автор: LeoBedrosian

Когато отвори мукавената врата в гарсониерата бе тихо. Липсваше обичайната чалга и миризмата на евтини цигари. Стана му страшно. Никой не отговори на въпроса му има ли някой. Изхлузи калните кубинки, които изтропаха самотно на ожулените плочки и се запромъква неуверено към вътрешността на бедното жилище.
Коледни лампички, на които святкаше само червения цвят осветяваха хола с опушените стени и нищо друго.

Милена я нямаше. Тръгнала си е. Огледа се за някакъв знак, за някаква причина. Нищо. Нито разхвърляни прокъсани чехли, нито пепелник, пълен с угарки. Само най-долното чекмедже на секцията зееше отворено. Бе празно.

Изведнъж му стана много студено, въпреки дебелата ватенка. Котвата с един счупен рог от стената показваше шестнадесет градуса. Температура, на която той бе свикнал, а и Милена много не протестираше. Термометъра-котва го бяха купили от Айтос, където преди двадесет и три години бяха на меден месец. Обърна се и влезе в малката спалня. И тук не откри нищо, което да му подскаже защо я няма. Леглото не бе оправено, което си беше обичайното му състояние. На пода се въргаляха две-три стари и износени дрехи, които не бе взела.

Седна на издънения матрак и в главата му започнаха да идват отговорите. Сега започна да разбира, защо напоследък прекъснаха непрестанните караници. Още преди пет месеца Милена е знаела, че ще го напусне. Само е чакала подходящия момент. Чакала е Коледа, да донесе мизерните коледни бонуси от мината, да му ги вземе с малък скандал. Щяла да купува подарък за детето… И да избяга. Пък той, наивникът да си помисли, че са ѝ омръзнали постоянните разправии. За мизерията им, за бедния живот, за липсата на перспективи и за какво ли още не с които тя пълнеше по-голямата част от брака им. А той се трудеше като вол под земята и взимаше извънредни смени, само да я задоволи и да затвори устата ѝ. И когато през лятото скандалите изведнъж секнаха не можа да разбере, че недоволството ѝ не е свършило.

Не знаеше какво да направи. Винаги си бе представял свободата от семейния гнет, а сега, когато я няма му домъчня. Сигурно трябваше да взима още допълнителни смени. Да изкара още някой и друг мизерен лев. Да бъде още малко по-добър съпруг, знае ли… Истината бе, че не знаеше как да ѝ угоди. А го искаше, мамка му!

Когато отрасналата им дъщеря тръгна да дири щастието си по света те останаха безпощадно сами. Тогава си мислеше, че това ще ги сближи, че нещата някак ще се оправят. Но не стана така. Милена се отчужди още повече. Започна да пие и пушеше по две кутии цигари на ден. Тогава той започна да работи като луд. Взимаше всяка свободна смяна само да не си е в къщи. Не понасяше скандалите, не можеше да диша въздуха, насмолен с напрежение и нерви. Даваше ѝ всичките си пари, но и това не помогна. Малко били. За себе си оставяше колкото за една закуска и толкоз. Гошо, инжинерчето му викаше да не се пренебрегва, да не се унижава така, но той – не! Чувстваше се виновен за мизерията им.

Колко е бил прав, инжинерчето. Ама го разбра сега, когато остана сам в студената гарсониера. Стана. Студа ли, празният дом ли го накараха да затрепери. Угаси святкащите свещички, нахлупи омазаната ушанка и тръгна към мината. На коледа има много свободни смени. Пък Милена може да се върне.