автор: Antioh

Първото, което те блъска бе ужасната смрад. Още от стария орех израснал край завоя, горе на високото, от където се разкриваше широката гледка към цялото село. Миришеше си на смърт. На гибел. И тая миризма сякаш лазеше на талази нагоре по баира да застигне де що идваха хора. Колата бавно пъплеше по прашния път и приближаваше, а хората в нея седяха смълчани и тревожни.
Тишина нетипична за обедно време тегнеше тежко и схлупваше небето. От към селото лаеха тук там кучета. Всред шубрака се мяркаха първите къщи. Наближаваха и гледката ставаше все по страшна. Порутени огради, съборени къщи, дворове осеяни с разхвърляна покъщнина и трупове на издавени животни, хаос и разруха. Селската църква „Св. Илия“ бе разполовена, приличаше на самотно осакатено чучело всред полето, стенописите бяха паднали, а камбаната се мяркаше, чак надолу към площада на центъра, където я бе отнесла водата, смачкана до неузнаваемост. Колата тежко спря току до табелата за селото. Село Надежда. Някой от по старите хора плачеха и тихо нареждаха нещо си, като на някоя Архангелова задушница. И млади и стари сега, гледаха какво е останало от покъщнината им. Шофьора им каза, че имат два часа да огледат, а по-късно, като дойдели вече с камионите да извозват, каквото можело щяло да се спаси и пренесе. Дойдоха и още коли да докарат останалите евакуирани, сега да си видят имотите, след като водите се оттеглиха и опасността властите я вдигнаха. Много чудо отнесе водата онази нощ.
***
Дядо Либен, хвана внука си за рамо, олюля се, че свят му се зави и приседна на катурнатия на една страна пън преди служещ за пейка пред срутената ограда. Северните стени на къщата бяха паднали и от улицата още се виждаше обърната наопаки вътре покъщнина. Горе на втория етаж, се виждаше малката спалня и постланото легло на стопаните, сега отрупано с керемиди и мазилка. Дупките зееха като зинала паст на някое бясно куче, а пукнатините в онова, което беше останало като стена, скърцаха на вятъра жално, аха, аха и те да се разпаднат с грохот. От хамбара нямаше и помен. Кокошарниците и малкия обор бяха купчини камък и дърво, разхвърляни грозно. Разплака се, като дете. Лицето му потъмня за миг, тъмно синьо, като безлунна нощ, а после за секунди пребледня бял като призрак. Бял. Невидим. Стопен. Лек като перце. С шепи скри очи. Из наоколо, идващ от другите дворове и къщи, се носеше плач на стари хора, стонове на мъка. Като на погребение. Всеки оплакваше своето днеска. Всеки разбираше какво му бе отнесла стихията. Бръкна в джоба и извади хапчетата си и бързо пъхна едно в устата, че чувстваше, че ще умре всеки момент. Целия му живот на лента. На лента. Захлипа и заскимтя, като ударено куче, а погледа му обгърна покрития с кал и клони и покъщнина двор. В миг водата бе отнесла целия му живот, само него не.
- На баба, ти чедо, едвам успях да извикам, ни Рошко сварих да взема, ни добитъка да пусна от кошарата, че тъкмо бях излезел всред двора, че кучето много лаеше да вида какво става, когато ме блъсна във гърба водата. Да ме убива ме понесе. Газа във вода и кал до шия, баба ти да викна, че беше останала до късно на чардака да работи. Ей там по дувара ме блъскаше водата, добре, че той издържал някак, върти ме и ме засмуква и знам, че това ще е края. Крещя, колкото мога, че нали е с апарата, я чуе, я не. После съм загубил съзнание. Гледай го Рошко, удавен ей там пред хамбара вързан, не е можел да скъса синджира, че да избега. Гледай, кравичките, кокошки, всичко издавено, животинчета, гледай бе. Тая мъка, що на нас, какво ти направихме лошо. Боже цял живот тегля, милост нямаш ли, без дом съм вече, сиромах, сирак, женичката ми я взе, какво ще правя сега, към гробището и аз да тръгвам направо....в гроба да съм и аз, то това живот не е, Боже. Теглиш, цял живот теглиш и накрая да те удавят в собствената ти къща. Поне и мене да беше удавил пусти....Чедо, а дано баба ти, не се е мъчила много, светица, бе тя, светица......дано в миг да я е взела халата. Гласа на дядо Либен се задави глухо.
