автор: DianaStefanova

Колко шарен е пустият свят, на афиш да го сложиш:
старец гълъби храни, приседнал на пейка с усмивка
на беззъбо дете, с добротата от образа божи -
а очите балсам върху залеза тихо разливат.

Искам него и пейката в синия здрач да прегърна,
да му кажа светът колко шарен и чуден изглежда -
като бебе пролазва из мен, или плаче, издъхващ;
или пее, засмян, върху празнична, пищна трапеза...

Или маха за поздрав на кученце с бялата обич,
мълчаливо и предано, даже на зъл подарена!
Свят - другарска неделя - икона във храм да му сложиш.
И запалил свещичка да молиш, да е съхранена.

Този свят се опитвам по име сега да наричам:
старец мой, гълъб мой, моя пейка замислена в мрака -
аз разбирам защо... И прощавам, прощавам ти всичко!
Ако утре замина, недей да тъжиш и да чакаш!

От балкона на мама очите навън разцъфтяват,
сред зелени стебла сърцевидно горят, търсят слънце -
и е тесен светът... и е пропаст над времето спряла...
Ако пусна ръка, като детски балон ще изхръкне!

Стискам здраво в юмрук скъпоценната нишка червена,
сякаш приказен път е деня, разсъждавам и ето:
чака старец да хвърля зрънца покрай пейката в мене,
утре пак да просветне от гълъбов полет небето.

Свят, бъди ми другар - и за тебе на свой ред ще мога!
Ще се грижа да бъдеш добър, ще ти пея сред зима.
Да вървим под ръка, а когато се мръкне, за сбогом
да поръсим две-три семенца - птици нека да има!