Като книга забравена в парка,
препрочитам до втръсване себе си,
с кафето от думи,
оставило черни следи –
утайка от рими…
Греба срещу течението на смисъла,
над водоскоци от завист и простотия,
отвъд транса на „…мила Родино…“ ,
към въртопа на времето –
да хвърля хайвера,
през челюстта на епохата
и да изплувам,
до извора на живота.
Ще умра от жажда в тези води,
а някой ще ме повтаря…