автор: tvoiapoznata

Владимир се надигна тежко от леглото. Погледна жената до себе си. Дениз вече се беше събудила. Прекрасна и съвършена. Самото спокойствие. Дениз заспиваше спокойна и се събуждаше спокойна, като ангел.
Не, тя не беше ангел! Беше такъв дявол в леглото, че Владимир неволно се усмихна. Тя отвърна на погледа му.
- Тръгваш ли?
- Николай е в града вече. Трябва да говорим.
Дениз не коментира. Изправи се бавно и грациозно и тръгна гола към банята. Върна се след десет минути за да изчака и Владимир да се пооправи.
Когато той отново влезе в спалнята Дениз вече му наливаше прясно кафе, мъжът го пое, докато си поглеждаше телефона. Дениз го гледаше и отпиваше от кафето бавно. Владимир отвърна на погледа й.
- Доволна си. Имам ли заслуги за това? – Дениз се усмихна.
- Ти си Бог, когато си в мир със себе си. – Владимир се усмихна на свой ред.
- Минах през ада, Дениз. Да, сигурно съм се превърнал в Бог. – Дениз усети горчилката в думите му, но я пренебрегна, не позволи тази жлъч да развали прекрасната сутрин.
- Ще имаш ли нужда от услугите ми скоро?
- Защо?
- Исках да се върна в Москва. Да понаваксам със счетоводството в бара на Буба.
- Добре. Разбира се. Николай ще е тук повече от две седмици. Предполагам, че ще съм прекалено зает с него.
- Винаги знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам. – Владимир погледна сериозно жената.
- Ти си добър приятел, Дениз, знаеш го, нали?
- А ти си моя спасител! – Да, Владимир знаеше, че по този начин Дениз му благодари за живота си и нямаше нищо против. Целуна челото й и беше готов да излезе, когато Дениз го спря разколебана.
- Влад?
- Да?
- Тя добре ли е? – Владимир помълча за секунда и след това промърмори.
- Да. – Дениз повече не проговори, но бавна усмивка озари лицето й. Владимир вече беше излязъл от апартамента и Дениз не скри усмивката си. Беше благодарна и щастлива. Владимир прояви милост, като й отговори. Можеше да я отреже. Жената знаеше,че само споменаването на Роуз можеше да го вбеси. Но той не се вбеси. Каза й, че малката е добре. И това беше повече от всичко, на което Дениз можеше да се надява. Защото знаеше, че Владимир не я лъже. И малката красива Роза наистина беше добре.
------------------------------------------------------------------------------------------------------
Владимир спря спортното си черно BMW пред офис сградата, която беше негова собственост. Качи се бързо на последния етаж, като поздрави портиера, секретарката и няколкото служителя, с които се размина по пътя си. Николай вече го чакаше в кабинета. Владимир започна без предисловия.
- Разбрах, че си имал интересна среща тази сутрин. – Николай погледна шефа си, опита се да различи настроението му и веднага се отказа, това, както винаги, беше буквално невъзможно.
- Да, беше поучителна.
- Каква ти беше работата в района изобщо?
- Бях тръгнал към Буба...
- ...и попада на Роуз?
- И Слава Богу, че попаднах на Роуз.
- Тя добре ли е? – Николай замълча упорито. Владимир седна спокойно на стола и се загледа упорито в Николай, като повдигна едната си вежда. Николай помръкна още повече.
- С белези от юмрук по лицето си и уплашена.
- Мъжът?
- Буба го преби от бой.
- Добре. това е добре.
- Влад?
- Какво?
- Тя дори не се защитаваше. – Владимир го изгледа озадачено.
- Какво ми каваш точно?
- Не се защитаваше, Влад. Отчаяна е. Уплашена е.
- Уплашена, викаш.
- От кога не си я виждал? – Владимир наклони глава рязко и Николай се сви съвсем инстинктивно под студения поглед на шефа си. Беше минал границата и това съвсем не беше добре. В този момент в кабинета влезе и Буба. Отново вкиснат и недоволен от света, това беше обичайното му настроение. Владимир отправи вниманието си към него и го попита измамно любезно.
- Буба, как е момичето?
- Ще спи цял ден. – Отговори Буба, като зяпна злобно брат си.
- Николай смята, че не се грижиш добре за нея. – Буба не отговори нищо. И той заби поглед в земята. Но погледът му беше изпълнен с безмълвен бяс.
- Е, Буба? – Не го остави Владимир. – Можеш ли да се грижиш за нея?
- Мога!
