автор: flood

Къдрава, а не накъдрена. С естествени къдрици. Без грим. Красива, но недостъпна. Горделива. Бедна. И много себелюбива.
Такава му се струваше истината. Мразеше я. От нея нямаше полза. Какъв е смисълът да знаеш, че сърната е бременна, когато си тръгнал на лов за сърни? Има познания, които са излишни. Ще разбереш това за сърната едва когато я убиеш и я разпориш.
Ще разбереш истината за истината, когато я убиеш и я разпориш.
След поредната оптимизация предприятието беше съвсем посърнало. Истината беше, че то вървеше към ликвидация или фалит. Имаше в това предприятие една вълшебна любов, за която говореха всички. Колкото повече машините замираха, колкото повече поръчките намаляваха и бавно спираха, колкото повече хора си тръгваха след съкращенията, толкова по-шумно се говореше за тази любов – с уважение, със спасителна потребност от красота, която е все пак някъде тук, останала след поредната оптимизация; и вероятно ще бъде тук винаги.
Груба, недодялана, суетна, изключително глупава и злобна към всяка проява на чест и достойнство. Без чувство за мярка. Несъобразителна. Дебела и неподдържана.
Такава ѝ се струваше лъжата. Мразеше я. От нея нямаше полза. Тя завземаше чужди територии, бе богата с чуждото, нямаше нищо собствено, която да я прави жива, но в същото време живееше с откраднати животи, щастие и надежди. Тя беше вампир, който се хранеше с чуждото и то никога не ѝ достигаше, защото винаги имаше още чуждо, което трябва да храносмеле.
Някой трябваше да убие лъжата и да я разпори, за да излезе от нея онова, което още може да съществува. Тя мислеше така, защото се страхуваше за живота. Не за своя, не за чуждия. За живота въобще.
В предприятието – след всички реорганизации и оптимизации – накрая останаха само двамата. Тези, за които се говореха историите за голямата любов. За привидността на хладните им отношения. За разяждащата ги взаимна потребност от близост и хармония. За това, че имат нужда един от друг. И още много неща се говореха за тяхната привързаност и горещината помежду им.
Най-накрая сами. Истината и лъжата. В големия празен завод. Нямаше ги машините, хората, линиите, надничарите, майсторите, чистачите, бояджиите и къртачите. Дори и мишките изчезнаха, столът отдавна не работеше. Предприятието беше пусто и напълно празно.
Но те бяха там. Готови да умрат един срещу друг. Готови за умрат срещу смъртта на другия. Да заложат своя живот за чуждата смърт. Стояха прави в двата края на времето и се гледаха. Съсипаното предприятие беше собственост на лъжата. Всичко останало – спомени, надежди, съдби, лишения, страсти, бе все още притежание на истината. Любовта между тях беше напълно невъзможна. Бе любов до смърт.