автор: dido080

Всеки има истории, които се притеснява да разкаже. Записва ги като че ли никога подробно, а само от части. Аз направих така с историята, която никога не разказвам до край. Трудно някой ще приеме каквото и да обяснение защо вървях пеш /цели четиридесет километра/ по време на проливния дъжд, без да се снабдя предварително с дъждобран или чадър.

Дъждът спря в момента, когато сложих дънер по средата на огъня. Огънят преди това бе изтикан до стената.
Дрехите бяха толова натежали върху онова кльощаво тяло, че когато водата почна да се изпарява, изрекох с кльощавата си уста една единствена дума: спасение! Облякох сухи дрехи малко след това.
А историята започна преди табелата отбелязваща началото на града. Започна да вали, когато се намирах на цели петстотин метра от табелата. Не срещнах по пътя до табелата чадър или дъждобран, а само купчина мръсни найлонови торби, част от които бяха пълни със строителни отпадъци. И вече към изхода на града, където смрадта на Бургаските блата бе най-силна започнах да усещам тежестта на мокрите до кост дрехи. Когато завивах заедно с една старомодна кола лампата на кафевия уличния стълб окончателно престана да свети.
Онези караници по телефона с Таня ми бяха дошли в повече. Тя искаше от мен да изкореня до една всички лози, които пълзяха по слънчевата тераса. Веднага след това тръгнах към Босна, без да взема на сериозно прогнозата за времето. Там в една порутена колиба живееше един приятел. Още от времето, когато в гостилницата с две липи отпред можеше да се намери най-вкусната супа на света. Казваше, че зимата обичал да утолява жаждата си с разтопен сняг. А аз му припомних, че сняг на Босна* не вали вече толкова често.
Когато вървях към Маринка, не ме задмина нито едно превозно средство. Читателят знае, че в едно такова време хората са по-склонени да взимат пътници на стоп. Ако в гората преди Маринка нямаше дървета-дъждобрани краят на тази история със сигурност щеше да настъпи преждевременно със фаталния край, който дъждовната треска причинява. Застанах под дървото-дъждобран , а Таня и тогава не спираше да звъни по телефона.

Когато напуснах Маринка се почувствах много зле и изпих едно хапче, от онези, с което хората се снабдяват в разгара на грипната епидемия. Разминавах се с още коли, някои могъщи като танкове, заради пръчката, която държах сигурно са ме мислили за овчар, който търси изгубеното си стадо.
След табелата в ляво се намираше най-популярното дърво в онзи край на света. Пръстените му отразяваха светлината на дъждовните капки. Земята миришеше на круши и предположих, че тези които обичаха круши знаеха това.
Седнах там, от където започваше разклона за Инджето, /върху единствената пейка на спирката/, за да се снабдя с калории. Там нямаше никакъв огън, само дъжд. Когато капките понамаляха напуснах разклона .
Минувачът разказа за някакъв заек..... Бил толкова огромен, че дълги месеци не се отказвали от желанието си да го преследват.

После се качих в колата на Мишо и Валя. След десетина, петнадесет минути се озовах на връх Босна.
........ бившата гостилницата с две липи отпред, приятеля който знаеше, че собственикът на фургона винаги приютяваше хора изпаднали в беда.....
След като разказах моята мокра история обитателите на фургона започнаха да се смеят. Доядох парчето необелен салам, после парчето риба. Историята, която никога не разказвам до край приключи с разговор с Таня. Накрая ме попита кога имам намерение да се прибирам. Дали ще чакам отново да завали, за да си отида от Босна.


Босна- връх в Странджа планина - 453,9 м