автор: mitkoeapostolov

Тя тая разходка не е много сутрешна защото се събудих в девет и после лежах до единайсе. Как да стане човек като до него се умилква топлото и уютно тяло на природата? Тя и зимна не е. Цунамито от слънчеви лъчи, се издига от небето и залива земята сякаш не е декември. Тя и над Симитли не е, защото тръгвам от квартал Ораново, който всеки местен любезно би обяснил, че никакво Симитли не е.
Ама за разходка, разходка е. Че и кило от горе. Ей сега ще се види...
Целувам маймунчето по бузките, щипвам го по дупето, изпивам топлината от устните и шльоп- нагоре по баирите.
Кучетата от последните орановски къщи ме изпращат с подозрителен лай. Склонът на първия връх започва от зироу ту хироу дето се вика, изневиделица де. Върхът се казва Цицин връх. Като го погледнеш отдолу разбираш защо. А като го видиш отгоре съвсем ти става ясно. Тя природата така го е изваяла тоя връх, че веднага те връща в топлото легло до младата девойка и щеш не щеш ръцете ти се свиват конвулсивно, започват да милват въздуха и да го галят. То аз и вкъщи си галя гърдите на моето момиче. Той Господ и нейните ги е изваял хе такива. Мине не мине се ще и бръкна под блузката, ще хвана едната и ще си я чувам в шепата... ей така срещу нерви...успокоява от вечната борба с живота.
Над Цицин връх се излиза на черешовите градини. Те това се викат черешови градини- покриват цял един южен склон на баира. Хем в ред сяни, хем добре поддържани. Да дойдеш тука лятото да се насереш от кеф. Ама буквално. Черешите висят от дърветата- едни са с дебели люспи и черни като душата ми натирена в чужда земя, други са червени, с тънки люспи и лее им се сока ей така, като кръвта българска по разни там робства и войни.
Над черешовите градини коларският път се скрива в една рядка борова гора и малко сянка става та намятам капата. Задъхвам се ама си бързам, че такава мома вкъщи сама стои ли?
Та да се представя тука накратко докато изкачвам върха. Аз съм учител и писател. Ама какъв учител и какъв писател съм ще се разбере ей сега след малко. Търпение само. Ами то това ми е и цялото представяне, нали казах накратко все пак.
- Цър- пис- сквийк- скийк.
А такаа. Каква е тая птица тука точно под върха? Оглеждам се и не виждам никаква животинка. Правя няколко крачки, но нищо не помръдва нито в небето нито по тревата... а писукането продължава. Вглеждам се в земята и чак сега забелязвам десетки малки дупчици разредени през педя-две. Май от там идва писукането. Ха, точно. Застивам на място и гледам. Хе, малки полски мишки си подават муцунките от една, после от друга дупка... и църкат... и пискат... опитват нещо да ми кажат. Ама аз като съм такъв ахмак нищо не разбирам. Просто същество е това човека, ей! Едни мишки да не може да разбере, а се мисли за кой знай какво. На луната бил стъпил, в другите вселени сонди бил изпратил. Хай сиктир бре! А мишките хитри. Ту от едната дупка се обадят и хоп, след секунда си показват мустачките от друга.
С времето стават все по-смели. Излизат целите от дупките, изцъркват към мен и после за миг се връщат обратно. Аз съм замръзнал на място и ги гледам тия мишки и се сещам за Мистър Джингълс от „Зеления Път”. Ако някой не го е гледал този филм да вземе да го гледа. Мистър Джингълс си живее в джоба на един затворник и двамата си говорят също като хора. А аз моите мишки не ги разбирам. Поглеждам ги отново и сега ми мязат на мишките на господин Бобински. Който и този филм не е гледал, да го гледа. Коралайн. Така се казва. Бобински е руски имигрант в САЩ, който организира виртуозен миши цирк. И те като Мистър Джингълс си говорят със своя господар.
Моите мишлета и те се въртят нагоре-надолу все едно са в миши цирк, а аз седя, гледам и си псувам. Бре, мама му стара, какво е измислил пустия Господ! Каква красота, какво изящество, каква сложнотия в едни прости мишки! Седя и ги зяпам хипнотизиран. Пфу! Ако човек не може да види смисъла на живота те тук в те тия мишки, има да си губи времето по разни там Уолстрийти, Молстрийти.
Аз в тази позиция мога да си седя завинаги и скучно няма да ми стане, ама най-после разбирам какво ми говорят мишките.
- Махай се от тук, цър, махай се, пречиш ни.
- Сполай ви за търпението- викам им. – Ха останете със здраве.
