автор: argonyk

Десет часа на крак, а трамваят го няма.
Пукат в зимната вечер артритните стави.
Свети празнично жълта неонова слама,
бели пухчета рони небето лилаво...

Бавно крача по късната улица пуста.
Вкъщи – нищо за ядене. Сам ще си сготвя.
Всички болки, които ми тегнат на кръста –
с ранен спомен и чаша ракия ще стопля.

Нямам куче, което от радост да ближе
на тъгата ми вчерашна днешните скули.
Сякаш мъкна в пазарската чанта сто грижи
към дома си – не станал ни крепост, ни кула...

Тънък вятър заприда от нулата нишка
и плете по стъклата ми скрежни дантели.
Помня празници светли и мъка вдовишка,
черни дни като сажди и мигове бели.

Помня как ще осъмне кварталът без мене –
три жалейки ще махат с крила като врани,
но преди да се случи – не сгъвам колене!
Помня всяко несбъднато утре от лани!.