автор: zika

Главният Балсаматор и жрец стоеше със затворени очи и отправяше молитва към Мон – покровителят на Тива. От време на време ги отваряше и се взираше в статуята му. От трепкащата светлина на факлите му се струваше, че и Богът го гледа.
Извитите рога на овенската глава хвърляха сенки по стените на подземието в големия храм на царица Хатшепсут, сенките се движеха и танцуваха заедно с думите, заедно с мислите му.
„О, господарю, поздрав!
Вчера се родих. Ето че днес
аз сътворявам дните утрешни
прав в светилището твое.” – мълвеше беззвучно жреца.
„Дай ми силата на магическата реч,
Осъди ме, но ме посвети
В устата ми сложи ти словото.
О, дай ми в дар ти магическите формули
За да вървя от вчера аз към днес.
О, Бог, ти грееш и сияеш
И аз ти давам името си
И аз ти давам душата си
И аз ти давам сянката си
И поемам пътя който ще ме доведе
при теб.
Включи ме в кръговрата на безсмъртните
Преведи ме през Аменти и небето...”
Чу стъпките на Айя, усети аромата на цветята и се усмихна - от както я избра и доведе боговете откликваха на молитвите му.
Айя влезе безшумно, видя молещия се мъж и замря. Нещо не беше както трябва. Ароматът беше едва доловим. Затвори очи и се потопи в себе си, потопи се в тишината и усети друга миризма - миришеше на изгоряла пепел. Огледа се – жрецът беше сам. Влезе навътре в подземието и ароматът се засили, този на разорана земя, напоена с току що издоено мляко. Видя тялото на момчето, личния роб на Балсаматора. Лежеше върху олтара. От гърдите му стърчеше свещения нож. Усети отлитащата душа, чу безмълвната молитва на жреца за безсмъртие и разбра, че беше сгрешила. Помисли си, че всъщност не беше виждала жреца сам – до него неизменно стоеше детето. И тя беше последвала миризмата на златната душа, душата на роба. Усети се безпомощна в тази илюзия, в това време. Беше помагала не на когото трябва. Извади ножа, който ухаеше на загубената душа и го заби в гърдите на последвалия я мъж. След това се сви на кълбо до телата и потъна в Съня...

Прочетох началото на разказа и се замислих за реалността на сънищата. Често сънувах познатите си, близките, хората, които срещах през деня, сънувах ги като аромати.
На сън светът беше океан от аромати. Бях се научила да ги отделям и никога не се поддавах на първото впечатление, защото първата миризма беше и най-подвеждаща. Изчаквах и понякога се налагаше да сънувам много сънища докато стигна до истинския. Беше като игра.
Всеки човек имаше доминиращ аромат, но с времето установих, че само така ми се струва, че ароматите са непредсказуеми и, че неусетно преминават в своята противоположност.
Океан! Всяка вълна беше различена. Всмукваше ме, играеше си с мен на асоциации. Едното водеше друго. Дебнех ги защото бързо отлитаха, пометени от друг талаз, от друго звучене. Опиянявах се от съчетанията.
Харесвах детайлите. Губех се в тях и често се втурвах към следващото усещане.
Поех си въздух и започнах да пиша на компютъра това, което бях сънувала. За много от случващото се нямах думи. Опитвах се да ги намеря. Сравнявах познатото с непознатото. Понякога имах усещането, че някой ми диктува думите, че тласка фантазията ми към непонятни светове и измерения.
Питах се защо ми се случва това и какъв е смисъла.
Даже казах на сън „давайте по-смело информацията”
Имаше ефект. Събудих се със знанието, че трябва да намеря, да доловя аромата на една определена душа и че енергията на тази душа е свързващият елемент, брънка от прекъсната златна верига, която е мост към вечността. Верига от души, които свързват Земята и Небето.
Сънищата ми бяха последователни и следваха някаква логика.
Всъщност всичко започна от един сън:
Сънувах, че раждам, откъсната от света, високо в планината. Помнех гласовете, които ме напътстваха. Родих момиче, родих Айя. И най-странното е, че бях и майката и бебето. Знаех, че съм сама и същевременно около мен имаше присъствие. Възприемах го като светлина, като виолетово сияние, като бликаща вода. Усещах аромат на кленова гора преплетен с миризма на море. Чувах гласовете на орисниците – така си помислих в съня. Говореха и наричаха, но запомних само, че бебето т.е. аз ще мога да намирам и говоря с първичната душа. И за някакъв капан на времето, но какво за него – не разбрах.
Започнах да се срещам с Айя.
В един сън тя ми каза, че се намира се древен Египет по време на Новото царство. Пясъчната империя била в разцвет. Последвала в Съня Аромата. Разказа ми за сребърната верига – души на вещици, които охраняват знанието и засилват мощта на златната верига. Все още не е сигурна дали е открила правилната душа, защото истинският аромат на душата е скрит в много условности.
Седяхме на топлия пясък в безкрайна пустиня и тя държеше в ръцете си стръкове лавандула. Нарече ги индийски класове.
„С ароматите се настройваме към този свят. С ароматите въздействаме на другите души, караме ги да се свързват с невидимото, да се освободят от капана наречен време. – каза тя. – Знанията са дадени на хората, но са закодирани и само Избраните могат да се докоснат до тях. Е, с наша помощ – засмя се и продължи - Ние ги откриваме в този свят на илюзии, на метафори, събуждаме и съпровождаме. Ние, вещиците.”
Тогава Айя ми довери една тайна:
„В сънищата нищо не е такова каквото изглежда. Всичко е символ на нещо друго. В сънищата можем да видим себе си такива каквито сме, тази наша същност, която е безсмъртна. Сънуваме се защото сме свързани – ти ме роди, аз те родих. Ние сме душата с цвят на розово мартини. Трябва да откриеш вкуса и аромата й, а той не е като глътката питие. Трябва да откриеш себе си, а това е най-трудно. Тогава ще можеш да намериш златната душа в твоя свят и да помогнете, защото само души от златната и сребърната вериги създават моста и го охраняват. Само те могат да елиминират времето. Мостът се създава едновременно във всички времена и реалности. Ще синхронизираме действията си и ще премахнем пречките. Да знаеш, че не сме сами. Помагат ни. А и ще призовем всички вещици, всички жени, защото всяка жена на Земята е Вещица. А вещиците рушат условностите, ползват силата на настоящето, съзнават смисъла на присъствието”