Продължавам сто метра нагоре и излизам на върха. Ей това е връх, ама връх! Голо теме с ниска жълта трева. Пътят просича и рядка борова горичка. От лявата и страна- кошара. Брей кошара на този чукар! Колко странно, колко романтично!
Вдигам аз глава нагоре и забелязвам, че над мен кръжи някаква птица. Поправка- две. Поправка- три, четири, пет. Аз знам само едни пернати дето правят така- лешоядите. Е това се вика наглост. Че съм мърша, мърша съм, а ма не е редно Господ така да ми го навира в очите. Нагло е дето се вика. След няколко часа ще разбера, че тия лешояди са белоглави и са се пръкнали тука чак от Испания. Ти да видиш! Естествено по европроект за връщане на изчезнали видове по родните им места.
Странно нещо е това човекът, брей! Първо- дай да изтепаме сичките мършави лешояди, че са грозни и разнасят болести. После- не, сгрешихме дай да ги връщаме, че са незаменима част от ненам си там каква уникална екосистема. Абе я се вземи в ръце бе, аянколу! Триж мери, веднъж режи и попреговори си поговорките, че като те гледам какви ги вършиш, ще ти трябват.
Ако пък спомена каква сложна социална система са лешоядите... Египетските с бялата глава и жълтата човка само намират мършата и започват да кръжат над нея, защото са прекалено малки и немощни да я разкъсат. Виждат ги белоглавите като алармена система и пристигат след тях. Дългите им вратове експертно пробиват и най-твърдите кожи. Като се наядат те, пристъпват напред египтяните дето до сега са стояли в страни и са гледали. И накрая- о, чудо! Долита черният лешояд, обира оглозганите кости и ги пуска от двайсе-трийсе метра височина върху някоя скала, та да изсмуче костния мозък. И после ми се подиграват, че вършея чукарите. Какво толкова интересно имало. Да съм си седял вкъщи да съм гледал турски сериали.
Отдолу под кошарата, където съм спрял да наблюдавам птиците, на петдесетина метра сред редките борове изгрява целият град Симитли. Ето, само няколко крачки и съм там- на ръба на чукара. Срещу мен- снежните върхове на Влахина планина, по която върви границата с Македония. Зад мен- Предела между Рила и Пирин. Гледка да видиш! Напълни ми се цялата душа с благина, та и преля даже. А под мен? Леле под мен отвес, ама такъв точен, че направо за учебник по математика- да преподаваш прав ъгъл. Е те това се вика урва! От къде тая урва на този равен връх? След час ще разбера, че това е най-опасното свлачище в България. Отдолу има необезопасена мина и както си стоя и се мая на природата мога да се гътна и да пропадна в преизподнята като едното нищо.
Ама аз си седя сега щастливо и невежо и радвам се на бляскавите лъчи на тая магесническа българска гледка. И както си гледам и си пълня душата със светлина, щастие и прана отвътре един глас ми вика- пфу, да ти иба и учителя! Къв учител си ти? Я гледай ти, учителю, тази гледка пред тебе и падай на колене пред създателя и учи се от него и повече учител не се наричай! Казах! Ей, мамка му и глас! Ха да се завре на кучето, където светлина не огрява да се завре! Боли ме сърцето. А щом боли, значи някъде в тия размишления някаква истина има.
Защото ти драги, читателю, не ме гледай един такъв разнежен на този връх. Аз навремето се подвизавах из Европата и Америката и хич не ме беше еня за симитлийските чукари. Аз даже не знаех къде е това Симитли. В тия години се изживявах и аз като западно мекере. „Тенкю”, „менкю” виках, че даже и срам ме беше да се представя с родното си име Димитър, че тъй някак простовато ми звучеше. Вместо това като ме питаха как се казвам, „Дейвид” отвръщах с американска улъйбка и само едно малко нервче дълбоко в душата ми потрепваше от погнуса. То добре, че беше това нервче със своя миши размер да ми свърне душицата в правилната посока. Ама нейсе. Отклоних се от темата както се отклоних от пътеката. Исках да кажа, че гласът дето преди малко ме припсува и ме натири на кучето в дирника прав си беше де. А да, и само да довърша та да се разбере колко бях измекяр ще споделя само за едно писмо. Това писмо пристигна при мене адресирано от дяда ми, на когото съм кръстен:

„Мило, Мите, как си дядовото по тая Америка? Не пишеш, не се обаждаш. Липсваш ми, сине. Аз съм добре. Ходя на ранчото да копая доматите, гледам слънцето и се благодаря на Господа, че съм жив, че под това същото синьо небе нейде там по света си ти, сине. Лятото ходя на екскурзионни летувания по Ирин-Пирин и благодаря се на Бога, че ми е отредил да живея в майка България. Бъди благодарен и ти сине, че си българин и гордей се с името и народа си! Обичам те, Дядо Митко”

Ирин-Пирин- Шинтимирин! Изкукал дядка. Къде ти той е виждал небостъргачи в Ню-Йорка, къде ти той е усещал пръските на Ниагарата или обикалял из тресавищата на Луизияната та ще ми хвали той една плюнка земя и един първобитен народ дето цяла Европа го знае само с проститутките и сутеньорите. Дядови деветини!
