автор: felisia

Този мъж е моето спасение
само че и той не знае още
колко смисъл за живот ми дава
в непрогледналите нощи

Точно тези нощи - слепите
във които цвят е само черното
във които търся изход безутешно,
но не мога и не мога да намеря...

Той е тънката връвчица на съдбата
дето сочи пътят ми нагоре
той е всичките ми думи неизречени
щом престана от обида да говоря.

Той е плахата и пареща въздишка
скрита в топлите ми устни,
дето като смахната напира
и ме моли упорито да я пусна.

Той е пламъка във който се стопявам
с жарката си същност ме извайва
моделира ме, като размекнат восък
в мъжките си длани ме омайва.

И не мога да престана да го искам
даже сто години да го няма
даже да забравя как ме стиска
все едно, че взема без да дава.

Но ми дава всъщност всичко
от което френетично се нуждая
разгадава нуждата ми да обичам
с всичките ми сетива играе.

И потъвам в кладенеца на душата му
в дълбините му опитвам да проникна
разсъбличам смелите му маски
в мрачното го моля да надникна.

Знам единствено, че даже да е черно
от засъхналата кръв на стари рани
той за мене си е светъл ангел
и завинаги такъв ще си остане.

Не защото съм безсмислено ината
и съм се прихванала за него
просто аз съм влюбена в душата му
и умирам всеки ден за егото.