В петък вечерта Надя ме попита:
- Какво става? Тази седмица за четвърти път сме на бар и ти поръчваш все това мартини. Да не четеш нещо? Помня когато се беше пристрастила към Хемингуей и неговото дайкири.
- Пиша разказ и трябва да открия един аромат – казах аз. – Сънувах, че всяка душа има неповторимо ухание.
- И ти я търсиш в розовия коктейл? – засмя се Надя и подуши питието си. – Мирише на малини. Ето има и рецепта – разгърна тя книгата с напитките - 100 мл. джин, 25 мл. кампари, 25 мл. лимонов сок и 20 г. малини.
Цветно, но е за девойки. Ние сме зрели жени и предлагам да си вземем нещо по-силно.
Известно време мълчахме и отпивахме от чашите, ледът приятно потропваше в тях.
- У-уф! – каза Надя - Ти сега ме накара да се чудя как ли ми мирише душата? И защо точно розово мартини?
- В един сън млада жена ми каза, че трябва да търся аромата на този цвят. И спомена нещо за глътка питие.
Надя уважаваше всичко свързано със сънищата, опитваше се да ги анализира и ние, приятелите й, бяхме опитни мишки.
- Я, да пробваме всичко розово. Да видим какво имат – казва тя и чете - Мартини розе... е балансирано и меко, носещо наслада, полусухо естествено пенливо вино, в което ще усетите изобилие от плодови аромати и вкусове.
Нос: Аромат на червени горски плодове, летни плодове (праскови), виолетки и рози, завършващи с пипер.
Вкус: Вкусът е плътен, леко сладък и ароматен. Носи усещане за свежест
Финал: Притежава дълъг цитрусов финал.
Според Надя, трябва да подходим сериозно към експеримента и затова си взимаме цяла бутилка.
- С теб съм! – каза тя. – Харесва ми да търся аромата на душата.
- Знаеш ли какво – казах аз - ще ти изпратя разказа, а ти ще ми опишеш, какви асоциации предизвиква в теб.
- Добре – каза Надя – ще ми бъде интересно да участвам.