А гледай ме сега как съм се проснал по колене на урвата над Симитли и възхвалявам красотата на майка България. И това ако не е доказателство, че има Господ, не знам какво е. Чуваш ли ме, Боже? Ей ти, там в небесата! Ей, твойта мама, ей, обичам си държавата гадна, мръсна долна, ей! Обичам я! И започвам да плача. И капят горещите ми сълзи върху едно парче неразтопен сняг, а на снега нищо не му става защото вече се е вледенил. Посъбирам си мислите и емоциите в изкукалата кимберица, опитвам неуспешно да закова една-две хлопащи дъски, подминавам тая симитлийска урва, дето след няколко часа ще разбера, че се казва „Веждата” и хоп, ни лук ял ни лук мирисал спускам се надолу по склона от другата му страна.
От тук се чуват писъци на сойки, от там излитат птички от шубраците. А на душата ми леко. Ех ама леко. Ще литна и аз като птичка. Ама оставам си на земята де, все пак не мога да летя. Стигам едни лозя и няколко къщурки по склона, но подминавам ги. Бързам, че момата вкъщи сигур не трае. Е на- звъни ми онуй дяволско изчадие дето джиесем се вика. А от другата страна един нежен глас ме пита де съм. Е ме на де съм. А тя ми разказва, че вече е сипала паница топла супа, нарязала е домашно кисело зеле и го е поръсила с червен пиперец, отчупила е комат питка и ги е сложила на масата. А, и две капки лют зехтин е капнала в супата. Едва смогвам да затворя и беж надолу по дерето, че ще изстине яденето.
Чак като минавам през едни драки и си разкъсвам панталона и якето забелязвам, че съм забравил туристическия панталон в раницата и съм излязъл в гората с работния дето струва триста лева. Леле как ме хваща яд! Иде ми да си шибна един такъв, че направо да се нокаутирам. Ама смилявам се над себе си и не го правя. Що да чиня? Милостив човек съм и това си му е.
И тъкмо в душата ми се борят още гледката от урвата, дядовото писмо и раздрания панталон и от някъде изскача едно псе и почва да лае на кръв. Аз като го виждам, че е вързано на синджир смело тръгвам да бягам. Ама то пусто, синджира се плъзга спокойно по една метална жица, а мордата му току клявка зад петите ми. Бягат зад мен панически и гледката, и писмото, и панталоните. Чак на равното всички се настигаме- дваж по-изподран и с изкълчен глезен. Твойта мама и псе- зъбя се аз, а то отгоре ме гледа и се смее ехидно. Ха върни се, като си толку ербап- говорят малките му злобни очички, ама аз не се хващам и продължавам надолу.
По пътя към мината подминавам поле осеяно с дървени пънчета и от любопитство питам един човек край пътя какво е това. Той ми обяснява, че гъби по европроект някой насял. Брях чудо на чудесата! Само гъби до сега не бях виждал. Дали ще са манатарки? Невъзможно! Манатарките не могат да се отглеждат в изкуствена среда. Че тя моята невеста е и тя като манатарка- така в развъдник не вирее и на сила не мож я накара нищо да стори. Ни по европейски проект ни по нищо. Ама махай ги тия манатарки, че вкъщи чакат и девойчето и яденето.
Тя тая разходка аз започнах да я записвам върху едни хвърчащи листчета докато чаках на момата нов лак да сложат след като се наобядвахме. После, продължих записките в един тефтер, ама той взе че свърши. Накрая се разпрострях и на една тетрадка от рециклирана хартия, която на корицата има скици от Арката на Триумфа, Айфеловата кула и знак на метрото от Париж. То аз и в Париж съм живял де, ама това е друга история. Мисълта ми е, че и аз станах велик завоевател като Симеона- България на три морета, та и мойта история на три тефтера. Ама от мен писател май не става. Не че търся комплименти за нараненото си его, ами просто никой не иска да ме публикува вече пет години. А и аз си намирам бая кусури в писането. И лошото е, че май чак след двайсетина години чак ще го осъзная, че не ставам. А до тогава живот и здраве ще си правя истински разходки и ще се преструвам на писател доколкото мога. Такава ми била съдбата, какво да се прави. По-добре истински бездарен писател в Симитли отколкото фалшив банкер на Уолстрийт. Или?