Изтри с ръкав сълзите, стана и бавно прекрачи прага на двора, там където той беше преди, като се подпираше на внука си. Тая къща, дето още неговия дядо я беше строил, та тука, баща му, и после и самия той беше израснал. Тая къща беше целия му живот. Всичко, което имаше. Всичко беше една голяма руина. Целия двор. Цялото село сега бе една голяма руина. Живота тук в един миг секна, времето спря. И както винаги, нямаше кой да помогне в това забравено и от Бога българско село. Типично по български.
Завъртя се света около дядо Либен, отначало бавно, после по-бързо. Въртеше се и мъката на хората от село Надежда, от селото в което водата бе отнесла домовете им, надигна се, като мъгла, в лятната жега, разстели се над селото и отлетя високо към космоса да дири покой.
Из селото вече се разхождаха журналисти, с разни камери и микрофони и се опитваха да взимат интервюта от бедстващите, а разни полицай и пожарникари в създалата се суматоха, нещо ръкомахаха, говореха на висок глас и се опитваха да поправят и помогнат. Дойдоха и разни висши лица, поогледаха, поогледаха положението и си заминаха за София, че имаха по важни дела по това време. Идваха избори, а борбата там е кървава. Политически игрички за напреднали политици. Лято, жега, село, наводнение, проблеми, жертви. „Политиката“, ония тиквеничета в парламента, не се занимават с такива неща. Поне не и в България. Балкана се зави в жегата и плача на хората от село Надежда, намуси се, а тази вечер звездите щяха да са сестри и покрив на останалите без дом. Вятъра си играеше с клоните на вековните дървета, весело. Накрая на селото, на завоя на реката седяха Рада и Стоил и гледаха в пустото. Там някъде беше къщата им и двете им деца, Лили и малкия Боян. Бяха отишли за една вечер до съседното село, хем да се видят с кума си, хем да го молят за заем. На есен Лили щеше да е първи клас.
Балкана плачеше тъжно, пееше родопски песни, а в София, чиновничетата, политичетата и народомъчителите тичаха, натам - насам, правеха нищо и си организираха поредните „избори“.
***
На мегдана в селото, вече хората се бяха събрали, караха се, дърпаха се, разправяха се с разни шефове знайни и незнайни от граждански защити, полиций и пожарникари и търсеха отговор, кой и как заля селото им и как реката е преляла. Отговор смислен, не получиха. Отговор смислен, не се намери. След няколко дена, институциите, като кмет, областни управи, държава, започнаха с взаимните обвинения по медиите, кой кога и как трябвало да действа по закон, прехвърляха си вини и отговорности. Хубав театър за пред хората. И така с дни. С месеци. И отговорността, никога не срещна отговорните.
***

Стоян лежеше в колибата, върху скованото си от дъбови дъски легло, гледаше догарящите въглени и си мечтаеше, как утре ще отиде до пазара в съседното село, ще продаде кравата и с парите, ще си купи билет за автобуса в Германия. Дъщеря му Жана, кръстена на баба си, беше избягала в Берлин, още преди години, а сега им се бе родило детенце, та вече стана на 4, а още не беше виждало дядо си. Когато Стоян ходеше в кабинета на кмета на селото, ползваше телефона там от време на време и се чуваше с дъщеря си. Домиляло му беше много за нея. Ей, така да я помилва по косите, както когато беше малко момиче и я изпращаше на училище. А немотията, ги накара да избягат далече. Такова беше времето, младите се спасяваха както могат, че държавата не им помагаше. Напълни се сърцето на Стоян с болка, ама му стана и мило. И сега имаше и внуче, на него кръстено Стоян. Беше горд. Сълза, за която дори той не си даваше сметка, се шмугна надолу по лицето му. Скоро щеше да ги навести. Щеше да си види внучето и щерката.
