автор: Heel

Вратата се отвори рязко и в кабинета влетя един млад, наскоро завършил обучението си лекар, когото познавах бегло – само заради честите ни разминаванията по болничните коридори и съвместното висене пред машината за кафе. Работеше някъде по горните етажи, дори не знаех името му. Но иначе беше симпатяга. Строен, с широки рамене, гъста черна коса и интелигентна физиономия.
Той присви очи срещу мен и, слагайки ръце на кръста си, каза:
– А, сестра Тончева, най-малко теб очаквах да видя тук!
– Ами… случва се – отвърнах аз. Какво друго можех да кажа? Трябваше да му се извиня ли, що ли? И бездруго се чувствах достатъчно тъпо. В същото време ми се видя странно, че е запомнил фамилията ми.
– Какво става сега? – попита той делово и се приближи.
Както лежах на масата, кимнах към изпружения си вдървено десен крак и с кисела усмивка на лицето рекох:
– Май го счупих.
– Опа… Лошо! Ще видим. Рентген ти направиха, нали?
– Да.
Той се приближи към компютъра, седна и затрополи чевръсто по клавиатурата. След като се почеса с показалец по темето, извърна глава и попита?
– Какви си ги надробила ти, Тончева! Може ли такова нещо!
– Въпрос ли ми задаваш? – троснах се аз. Не ми беше до шегички. – Просто някаква санитарка не бе подсушила стълбището след миенето и се подхлъзнах.
– Лошо, Тончева… наистина си го счупила. Но не се притеснявай, ще те оправим. Боли ли?
– Като не мърдам, почти не боли.
– Това хубаво. Я да видим сега… – Той се приближи, надвесвайки се над мен. – Я моля те размърдай пръстчетата!
Размърдах пръстите на крака си, при което към коляното ми се стрелна остра болка, чак ми се насълзиха очите. Виждайки, че страдам, той ме потупа внимателно по рамото и с мек глас каза:
– Няма засегнат нерв, чудесно. – Той махна на стажанта, който ме бе прегледал първоначално и ме бе пратил на рентген. Докато се усетя, стажантът ме хвана под коляното, а лекарят – не можех да си спомня името му – стисна здраво глезена ми и започна да го подръпва и извърта настрани. Викът, който се изтръгна от гърлото ми бе нечовешки, но те изобщо не се трогнаха. Лекарят само небрежно промълви:
– Още мъничко потърпи, Тончева! Знам, че боли! – Аз само изпъшках и избърсах с длан запотеното си чело. Той дръпна още един път и нещо изхрущя, докато хапех устните си до кръв и стенех. – Готова си, сестра Тончева! Наместихме го.
– Ох, не съм и предполагала, че е толкова ужасно – проплаках и отпуснах глава върху твърдата повърхност на масата. Гадеше ми се, а пред очите ми се мержелееше ефирна мъгла.
– Сестра Тончева, добре ли си? – Той ме плесна леко по бузата.
– Нищо ми няма. Само леко ми се зави свят. Знаеш ли, докторе, не ти помня името. Може би сме се запознавали край кафемашината, обаче …
– О, Тончева, крайно съм разочарован. Аз си мислех, че с теб сме нещо като приятелчета, а ти дори не си ми запомнила името. – Не се усмихваше, обаче в очите му грееха весели пламъчета.
– Е, болницата е голяма, не мога да запомня всички. – След манипулацията чувството, че нещо не е наред с крака ми бе престанало да ме измъчва. Даже ми се струваше, че ако стана, ще мога да стъпя на пострадалия крак. Но когато се престраших да помръдна стъпалото си, болката отново ме закова като с чук.
– Тончева, не мърдай! Ти да речеш, че нямаш медицинско образование! Искам да кротуваш, за да не оплескаме нещо.
– Да, добре, докторе.
– Казвам се доктор Евгени Валериев.
Кимнах. Бях чувала името му … някъде. Обаче не бях убедена, че някога сме се запознавали. За мен той беше един от стотиците хора, които познавах само по физиономия.
– Благодаря, доктор Валериев.
– За нищо, Тончева. За мен беше удоволствие – каза с усмивка на уста той и игриво ме щипна над коляното. – Ей сегичка ще те „опаковаме” – добави той.
Знаех какво ще последва, но не в подробности, защото работех в отделението по пулмология, а там не се занимаваме с „опаковане”.
