автор: atropa

118.
На Горската Царица нещо не ѝ хареса тембъра на гласа на Евридика, когато ѝ обясняваше, че всичко върви по предначертания план, и след като преди една седмица е успяла да омагьоса Орфей и го е победила на кокалчета той е приел условията как да се проведе състезанието между тях тази вечер в полунощ в присъствието единствено на Пълната луна, когато Орфей ще даде с лирата си начален акорд за започване на състезанието по надпяване между тях, като първо той започне с два стиха, а тя да продължи, после той и така да се редуват, докато някой се откаже, и който победи, победеният да изпълни желанието му.
А когато ѝ беше казала, че до изгрев слънце трябва да го победи и да бъде в покоите ѝ, беше усетила неспокойното ѝ дишане.

119.
Колкото повече Орфей се приближаваше до Самодивската поляна, ставаше по неспокоен и сърцето му ускоряваше ритъма си. Не мислеше вече за състезанието, а за чувството, което го беше завладяло и обсебило напълно. Пред него, като на живо, го гледаше Евридика със сините си, дълбоки, като планински езера очи.
Когато приближи и под приглушената лунна светлина, която, беше обагрила поляната в сребрист оттенък, реши да провери в пазвата си дали случайно не е загубил хербаризираното цвете, което миналата година през лятото беше отскубнал с корените и за което беше прочел в един древен ръкопис, че държано, като хербарий няколко години, като се присади възстановява своя живот и било единственото цвете в света, което изпада в мнима смърт и крие тайната на безсмъртието. И дори в ръкописа пишеше, че на това цвете, на което стръкчетата му са дълги около 15 сантиметра, а цветчетата му са с три или пет камбанки, бели по цвят, обагрени в лилаво, притежава вълшебни свойства.
Не беше го загубил. Беше в пазвата му и щеше да го подари на Евридика.
„Но защо ли я няма?” - си помисли Орфей, когато излезе на поляната, обрасла с буйна пролетна трева и застана точно на средата.

120.
Евридика беше пристигнала първа на Самодивската поляна, но се беше притаила в храстите и очакваше Орфей. И когато го видя да се задава по пътеката, поруменя. „Как ли ще се справя със задачата си, след като толкова много се вълнувам” – мислеше си тя. И макар че беше отлично подготвена и да знаеше, че по-добри от Самодивите съчинители и певци на песни няма, мисълта, че ще се състезава с Орфей, когото толкова много харесваше, я влудяваше. А и още не можеше да се представи, че ако победи, трябва Орфей да изпълни желанието ѝ, а то трябваше да бъде, да го заведе в покоите на горската Царица, така както ѝ беше заповядала тя.
„Това няма да си го простя никога!”- почти на глас изрече Евридика и впери погледа си в Орфей, който застана точно по средата на поляната и се огледа. Разбира се, че чакаше нея, но тя така се беше вцепенила от вълнение, че не можеше да помръдне от мястото си и безмълвно следеше движенията му.

121.
Орфей отправи поглед към луната, за да се увери, че вече е полунощ, огледа се отново в очакване на Евридика, и като не я видя, свали лирата си и дръпна първата струна. И под шепота на гората засвири мелодия изтъкана от нежния повей на вятъра, разклащащ омайните цветя, които оживяваха от жуженето на насекоми и под ромона на бистри извори шептяха вълшебни слова.
С това прочувствено, хармонично съчетание на божествени звуци Орфей викаше Евридика.

122.
И отговорът не закъсня.
Евридика изскочи от храстите и се понесе във вихрен танц около него, като босите ѝ крака сякаш не стъпваха на земята, едва докосвайки наболите върхове на току-що избуялата пролетна трева. Белите ѝ дрехи под вълшебното наметало отразяваха лунната светлина и заедно с пояса ѝ, който имаше цвета на дъгата, се носеха, като призрачно видение пред очите на Орфей. Дългите ѝ руси коси блестяха като злато. А трепкащите в мрака светулки допълваха невероятната вълшебна картина.

123.
Орфей беше зашеметен от буйния ѝ танц.
Евридика направи седем кръга около него, но не обратно на въртенето на земята около слънцето, както първия ден, когато Горската Царица ги беше отвлякла и пленила, за да ги обучи за Самодиви и беше ги съблякла голи, за да ги облече със самодивски дрехи, а по посока на въртене на земята около слънцето и започна да се съблича, като при първия кръг хвърли пред него бялото си наметало, в което се криеше силата ѝ, на втория кръг –венеца от самодивско цвете, на третия – вълшебните си пера, на четвъртия кръг – бялото си елече, на петия – зеления пояс, на шестия – бялата рокля, на седмия – белоснежната риза и застана пред Орфей, така като майка я беше родила.

124.
Орфей остави лирата си встрани и извади от пазвата си хербаризираното цвете, което след години ще бъде наречено на негово име и криеше тайната на безсмъртието. Хвана го с дясната си ръка и пристъпи към Евридика. В този момент Николай погледна през лявото око на Орфей към дясното на Евридика, за да потърси Стефка и като я намери бързо я попита, не е ли време вече да се прибират, защото много се задържаха и има опасност, да не могат да се върнат изобщо в предишните си тела. Стефка го помоли още малко да останат, за да видят как ще продължи историята между Орфей и Евридика, но Николай ѝ каза, че после могат пак да се върнат, но нека сега се приберат, защото наистина може да стане много опасно и да се изгубят в необятното пространство. Колкото и да не ѝ се искаше, Стефка се съгласи и кимна на Николай в знак на одобрение. И двамата едновременно, Николай от лявото око на Орфей, а Стефка от дясното око на Евридика, изскочиха и като се хванаха за ръце, полетяха през години, векове и хилядолетия.