Внезапно, чу как покривчето на колибата се разтресе, а от прозореца нахлу вода. След миг, потопа отнесе всичко. Повече никога не намериха Стоян.

***
- Колко гласа, ще уреди твоя човек в района.
- Зависи колко искаш, не можеш да искаш прекалено много нали знаеш. Този път трябва да сме по внимателни. Ще има куп европейски наблюдатели и комисии. Ще ги обработим както винаги. Задействал съм вече хората.
- Тоест пак по старата схема така ли?
- Не точно, и ако обичаш говори по тихо. В старата схема има доста нововъведения, няма как да стигнат до нас, това е изключено, всички сметки са така скрити, че практически няма проследяване.
- Искам да говориш с всички бизнесмени от нашата част. Имам някой идеи, които да им предложа. Ще останат доволни, има за тях има и за нас. Този път изборите трябва да ги изиграем перфектно. Ако трябва на останалите малоумници им напиши текстове да ги говорят за пред медиите и хората, не искам една дума да е казана, необмислено. Трябва тоя път да се постараем всичко да изглежда истинско. Ако трябва реплики ще учат.
- Да, окей.
- Не е окей, залагаш си главата, ще те държа лично отговорен, миналия път тия идиоти в Пловдив возиха бюлетините с такси, то бива бива, ама нали му бях казал на нашия човек всичко да е тип топ, а той я свърши аматьорски....думи нямам. Една елементарна задача и пак тъпотии. Този път искам всичко да е шест и да изглежда максимално достоверно.
- Какви са последните новини от „Шефа“? Какво ще правим после?
- После ние се скатаваме в дясно и го играем така. Трябва да сменим някой лица в партията, особено някой които се оляха напоследък. Знаеш за кое говоря. Хиляда пъти съм казал, на милионер никой да не се прави.
- Окей, какво правим със село Надежда? Видя какво става, има жертви?
- Надежда ли? А да водата дето ги заля? Какво да видя? Тоя снасял там в района на наш човек, сега съм задействал да го покрият някак да не се стига до язовира, че ще се надигне глас. Оня другия глупак, нали е опозиционер, само това чака, повод да се заяжда и да симулира държавна работа. Прокурорче смешник. Тоя пич, в университета беше пълен смешник. Ама ще почнат проверки, ще се стигне до това, че тоя селския глупак арендатора е пуснал водата нарочно, такава каша няма как да покрием. Единия, имал проблем с другия и ходил му дръпнал шлюза, да му избяга рибата, да го набута, да не му е конкуренция, ама ще избие хората. Акъл за две стотинки нямат тия. Там, в района повечето язовири и други обекти, все на наши хора сме ги раздали да се стопанисват. Нали си представяш какво може да стане. Та, с две думи, искам да се действа по версията, че всичко е от дъждовете и няма човешка грешка, ясно ли е?
- Ясно.
- А тоя прокурорчето ще мълчи докато трябва....
- Честно казано, не разбирам „Шефа“, какво толкова намира в него, като юрист е страшен, но според мен, трябваше да му запушим устатата завинаги отдавна.
- Окей, не ми говори сега за тоя, искам от комисията да се задейства по бързо, според разпоредби помощи по 1000 лева на домакинство от останалия бюджет. Ясно ли е? За хиляда лева да боядисат не могат. Видях списъка с щетите. Искам Гражданска защита, полиция, пожарна, както си му е ред. Ще спазвате закона по букви и точки. Ясен съм нали?
- Ясно? Ще ги оправим набързо. Кои фирми да избера.
