автор: zika

Напоследък предпочитах да спя. Заради сънищата. Кошмари се редуваха с неземен живот. Преминавах от сън в сън. После обърквах световете. Сънища и реалност се сливаха. Често сънувах парче метал. Опитвах се да го оформя. Дълбаех го с пръсти докато не потече кръв.
Държах в разранените си ръце, обагреният в медно зелено от кръвта ми, къс и плачех. Плачех заради сътворяването на Нещото, което ми се изплъзваше. Къс метал. Играчка в ръцете.
Знаех, че трябва да извая едно Съществото. Защото там в синьо-зелената бездна пълна с живот бях сам. Сам се умира. Трябваше да извая себе си, за да мога да я намеря. Нея. Единствената. Определената. За цял живот.
В един сън То беше на бедрото на жена. Ухаеше на сол. Похлупих го с длан. Станахме едно. Болка и огън. Оголен нерв. Пулсирахме заедно със сърцето на жената, която си го беше гравирала върху кожата. Всеки с послание за другите. Събудих се с вик. Протегнах ръка да я докосна отново. Толкова беше реална в съня ми, че не повярвах, че я няма в леглото. Всъщност вярвам във малко неща – в хляба и ножа, в глътката вино. Обикнах Ми преди да я видя. Знаех, че ще я позная веднага. Нея. Жена Ми.
Нямах нужда от рисунка. Във въображението ми съществото беше оживяло. Морско конче! Малко,нежно, пърхащо в неземния си свят. Бяхме една душа в две тела. Оглеждахме се в седефни черупки. Жадувахме безкрайността и червеното на корала. Танцувахме на границата на двата лазура. И молехме безмълвно. Намери ме. Виж ме. Бъди моя за цял живот.
Даже не помнех кога съм направил модела от восък. По пръстите ми имаше следи и всички щихели бяха разхвърляни. На пода се белееха скалпелите и инструментите, които сам си бях изработил от спиците на стари чадъри – стоманени, профилни, наточени и набити в дръжки от кораво дърво. Восъчното морско конче искреше от нахлуващата през прозорците светлина на залязващото слънце. Точно както си го представях. Беше готово. Оставаше да го залея със смес от гипс и шамот и като изсъхне на другия ден да го изпека. Хиляда и двеста градуса - восъкът изтича и калъпът е готов.
Тази нощ сънувах как танцувам. За да ме види. Бавно и страстно. Изписвам спирали с цялото си тяло. Трептя с навита опашка. Пирует след пирует рисуват моя зов. Водата го приема и разпраща във всички посоки. Чакам. Тази, която ще откликне на това, по-силното от нас, на Божията повеля.
Изгарям от желание да се вплетем един в друг. Опашка в опашка, корем до корем… Когато се взрем в очите си оплетени в любовната спирала ще приема най-големия дар от Божите пръсти – нашите деца. Ще ги нося под сърцето си и когато му дойде времето ще върна дара на майката вода. И заедно с тях ще изпълняваме танца на любовта. Така е било и така ще бъде.
Утрото ме завари до пещта. За следващият танц – танцът на сътворението. Парчето бронз избрах със затворени очи. Само с върха на загрубелите си пръсти. Или то ме избра. Не зная. Намирането е магия. Да намериш някого или нещо не е случайно. Цялата вселена се грижи за това. Определеното за теб няма да отиде при друг. Затова съм сигурен в това, което правя. Избраното те избира също. После е най-трудно. Да се открием един на друг – и да си изваем свят. Започва с проникване. Засега - аз в пластиката, тя – в мен. Всяко сътворение си има цена. Аз плащам с душата си.
Бронзът се топи при 936 градуса. Душата – от любов. В ателието е горещо. Не – в ателието е адска жега. Като древен жрец танцувам с горещата потта в ръце. Гол маг -само по много, много мръсна риза цялата на дупки от пръските на бронза. Държа с две ръце потата със огнената златна течност. Бавно, много бавно я наливам в празната кухина - идеята за конче. Въпреки жегата кожата ми е настръхнала от предчувствието за обреченост. Величествен и страшен миг. Въздухът трепти. От всяка моя пора тече пот, много пот – лее се по тялото ми, влиза в очите…Сълзите на тялото, устремени към бушуващата лава на желанието. Капне ли в горещото се взривява и навсякъде хвърчат капки от разтопен метал. Защото за разтопените от любов всичко е ледено.
Мигът на откровението – разбивам калъпа. От него излиза моят пратеник. Ще дава и взема – душа за душа. Шкурка, киселина, полиране. Аз - с пръсти потънали в кръв, морското конче – свети до блясък.
Монтирам го на гранитния постамент. Сядам срещу него с цигара. Гледам го. Все едно някой ме е откраднал и ме е поставил там. Помълчахме. Разбрахме се… Патината е скрила тайната ни. Занасям го в галерия, за да се продаде.
И така до следващия път, до следващата година, до следващия живот...Е, има и малка вероятност да бъде подарено, но това е много, много трудно... Трябва да намериш истинския подходящ човек, защото не можеш на всеки да подариш - макар много да ти се иска... нали трябва да си купиш, я хляб, я вино.

Когато видя малката бронзова пластика тя изтръпна. Това беше другото морско конче - огледален образ на нейната татуировка на бедрото. Сякаш седеше там на витрината и чакаше нея. Докосна миниатюрата. Сля се с нея. Усети зов. Превърна се в нещо, което разбираше тайните на водата. Докосваха я грапави пръсти, които изглаждаха ръбовете й. Поиска да я има. Но можеше да я купи само от създателя й. Това беше неговото условие. Дадоха й телефония му номер. Набра го. От гласът му краката й се подкосиха.
А после, после сплетоха опашките си. Прегърнати затанцуваха своя валс. Спиралата любов закотви душите им. Делфините се смееха в синьо.
Море, небе…Душите се обвиха в бялото на платноходките.