Стажантът донесе някаква ролка плат, а в това време Валериев много бавно плъзна длани под коляното и прасеца ми, повдигна крака ми и го задържа във въздуха. Усещах потрепващите му хладни пръсти, които бяха толкова предпазливи и внимателни, сякаш крайникът ми бе крехък като съд от фин кристал. А може би тъкмо такъв бе в момента. Нахлузиха памучния „чорап” върху пръстите ми и започнаха да го изтеглят нагоре. Докторът подгъна полата ми, за да може платът да покрие бедрото. Докато премахваха гънките, дланите му сякаш ме галеха с нежна страст. Стажантът отряза плата на десетина сантиметра над пръстите ми. После омотаха целия крайник с дебел, приличащ на вата плат.
Бях зареяла поглед в тавана, проклинайки небрежността на санитарката, заради която се бях изтърколила като чувал с картофи по стълбите, когато чух плискане на вода. Валериев потопи ролка гипс в леген с вода, след което я изстиска внимателно. Започна сръчно да омотава стъпалото ми. Отгоре – отдолу, отгоре – отдолу, около глезена, после внимателно приглаждане, за да няма неравности. Не след дълго и измъченият ми вдървен прасец се озова в гипс.
Докато опитните ръце на доктора въртяха влажна ролка около коляното и бедрото ми се замислих кога за последно някой е… как да кажа… работил по мен. Сама се грижа за маникюра и педикюра си, косата си също подстригвам сама, защото я държа дълга. Не се боядисвам, харесвам тъмнорусия й цвят. Веднъж преди години ходих на масаж, защото имах болки в гърба, но сегашното бе по-различно… Двама мъже вече половин час се потяха, за да решат проблема ми. Бях свикнала аз да полагам грижи за хората, а не те за мен. При двегодишното съжителство с бившето ми гадже не се бях чувствала като обект на грижи, не че той не бе мил понякога, съвсем не, просто не се бе налагало да прави кой знае какво за мен. Веднъж го помолих да ми разтрие врата, защото ме болеше глава. И бе приятно, не толкова заради ефекта, колкото заради факта, че някой полага усилия да се почувствам добре.
– Хей, Тончева, ти да не заспа? – каза Валериев и ми смигна. Бяха мушнали нещо под коляното ми и то стоеше леко сгънато.
– Валериев, май няма да мога да те убедя да сложиш гумена пета под ходилото ми, за да мога да стъпвам?
– О, не, никакво стъпване. Поне един месец. Не се цупи, Тончева, ще ти дадат болнични и ще си починеш от лудницата тук. Всяка беда си има и добри страни.
– Предпочитам да не се бях пребивала. Между другото така зрелищно се изтърколих по стълбите, че един от шефовете ми си помисли, че съм си строшила врата и умирам.
– Е, значи се е разминало с малкия дявол.
– Малък, малък, колко да е малък. Потроших се.
Докторът издърпа чорапа и ватата назад и пръстите ми се показаха, странно порозовели, надничащи сякаш любопитно. Само тях щях да мога да мърдам месеци наред. Продължиха да омотават стъпалото ми с гипс, за да покрият обърнатата вата и памучния чорап. Под крака ми залепиха широка гипсова ивица за по-голяма стабилност. Стърчащите отгоре при бедрото вата и памук обърнаха надолу и зафиксираха с поредната ролка. И през цялото врене не спираха да приглаждат влажния гипс. Точно в този момент осъзнах какво ме чака идните месеци и ми се приплака. С мъка преглътнах сълзите.
– Тончева, не се вкисвай – рече докторът. Наблюдателен човек. – Сега ще посъхнеш малко и си готова. Колко си висока?
– Защо?
– За да нагласим патериците на височина, как защо?
– Метър и шейсет и два сантиметра.
– А, ама ти си била нисичка, Тончева. В моите очи си някак по-висока.
– Много смешно, Валериев. Кога стана лекар, кога гадно чувство за хумор завъди.
– Раста бързо професионално, Тончева, затова – отвърна той като се подсмихваше.
Надигнах се на лакти и огледах хубаво прясно гипсирания си крак. Превръзката ми се виждаше садистично дебела и масивна, но същевременно и естетична по свой си начин, може би защото следваше контурите на бедрото коляното, прасеца и ходилото ми. Сякаш бях обула огромен бял ботуш. Макар и гипсирано, стъпалото ми малееше там долу, а стърчащите навън пръсти – още повече, явно заради босотата си. Невъзможността да свивам коляното си ми се струваше адски странна и притеснителна. Размърдах пръсти, болката почти бе изчезнала.
– А така, Тончева. Пръстите ще ги мърдаш често, за да не атрофират мускулите.
