автор: zika

- Наздраве! - казва номер четири.
- Наздраве! – казваме, аз - номер три и номер две.
Отпиваме от чашите и отсипваме в пепелника за Бог да прости номер едно.
Номер пет отсипва също от съседната маса където бе низвергнат. Изгонихме го преди време защото забърка каша с историята на номер едно за голямата му любов. То, затова беше номер пет – от малък създаваше неразбории, та до ден днешен. Остана си ерген. Не одобряваше това, което правим.
От деца бяхме неразделната петица. Номерата бяха за заслуги. В началото за каквото се сетим, а с годините за любовни истории. Събирахме се когато можем в това кръчме. Споделяхме. Номер пет никога не каза каквото и да е за жена или любовница. Червеше се от разказите ни.
Времето не промени номерата ни. Което идва да подскаже, че какъвто си бил като дете, такъв си оставаш.
Номер едно си беше номер едно във всичко. И сега, когато бяхме попреминали, имаше най-много жени. Разказваше най-интересно за тях.
Коронният му номер бе болна жена и две дечица, които той гледа. В интерес на истината нито жена му бе болна, нито имаше деца. Тя, жена му, жива и здрава, живееше и работеше в чужбина. Номер едно беше пенсионер и повече се подвизаваше в България. Удобно и с алиби съжителство. Беше хубав мъж, с добра професия. Където и да се появеше жените му се лепяха. Ако някоя не го забелязваше, беше достатъчно да заговори. Ерудит с дар слово. Не ухажваше и не се натрапваше. Напротив. Провокираше въображението им с това, че е недостъпен, че не се занимава с „глупости” и, че има тежко болна жена. Разказваше на жените каква красива любов са имали. Гледал я като малко дете - как се храни, как спи…Обожавал я. Умирала в ръцете му…Какъв секс, какви глупости – тя, нежната, малка, сладка едвам оцелява, а той да я мъчи и с животински неща. Е, да, имат деца, но той баща, той майка…
И капана щракваше. Жените полудяваха по него. Горкичкият! Нищо добро не е видял. И се заемаха да го обичат, да му помагат. Имаше и такива на които не им пукаше за болната, искаха го завинаги, крояха планове за съвместен живот. Защото не беше мъж за изпускане.
Но, номер едно ги изкарваше виновни, че не влизат в положението му или, че прекалено влизат в него. Игнорираше ги за дълги периоди. Разби не едно сърце. И, как го правеше не знаехме, но винаги можеше да си върне която си иска. Направо номер едно.
Ние изневерявахме, но скромно, скучно, без драми. Номер едно винаги имаше резервен вариант за авантюра. Ако приключеше с някоя, друга веднага влизаше в действие. Твърдеше, че никога не се е влюбвал, ако не брой едно момиче в трети клас.
Но се бе влюбил. В тази дето номер пет изпорти. Номер едно се запознал с нея в ателието на приятел. Приличала на италианка - дребна, с големи гърди и черни очи. Оставила го без дъх. Явно и тя си паднала по него, защото едвам изчакали да излязат от ателието и се награбили на първата пейка. Завела го в дома си. „О, Боже” – така нарекла достойнството му. Нощта минала като миг. На сутринта му показала снимката на съпруга си – някакъв адмирал или генерал. Приличали си като близнаци, само дето генералът бил по-стар.
Започнала любовна история, която му взела акъла, а на номер едно трудно можеше да му вземеш акъла.
И точно тогава номер пет - който, оказа се, ходел в друга кръчма и се перчел с историите ни - да вземе и да разкаже тази. Един мъж – номер пет късно забелязал приликата с номер едно - разпознал жена си. Скочил, сграбчил го за врата и се стигна до големи разправии и очни ставки.
„Италианката”дойде в нашата кръчма. Вдигна скандал на номер едно, на номер пет и на всички нас. Мъжът й я напуснал – не могъл да преглътне „О” – то. Тя се разсърди на номер едно, но нали бе влюбена, бързо му прости. Започнаха отново да се виждат.
И двамата не бяха първа младост, но любовта събуди в тях младежко безумие. Така се развихриха, че ние онемяхме.
И точно когато мъжествеността му трябваше, простатата на номер едно му направи номер. Видя се в чудо – тя си искала „О, Боже”-то всеки ден. Номер едно без обяснения избяга. Скри се при жена си. „Италианката” го търсеше. Беше тъжна, влюбена. Започна да идва на нашите сбирки защото й напомняли за него. Четеше ни стиховете, които бе написала за него. И един ден дойде новината, че номер едно е напуснал този свят. Тя се срина. И изчезна. Заедно с нея изчезна и номер пет. Появи се в кръчмето на годишнината от смъртта на номер едно.
- Наздраве! – казва номер две.
- Наздраве! – казвам аз, номер три. – Я, дай по едно хапче за простата, че се не знае.
- За вас не знам, но аз приключвам с жените – казва номер четири. – Играеш ли си с любовта, животът ти го връща. С любовта шега не бива!
- Не бива! – казваме ние и глътваме по едно хапче за Бог да прости!
Вратата на кръчмето се отвори и Тя, любовта на номер, едно влезе. Отиде при номер пет. Целуна го страстно, каза му нещо, смигна ни и излезе.
Номер пет, стана, взе си чашата, седна при нас.
- „О, О Боже”! – гордо казва той и отсипа в пепелника глътка за номер едно. -Бог да ме прости!
- Бог да те прости! – казваме ние. – И номер едно!