ 11:31:25
(Профил | Изпрати бележка) http://www.pipvolant.com
Ще бъде ли нахално от моя страна да те помоля да изпратиш на личната ми страница този разказ на един от любимите ми писатели? Не съм го чел, за съжаление! Освен че руският език ми е майчин, интересът ми нарастна и затова, че, доколкото си спомням, Вл.Набоков в Германия пишеше предимно поезия и то под псевдонима "Сирин".
С благодарност!


Re: Случай из жизни. Владимир Набоков
от Marta (marta@all.bg) на 15.12.2004 @ 06:56:16
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Голямо удоволствие бе за мен този разказ.
Благодаря за превода.
:)


Re: Случай из жизни. Владимир Набоков
от Hammill на 16.12.2004 @ 17:31:32
(Профил | Изпрати бележка)
Прекрасно!!!
Искрено ти благодаря.
Всъщност Набоков, особено с "Покана за екзекуция" и "Дар", е любимият ми и безкрайно уважаван от мен писател.
Големият майстор си личи дори от само едно изречение. При Набоков няма празен и надут език, така характерен за по-новата литерутара, а има едно невероятно внимание към детайла, което обединява като че ли дистанциран поглед на хирург и заедно с съвършено съчувстваща близост и интелектуално разбиране.

Преводът ти е много добър, личи си че е правен с любов и вникнатост. Можеш само на места да скъсиш малко изреченията. На руски такова преизобилие от словесни детайли е подходящо, защото падежите придават допълнителна свързаност на думите, обаче българският е по-аналитичен език и е хубаво фразата след известен период да се затваря поне с точка и запетая.

Още веднъж: Благодаря!


Re: Случай из жизни. Владимир Набоков
от Hammill на 17.12.2004 @ 15:49:27
(Профил | Изпрати бележка)
Само като си помисля този бисер сред каква плява стои и още малко ще изпадна в мизантропия.

Ама наистина хубавото не е за всички. Повечето се задоволяват с подметки и полуфабрикати.


Re: Случай из жизни. Владимир Набоков
от haboob на 20.12.2004 @ 19:27:39
(Профил | Изпрати бележка)
искам още!