– Добре. – След известно време Валериев подхвърли:
– Сега да те изправим на патериците. Ходила ли си с патерици преди?
– Не.
– Е, ще свикнеш, няма страшно. Не е голяма философия. Но в началото особено много трябва да внимаваш.
Помогнаха ми да се изправя и мушнаха патериците под мишниците ми. Чувствах се несигурна, а и болката се усили със зъбата наглост. Валериев ме придържаше, поставил длан на гърба ми, и ми обясняваше разни неща с равен глас – стандартния урок.
– Хайде, Тончева, да походиш малко напред-назад. Ха така, ха така. Няма страшно, няма да паднеш, само се отпусни. Ето, виждаш ли, получава се. Сега на практика имаш три крака, не два.
– Ти имаш три крака! – отвърнах рязко аз, а той се изсмя бурно на думите, които не бях искала да прозвучат като шега.
– Това сабо къде да ти го прибера? – попита той и кимна към пода.
Осиротялата ми обувка лежеше обърната на една страна до масата.
– Ще кажа на някоя колежка да дойде да я прибере.
– Може да ми я оставиш на отговорно съхранение, а като се оправиш, аз ще ти я върна.
– Валериев, много съм ти благодарна, че се погрижи за мен, но чувството ти за хумор ми лази по нервите.
– Ей, Тончева, не ми се връзвай.
Запътих се към вратата. Чувствах се непохватна като хипопотам.
– Къде тръгна? Трябва да ти напиша рецепта първо.
– Трябва да отида до тоалетната.
– Ще се справиш ли сама?
– Че другите пациенти как се справят!
– Ти си специален пациент, Тончева.
Излязох. Десет минути по-късно вече се бях убедила, че животът на патерици хич не е лек. Но не ми се наложи да търся помощ. На връщане забелязах, че част от чакащите пред кабинетите пациенти ми хвърлят любопитни погледи. Облечена като сестра, а с патерици. Да, много странно. Сякаш медицинските лица не боледуват.
Валериев беше написал рецептата.
– Тончева, дежурството ми свършва след половин час. Ако искаш, изчакай ме, ще те закарам до вас с колата.
– Не ми се ще да те ангажирам…
– Няма проблеми. Къде живееш?
– Квартал Западен парк.
– О, близо си. Аз съм в Зона Б–18.
Докторът успя да се измъкне по-рано. Остави ме да се тътря към изхода и отиде да докара колата си, която се оказа раздрънкано рено. Настани ме на задната седалка, за по-удобно. По пътя никой не наруши мълчанието. Валериев ми се струваше замислен, или може би просто бе уморен.
Слязох без негова помощ от колата. Закуцуках към входа. Той ме следваше плътно по петите, вероятно се опасяваше да не се спъна в разбитите плочки на алеята. Отвори ми вратата. Влязох и се заизкачвах по стълбите.
– Тончева, само не ми казвай, че живееш на четвъртия етаж.
– Да, на последния. Ще свикна с катеренето, не се безпокой.
– Ще свикнеш, ама друг път. – Той измъкна патериците изпод мишниците ми, като ме придържаше, после ги тикна в ръцете ми и ме подхвана внимателно. Понесе ме нагоре по стълбите.
– Отворих ти работа…
– Не се притеснявай, Тончева, не си сто кила. – Топлият му дъх гъделичкаше приятно врата ми.
– Петдесет и два.
– Е, колкото една торба цимент, нищо работа. Плюс това имам опит, поработвах като хамалин по време на студентството.
Но се бе запъхтял леко, когато стигнахме горе. Положи ме на фотьойла вкъщи.
– Кафе? – попитах.
– Не, ще тръгвам. Пази се. – Обърна ми гръб.
– Още един път благодаря…
Както бе с гръб към мен, той каза:
– Знаеш ли, Тончева, доста кафета изпих в болницата, без да ми се пие кафе. Гледах да се засичаме по-често край кафемашината. – Мълчах и гледах фигурата му, от която лъхаше напрежение. Не знаех както да кажа.
– Тончева, предлагам ти да се преместиш временно при мен. Моята сграда има асансьор. Апартаментът е тристаен, деля го с колега. Така че една от стаите е свободна. Ще ми е приятно да съм в твоята компания… и да се грижа за теб.
– Ами … ще си помисля – чух се да отвръщам. – Той се обърна, подаде ми визитната си картичка и излезе с решителна крачка.
Когато чух рева на раздрънканото му рено, си рекох наум: „Защо пък не.” Не спах добре през нощта. Или заради болката, или заради нещо друго.