автор: verysmallanimal

Студеното може и да те хапе по ушите, но от друга страна помага на мозъка да мисли. Поне в Кутра е така.
Лятос всеки търчи насам-натам, напъва се да свърши някоя работа или зулум да направи, та не можем като хората да се разприкажем. Виж зимата е друга работа – времето е затънало някъде из преспите и не помръдва, та има човек време да помисли, да измисли и да сподели с другите ония неща, дето му се въртят из главата. Повечето са глупости и хвалипръцковщини, с които запълваме паузите, в които Цепата слиза в избата да наточи вино. Но има и неща странни, загадъчни, че и страшни. Такива, че и поп Митър не може да ги разчепка, а само сумти и се почесва дето не го сърби.
Такава една случка се случи преди няколко години, баш на Антоновден, когато снегът стигна до кръста на човек, а пък живакът в термометъра се беше свил като стафида – иди, че го разбери колко градуса е. Нощем небето светеше, пълно със звездички като стъклени топчета – аха да се пръснат от студ. В такава една нощ Петко Жебов, нали си е малко прост, взел, че вързал кучето на двора с железен синджир – да не може да го скъса и да избяга. Канджо – тъй се казва кучето на Жебата, поскимтял малко, пък се умълчал. Жебата си рекъл, че псето сигур си е изкопало дупка в снега и спокойно си легнал. Спал той каквото спал, а сабахлен, като излязъл на двора, що да види – Канджо чинно си седи в дупката, а синджирът го няма, само една тънка следа се точела към портичката. На кучето вратът му охлузен, гледа уплашено и все напира да се завре в плевника. Разшетал се Петко из двора – ха тук, ха там – няма ни синджир, ни дявол. Потропал на комшията, Иван Кинин, казал му какъв е дерта и тръгнали двамата да дирят синджира. Тоз срещнали по пътя, оня срещнали и ей на, след малко една тумба от петнайсетина мъже утъпквали дружно снега из селото, в търсене на пустия му синджир. Туй било към девет сутринта, а към единайсет, премръзнали и жадни, се намъкнали вкупом в кръчмата. Не били изпили още и по една ракия и ей ти го поп Митър – дошъл да купи лимонада за магарето. Попът има тоя адет – по празници купува на добичето едно шише лимонада. Магарето я изпива и си трае, а и попът си трае и не казва защо я прави тая дивотия. Както и да е, взел си той лимонадата, а мъжете го наобиколили – да му разправят какво е станало със синджира на Жебата. Попът ги изслушал, зажумял с едното око и като тупнал с юмрук по тезгяха, отсякъл:
- Избягал е!
Народът се шашнал:
- Ма как тъй избягал бе, отче?! Кучето там си седи, пък синджирът…
- Ми тъй е – кучето на Жебата е послушно, пък е и малко гламаво, та е седяло цяла нощ в тоя кански студ, ама синджирът не е устискал и е хванал пътя. – Отец Митър се позамислил и допълнил – Те, синджирите, понякога тъй правят.
И докато останалите се мъчели да напаснат думите му в главите си, попът се врътнал и излязъл – да носи лимонада на магарето.
Така си остана тая случка – като нещо тайнствено и непостижимо за селския акъл. От цялата работа Канджо намаза само – до края на зимата Петко Жебов го държа в плевника на топло. И не за друго, ами стиснат е Петко, та не му се даваха пари за нов синджир.
После някой каза, че видял по телевизията, в някакъв филм, едно куче с таман същия синджир. И действието във филма било някъде из южните страни. Дали е същият синджир, никой не знае, ама ако е – евалла, окумуш синджир излезе. Пък ние, барабар с кучетата, сме будали и всяка зима се ровим из преспите. Ама ха де….