автор: Albatros

Човек става писател в своето детство. Отначало детето не осъзнава какво и защо се случва с него, едва по-късно започва да разбира, че в душата му нещо започва да се надига, да ври, да пуща пара на кълбета – още неясни, безформени – каквито са и сънните дъхове на вулканите, които все още нямат намерение да се събуждат, но вече са отворили към небесните бездни едното си око. Поради липса на второ.

За Третото око е още рано, твърде рано. Отварянето на Третото око е внимателен, бавен процес – и той може да не се състои. До Третото око трябва да минат много години. Трябва да изтече много вода. Ядене, пиене, четене, жена, дом, челяд, мирис на запалена печка, на сутрешно кафе, на пелени, любови, сгромолясвания, разочарования, самота, изпращане на скъпи мъртъвци оттатък – и, разбира се, онзи благословен мързел – часове за съзерцание, и часове, пропилени в най-безсмисления писателски труд според прагматиците –потъването в дълбокия кладенец на спомените, тяхното идене на безплътни, сякаш разбити армии, съзерцаването на безсмисления уличен кипеж, на пазарната гълчава, на някой навъсен изгрев, на красиво потъващ залез, на чворестите ръце на баба, на собствения пъп, ако щете. После – белият лист и всичко, което се свързва с него – кафето, луличката, тихите стъпки на жената в съседната стая, тракането на пишещата машинка до трети петли, страшната непоносимост на въпросите и безкрайната върволица от видения – уловими и неуловими – в напомпения до пръсване писателски въздух...

Когато Третото око се отвори, тогава вече си писател, но това все още не е достатъчно. За да минеш като писател през света, се искат още много работи. Но най-главното е да съхраниш Детето в себе си – и да запазиш чистотата на детския поглед. До края на своите писателски дни. Единствено тогава писателят ще може да пише така, както детето диша и както вижда – леко, неусетно, без асматични пристъпи и нагрочени облаци в зениците, в мислите, в душата.

Детето. Ако искаш да станеш писател, пази Детето в себе си – нека то да те преведе през света. Само то е в състояние да те създаде и да те съхрани като писател. Зачеркнеш ли го, свършено е.

Никой в изкуството не се самоубива така бавно и сигурно, за да не кажа с хладна, чудовищна, методична жестокост, както писателят. Художниците са деца на Бога, на природата – те пият до посиняване, пеят с разгърдени, протегнати към света души, плачат – и рисуват, докато грохнат пред статива. Актьорите са чеда на Сатаната, хранят се от лукавата и властна като любовница суета, музикантите подреждат хаоса в душата си и от световния хаос изпридат невероятни и безплътни като паяжини мрежи, в които улавят душите ни, но никога не са в състояние да ни обяснят какво искат да ни кажат с дълбочинното си изкуство, защото разчитат на внушението.

Писателят отговаря на абсолютно всички гореописани показатели. Дори нещо повече – писателят е тяхното избистрено до съвършенство олицетворение. Той е побрал в душата си и в своите книги горчилката на света – и е единственият човек на изкуството, който е в състояние да предложи лек срещу нея. Това е самата му душа – крехка, наранима, всеотдайна, самопожертвователна. Животът на писателя винаги минава по ръба на лудостта. Да носиш дарбата си на писател през света, е равносилно на това цял живот да живееш със стъклена ампула цианкалий под езика.