125.
И като прелетяха по спиралата на времето 3 500 години изскочиха от очите на Орфей и се шмугнаха в телата си, които ги чакаха с нетърпение. Спогледаха се, и след като дочуха отново, както преди, радостното приплескване на крилете на двата гларуса зад тях, отправиха очите си към току що излюпилият се от сребристото яйце, плуващ в прозрачен облак Орфей, на който очите отново, както при първия път, когато се върнаха от пътешествието си през вековете, разпръскваха искри, а тялото му от безбройни светлинни точки сияеше с небесносиня светлина.

126.
Стефка гореше от любопитство да разбере какво се е случило с Орфей и Евридика, след като ги оставиха на Самодивската поляна. Орфей се засмя и каза, че ще им разкаже накратко, но сега трябва да преминат през седемте стаи на Съкровището на Вълчан войвода и да стигнат през един тунел в Подземния град, където се намира сандъкът с неговия Орфеев завет. А преди да достигнат до него, трябва да намерят ключа за отварянето му, който се намира в Храма с ковчега на неговия ученик Мойсей.

127.
Стефка и Николай се прегърнаха, а двата гларуса/ Белокосата и Черноокия/ кацнаха на раменете им. Стефка погледна към Орфей и още веднъж го помоли да им разкаже как е продължила историята между него и Евридика. Орфей погледна към Стефка, засмя се, /толкова много приличаше на Евридика/ и с умиление започна разказа си.

128.
„Когато Евридика захвърли и последната си дреха, бях като омагьосан... Русите ѝ коси блестяха под лунната светлина като злато и се спускаха по раменете и гърдите ѝ до кръста. Очите ѝ искряха. Извадих от пазвата си хербаризираното цвете и ѝ го подадох. Тя го закичи на лявото си ухо и ме погледна. Бързо съблякох дрехите си и пристъпих към нея. Сляхме устните си в продължителна и страстна целувка. После я прихванах през кръста, положих я на тревата и се любехме дълго, лудо и безпаметно, докато уморени и щастливи сме заспали прегърнати.
През това време Горската Царица ни е наблюдавала, защото и тя е дошла на Самодивската поляна да провери Евридика как ще се справи със задачата си да ме победи на състезанието по надпяване и да ме заведе при нея в покоите ѝ, без да наруши обета си за целомъдрие.

129.
Ядосана и разгневена извадила меча си и като разперила вълшебното си наметало литнала над Самодивската поляна и като направила седем кръга, обратно на въртенето на слънцето около земята, се спуснала като ястреб над нас. Първо мислила да ни убие и двамата, но в последния миг променила решението си и прибрала меча си с в сребристата ножница. Сграбчила ни прегърнати, голи и щастливи, като не забравила да вземе и лирата ми. И след като отново направила седем кръга над Самодивската поляна, обратно на въртенето на земята около слънцето, ни отвела в Подземното си Царство.

130.
Едва ли мога да ви опиша с думи ужаса, който преживях , когато, вместо да се събудя в прегръдките на Евридика, отваряйки очи, започнах да различавам очертанията на огромна петоъгълна, каменна стая, на която във всеки ъгъл гореше свещник, а аз лежах гол по средата ѝ на каменно легло, покрит със завивка от листа. Над мен на тавана инкрустирана с различни скъпоценни камъни, рубини, сапфири, ахати и други светеше петолъчка, на която по средата имаше огромен диамант. И именно той прикова вниманието ми, защото беше, като око, което постоянно мени цветовете си и сякаш ме гледаше. Не можех да откъсна очи от него.

131.
Въртеше се, като сфера с пет светлинни лъча, различни по цвят, които един по един ме обхождаха. Първият лъч беше с тъмносин до черен цвят. Знаех, че той символизира стихията на Водата и с плавно огъващите се вълнообразни движения предизвиква емоционална чувственост. Вторият беше зелен, като с високите си, продълговати и правоъгълни излъчвания символизираше стихията на Дървото с вечния стремеж за растеж и развитие. Третият лъч с жълто-кафявите си, квадратни отблясъци символизираше Земята с надежда за стабилност, увереност и равновесие. Четвъртият лъч със златисто-сребърните си бели цветове стихията на Метала, който намирахме паднал от небето и беше свързан със силата и желанието за победа. И най- накрая петият лъч, който с оранжевите си ярко червени цветове символизираше стихията на Огъня, свързан с изгревите и залезите, любовта и изпепеляващата страст. За миг в съзнанието ми проблесна мисълта, че тази сфера, не познава другите два светлинни лъча, които бяха подвластни на дявола, и изпитах радостно чувство, което беше помрачено с внезапно отправяне на петте лъча към свещите в петте ъгъла и като ги угасиха, престанаха да светят и те. Обгърна ме страшна тъмнина в която чувах зловещ рев.