Когато споделих с учителката си по литература, че пиша за вещици, тя каза:
- Вещица е синоним на злото. Защо искаш да пишеш за него?
Погледнах я.
- Аз влагам друг смисъл в това, а и името идва от вещина, знание, можене.
Искаше ми се да кажа, че няма нужда от словесни клади. Та, в кой век живеем! Но замълчах.
Реших да попитам приятели и близки, какъв аромат може да има душата и какви асоциации предизвиква в тях.
Изненада ме единият ми племенник, мъж на 34 години:
„Прочетох няколко пъти това, което ми изпрати. Накара ме да се замисля. Отговарям и на двата ти въпроса.
1. За мен душата има мирис на изорана нива, на чернозем затоплен от слънцето. Като стиснеш в шепа пръста тя изпуска сух, тръпчив аромат на тъмно, сладко вино. А, ако я стриеш с пръстите си, усещаш чувственият аромат на жена. Дали пък душата не мирише на пръстите стискали земята?
2. Асоциации – на пресен гроб и на току що засадена роза.
Иван
Няколко от приятелките ми отговориха така:
До тук добре.
Аз харесвам разказите ти в които се преплитат настояще и нещо приказно.
Сигурно тези аромати, дето ги усеща при раждането и след това, ще се усетят в наследницата след векове при някакъв случай и ще й напомнят, че е свързана с вещиците....
Ваня
Имам алергия към аромати. Голям проблем ми е дори напоследък да намеря неароматизирана тоалетна хартия – не се шегувам. Много ме тормозят всякакви аромати – подарих си всичките парфюми.. Е, може да ти звучи като вещерски сюжет, но... факт.
О-о-о-о-ф!
Твърде екзистенциални въпроси...
Таня
...аз например, когато си спомням за случки, хора... си спомням и миризмите; като картотека съм за миризми.
Ети
Заразяващо начало....Буди сериозен интерес....И очаквам с нетърпение завръзката ...и развръзката! Целувам те! Пиши по-бързо,моля!
Нели
Сега нямам точно усещане. Появи се цвят - бледо лилав със сребърни нюанси, но аромат - не. Ще прочета разказа още няколко пъти и ще ти пиша. Разказът ми асоциира с една снимка от посетените места. Пращам ти я.
Това е пустинята Вади Рам в Йордания. Ти открий асоциацията.
Прегръщам те.
Марга
Отговарям - мирисът е на току що издоено мляко, помня този аромат от детството си и е един от най-силните ми ароматни спомени.
Асоциации - ръце, груби, набръчкани, топли ръце и скали, скали набраздени и орубени от вятър.
Люси

- Добре, приемам, че съм вещица – каза Надя в петък вечерта и подуши питието си - водка с доматен сок. - Златна, сребърна, розова...няма значение. Приемам, че ароматът е Ключ към нас и вселената, нали така си го написала. Да му се не види! Ще изпия още едно, за да се настроя философски. И откъде ти хрумна това заглавие „С цвят на розово мартини”.
- Започнах да сънувам и да го пиша в главата си когато видях картината „ Малко розово мартини” на един художник от Велико Търново. Представлява композиция от три последователно разположени картини, преливащи една в друга, разделени от линии - като кадри от фотографска лента. Помислих си, че са преплетени като времето, като минало, настояще и бъдеще. Розовото е нанесено пестеливо и в трите. Средната представлява седнала гола жена – по скоро абстракция за такава, част от нея е в първата картина, в миналото. В първата има зараждащо се желание за споделяне, което се появява в третата като докосващи се петна, загатнати като лица, споделящи глътка цвят. Като прочетеш името на композицията идва и мартинито и тайната.
- Каква Тайна? – попита Надя.
- За всеки е различна – казах аз. – Може би за силата на настоящия миг, за посланията на сънищата, за това, че не сме сами, за магията на живота, за умението да поглеждаме в себе си и смелостта да се свързваме, за заклинанията скрити дори в глътката питие, за внасяне на нещо розово в живота ни – сега, не после...
- За себе си съм убедена, че ароматите ми помагат да се ориентирам и играят основна роля в създаването ми на взаимоотношения. – каза Надя - През повечето време не ги определям - или ми харесват или не. Знам, че майка ми ухаеше на утро и гъделичкащи слънчеви лъчи, на току що изваден от печката сладкиш с хрупкава коричка и посипан с пудра захар, на топлина и уют.
Усмихнах се на думите й и сякаш усетих уханието и на моето детство – безметежно и вкусно, пълно с магия.
- Сънувала ли си сън в съня? Когато сънувах, че тя убива жреца се изплаших и се озовах в пустинята. Там Айя ми разказа за Дара на Оракулите и за мисията ни.
Написах разказа до тук и спрях да сънувам.
- Ще чакаме! – каза Надя. – Мисля, че ако открия, на какво мирише душата ми, може би ще открия и аз своята мисия. Възприех разказа "С цвят на розово мартини" като знак за това.
- Определено си струва да търсим своята същност, своята духовна сила. И като я намерим, да я признаем и да й дадем да се прояви. Ще чакаме! – казах аз и отпих глътка розов аромат.