автор: mitkoeapostolov

- Да ги изгорим, да ги заколим, сичките! Ясно ли е?!- крещи един от учениците ми към гостуващата лекторка, която ни разказва какво значи да си бежанец в България.
- Ти говорил ли си някога с бежанци?- спокойно парира атаката тя.
- Не, ама знам, че ги мразя.
Когато ми хрумна идеята да преподам урок за бежанците си дадох сметка, че мотивацията ми е по-скоро егоистична. В редкия ми досег с мас медиите се бях сблъскал със същата стена от стереотипи, омраза и популизъм, които чувах сега от устата на моя ученик. Житейският път ми е доказал, че това което прави гръмки новини и привлича заможни рекламодатели не винаги е истината... или поне не цялата.
И така желанието ми да си създам информирана гражданска позиция по този важен въпрос ме мотивира първо да проуча съществуващата информация, после да поканя компетентен лектор в класната стая и не на последно място да посетя заедно с ученици един от бежанските центрове в страната.
Още с първата стъпка се сблъсках с предизвикателства. Половината ученици бяха толкова крайно настроени по въпроса с бежанците, че отказваха да слушат, работят или обсъждат спокойно. Нито личните истории, които споделих с тях, нито презентациите на УНИЦЕФ, нито видеата от ютюб, които гледахме, успяха да ги ангажират в конструктивна дискусия. Другата половина, за сметка на това участваше активно и с интерес изразяваше мнение- било то положително или отрицателно. Посещението на външния лектор от СиВиЕс, една от основните неправителствени организации, които работи с бежанци в България протече по сходен начин.
И ето ни сега- един учител и девет ученици от ПГТ Самоков на входа на центъра за настаняване на бежанци в Овча Купел. Сградата изглежда нормално отвън, но прави впечатление, че по решетките на прозорците са прострени дрехи за сушене. По первазите са наредени пластмасови кутии с храна- най вероятно, за да се предпазят от разваляне в несъдържащите хладилник стаи. Ние ще посетим заниманията за деца водени от неправителствени организации. До занятията се допускат само бежански младежи, които предварително са заявили желание. Достъп до жилищната част на лагера не се предоставя без специално разрешение, с което ние не разполагаме.
Първо влизаме в час по български език. В стаята седят десетина деца на възраст между седем и четиринадесет и един мъж на около петдесет. В последствие ще разбера, че повечето от тях са сирийски кюрди. Облечени са в износени дрехи, които изглеждат прекалено стари дори за магазините от втора употреба. Обувки нямат или пръстите на краката им танцуват в стари джапанки. Пространството в стаята е тясно, но има нормални условия за провеждане на обучителен процес.
- Днес ще учим частите на тялото, цветовете и дрехите, с които се обличаме- съобщава учителката.
Децата я слушат с внимание. Тя подканя едно момче да излезе и кара момиче на име Дария да го опише как изглежда.
- Черно коса- започва тя, замисля се, почесва по абаносовата къдрава коса, изправя се на стола, сяда пак и продължава- зелен блуза, синьо дънки и черен ботуши.
Учителката поправя грешките с усмивка, а останалите деца пляскат с ръце. Аз и учениците се включваме в занятията. Децата ни приемат с усмивка и отговарят на любопитните ни въпроси.
Следва урок по математика. Учителката пише число на дъската, а децата трябва да го произнесат на български език. „Две двайсе”- предполага едно момче на име Сюлейман. „Не, на български казваме двадесет и две”- поправя го спокойно учителката. След още няколко задачи занятието свършва и възрастният бежанец ни кани на чай в стаята си.
Ние обаче се отправяме към двора на Нов Български Университет, където обядваме заедно с доброволците. Всичко тук е лъскаво и ново. Няма и следа от мизерията и нищетата само на стотина метра разстояние. Съвсем лесно забравяме бежанците, които сигурно от месеци ядат едни и същи консерви, и си хапваме топла прясна храна.