- Решете там с кметчето, и ги изперете като ги осчетоводите за почистване, за извозване ли, не знам там, прочети дословно закона и го цитирай....
- Окей, сумата ще излезе малка. Селото е малко.
- Не ми дреме колко е голямо, не ми дреме, че ги е заляла водата, висят ми на гърба хиляда руснака, дето Шефа ми ги е пратил да се оправям с тях. Тая газ, тая тъпа газ и тия преговори ще ми вземат здравето. Има достатъчно за нашата кампания и за тяхната на опозиционерите. Те са по малка партия и според мен, на тях ще отделим по малко, ще атакуваме местата където са си техния етнически електорат и така....има достатъчно и за тях и за нас това са си 200 милиона, пък ако остане знаеш. Дреме ми за помощта за селото, тия трохи изобщо не ги мисля. И ти си същия, акъл за две стотинки нямаш.
- Добре, но пак през кои сметки ще ги пуснем.
- Няма да ти повтарям, като на малоумен, събери кметчетата и общинките и преговорете плана. Пиар агенции ли ще ползвате, какво не знам. Не мога да мисля за всичко в тая държава. Айде свършваме, че ме чакат на друга среща. Ще мъдрим, за гласовете от чужбина как точно да изиграем положението, че в сценария има новости като блокиране на граници, а не искаме да обидим и някой наш съсед нали така. Като свършиш работата ми се обади, че си готов.
По – младия мъж загаси запалената си цигара в пепелника, отпи набързо глътка уиски от чашата, събра документите от масичката до него и се изправи чевръсто. Приглади вратовръзката и сакото си, кимна на шефа, който вече не го гледаше, зает в телефонен разговор и излезе от луксозния кабинет. Оттатък вратата секретарката на шефа работеше на компютъра.
- Галя, тази заповед за комисията, за помощта за хората от Надежда, кога може да я придвижим, по 1000 лева на домакинство, да се почва там по етажите подписи....
- Ами Искренов, главния секретар го няма, че е на море, ще си дойде другата седмица
- Окей, другата седмица искам Искренов да действа максимално бързо. Ето ти и това, това са списъка с фирми за кампанията на шефа, 200 милиона, искам да го изпратиш до 5 минути и да се действа. Няма за кога да спазваме процедурата, ще отнеме много време. Парите трябва да се непроследими. Процедурата ти е ясна действай. Искам тия избори да са организирани тоя път тип топ като истински да са. Като свършиш с това, я се обади на Искренов на дойде в петък да придвижи заповедта за помощта за бедстващото село, да не я забавяме прекалено много.

***
- Защо се качихме тук мамо – попита малкия Стоян.
- Защото искам да ти покажа това място. На това място, когато бях на твоите години ме доведе баща ми. Каза ми, че тук мога да идвам всеки път, когато нещо не е наред или когато се чувствам сама, и е достатъчно да хвърля поглед по всички върхове наоколо за да се ободри душата ми и да ми стане пак хубаво. Това е специално, магическо място. Дядо ти е идвал тук като малък, аз идвах тук, сега и ти го знаеш. Тук всяка болка минава и когато си тръгваш пак си светъл и радостен.
- А къде е сега дядо, нали ми каза, че като дойдем в България, ще го видя.
- Дядо ти е заминал за много далече, детето ми.
- А ще се върне ли? Кога ще се върне?
- Ще се върне, някой ден ще си дойде....да.....
Жана остави малък букет цветя за баща си, погледна още веднъж прекрасната гледка над Родопа, заслуша се в песента на вятъра, дръпна за ръка малкия Стоян да си ходят и мълчаливо заслизаха по склона. Напусна България и повече никога не се върна. В същото време българския избирател гласуваше. Гласуваше още с вяра и надежда за нещо по хубаво. Гласуваше и се надяваше до кръв, че София, не си играе просто на избори, а наистина, ще започнем един ден да живеем истински. Без политика, която убива Надеждата.