автор: milyovelchev

Публикувах обява в местния вестник: „Търся жена, с която да отгледам сина си. Причината – още няма седем години.”
През първия ден позвъниха две ученички да питат „за колко евро на час”. Извиних им се, обясних им спокойно, че не са разбрали обявата.
Цяла седмица никой не ми се обади. В събота вечер тя позвъни на вратата. Носеше купичка с боб и кутия бананова каша. После гушна детето. Дълго го прегръща, целува и плака.
- Знам че има нужда от много любов, която само една жена може...
Друго нищо не каза.
Остана докато малкият стана на седем.
Една вечер сложи ръка на главата ми, погали ме, целуна ме нежно и каза:
- Аз си отивам. Сега вече има нужда от теб.

Оставих я да си тръгне. Съжалявам! Сгреших! Трябваше да я помоля...
Не остави телефон и адрес.
Сега пиша обява: „Търся Жената. Забравих да си платя. Не знам колко струва. Колко евро на час?! Пари нямам. Ще се разплащам с любов ... до края на дните си.”

Излъгах. Нямам син. Имам две дъщери. И не съм писал обява. Пиша разказ за някакъв нещастник, който пише обява.
Писател съм. Опитвам се ... мисля си, че мамя хората.
А всъщност залъгвам себе си.

Някой звъни на вратата! Ще изляза да видя...