Когато се връщаме пред входа на лагера забелязвам няколко луксозни автомобила, карани от бежанци и техните семейства. За пръв път си давам сметка, че въпросът с бежанците има много сериозен икономически аспект. Да, наистина те всички бягат от война. Но ето, тези които си имат пари са си осигурили квартира, децата им посещават българско училище, карат скъпи коли. Тези, които и в Сирия сигурно са били бедни са бедни и тук. Тъпчат се в предоставените им общежития и се надяват на българска помощ. Единствената разлика е че вкъщи те биха имали шанс да излязат от бедността, докато тук чакат разрешение за работа с месеци, понякога години, обречени на мечти за по-скорошно напускане на нашата родина.
Следобедните занимания са с най-малките бежанци (от четири до десет години). Доброволците са отпечатали за тях листи с животни, които първо трябва да се оцветят, после да се изрежат, а накрая да се пъхнат на пръстите на ръцете им като хартиени кукли. Децата са изключително добронамерени, но доста по-шумни от сутрешните (най-вероятно заради възрастта).
- Тийча, тийча- провикват се едно през друго те към мен и моите ученици нетърпеливи да ни покажат какво са оцветили или изрязали.
От време на време някой замеря друг с хартия, скарват се за ножицата. Фъндък подскача, Салим вика, Ая работи усърдно и търпеливо. Нормална творческа обстановка за деца на тази възраст. Но всички те имат едно общо нещо- блясък в очите, желание за живот и зов за помощ изпълнен с уважение към нас- техните временни домакини.
На тръгване моите ученици прегръщат Ая, а тя ги целува по бузите. Този разказ не върви към фалшив финал, в който всички бежанци са ангели, а всички ние мними страхливци. Не. Съзнавам, че това, което видяхме ние през този ден не е пълната картина на бежанската вълна в България. Съзнавам, че може да има много основателна причина да не сме допуснати до жилищната част на лагера. Съзнавам, че в другите лагери положението може да е още по-критично. Съзнавам, че част от бежанците сигурно крадат, убиват, изнасилват... както и част от българите между впрочем... както и част от американците... както и част от все народ.
Това което аз видях този ден беше една част от бежанците, които искат да са тук, готови са да работят, да уважават българските закони и традиции. Надявам се поне на тях да дадем истинския шанс за интеграция, който заслужават, а не да ги бутаме насила в безсмислените обобщения на стигматичната дума „бежанец”. Защото ако това е единственото което им позволяваме да бъдат, това е и единственото, което те ще останат.
Докато се разхождахме с учениците в София Ринг Мол на връщане към Самоков, огромните пространства от разточителен лукс на съвременното българско общество ме връщат към картините на гарсониери, в които живеят по десет-дванадесет човека и босите деца в лагера. Не че си мисля, че е редно или възможно да ги настаним всички в един мол. По-скоро мисля си, че прекаляваме с оплакванията колко сме бедни, неможещи и неискащи никакви бежанци. А е необходимо наистина малко, за да помогнем на тези гости да се почувстват като хора и да приобщим тази част от тях, които искат да останат с нас (особено като се има в предвид, че към момента цялата издръжка на бежанците се поема от Европейския Съюз).
- Да ги изгорим, да ги изколим, сичките!- да, спомням си много добре как започнах този разказ.
Знаете ли кой каза тези думи? Същото това момче, което преди една година за един ден стана най-милия учител по английски език на група български деца в Бистрица. Същите като тези, които посетихме в бежанския лагер в Овча Купел. С единствената разлика, че някой му беше втълпил, че едните са такива а другите онакива.
Надявам се единствено докато четете тези редове да дадете шанс на себе си... и преди да формирате такива или онакива мнения по такъв важен въпрос като бежанците, да отидете и да се уверите с очите си дали нещата седят точно така както ви ги представят други заинтересовани страни. Пък тогава, каквото сърцето ви каже...