- А можеш ли да ме увериш в това? – Буба изгледа злобно шефа си.
- Ще го направя, Влад.
- И без глупости повече! – Нареди сурово Владимир. – Не я оставяй сама. Ще ти извърти някой номер и тогава ти ще бъдеш пребития. Разбра ли ме? – Буба кимна сковано.
- Николай!
- Да.
- Роуз не е твоя грижа.
- Знам.
- Тогава остави брат ти да се занимава с нея. Не припарвай до момичето без позволението на Буба. Не и докато той носи пълната отговорност за нея.
- Разбрах.
- И за бога. Не се прави на леке. Нищо няма да й стане от два шамара.
- Не са само шамарите.
- Така ли?
- Тя е сломена. Скоро ще се побърка.
- Буба?
- Мен така ме устройва.
- Разбира се. – сопна се Николай. – Не ти създава никакви проблеми. – Буба се направи, че не го е чува.
- Но ще я държа изкъсо. Това момиче реагира странно на трудностите. – Владимир се усмихна.
- Изглеждаш ми впечатлен, Буба.
- Не съм впечатлен. – озъби се Буба. – Но тя е странна. Мога да кажа, че в това момиче има мая.
- Да. Има.
- Но Николай е прав. Държи се прекалено дистанцирано. Сякаш се е заключила в себе си. Скоро ще се пропука, Влад. Виждам го.
- Наблюдавай я.
- Ще я наблюдавам.
- И стига си я бил, за Бога. Тя няма нужда от това. – Буба го погледна озадачено.
- Тя ме предизвиква, Влад?
- И как Буба, тя трепери само като те види.
- Не знам. Това момиче пращи от арогантност, дори и нищо да не прави. Сякаш ми се подиграва.
- По-арогантна от теб? Това ще е предизвикателство за нас останалите.
- Добре. – Буба се намръщи. – Разбрах. Подигравай ми се. но аз ще си свърша работата и ще я свърша добре. Няма да се отделя от малката. Нито за секунда.
- И? – Погледна го Владимир.
- И няма да я докосвам повече.
Владимир и Николай се заеха с проблема в България. Буба не мръдна от мястото си. Слушаше с мрачен интерес. Николай беше делови и сериозен.
- Не знам, Влад. – клатеше той глава за пореден път. – Пазарът вече е наш. Другите конкуренти се отдръпнаха. Предстои да признаят България като твоя територия.
- Но?
- Нещо в самата България не е наред.
- В смисъл?
- Политиците и крупните бизнесмени. Не можем да се сработим с тях както ми се искаше. – Владимир се начумери, но продължи да слуша. Николай дообясни. – Не ни съдействат достатъчно. Не и както при Лори.
- Лори бяха Българи и имаха заслуги. Половината политици за такива, заради тях. Аз винаги ще съм чужд.
- Не- Николай поклати глава. – Тези хора не са лоялни към своите. И ти го знаеш много добре. С тази държава винаги е било трудно да се работи. И не заради стратегическото й положение. Хората са продажни и изменчиви.
- Да, прав си. Ти също го знаеше.
- Ще ми е много трудно да съм сигурен в тях.
- Ще се справиш ли?
- Трябва ми по-силен коз. – Владимир се замисли сериозно над думите на Николай. Доверяваше се изцяло на преценката му. От тях тримата Николай беше най-добрия стратег. Щом той казваше, че има проблем, значи такъв имаше. И как, за бога, Лори се справяха с тези проблеми? И то толкова години? Владимир бше свидетел на желязната политика в България. Лори се притесняваха от всички други, но не и от хората в собствената си държава. Изведнъж нещо му просветна. Обърна се към Николай.
- Не са лобирали за тях.
- Какво? – Николай се обърка.
- Не са лобирали за политиците си. Изнудвали са ги.
- С какво?
- Не знам, по дяволите, но така са ги държали изкъсо. – Николай поклати глава.
- Нищо подобно не намерихме в Архивите на Академията.
- И това не ти ли се струва странно?
- Мислиш, че са изнесли компроматите от Академията, когато сме ги нападнали?
- Мисля, че са ги изнесли много преди това.
- Няма логика. Академията беше най-защитената им база.
- Не най-защитената.
- Какво.
- Мисли, Николай. Не се ограничавай само със защитавано от тях място, мисли!
- Наследника! – Просъска мрачно Буба. Той сякаш се беше появил от нищото, беше тих и потаен, но следеше разговора с особен интерес. Беше стигнал до отговора, който Владимир беше очаквал от тях и буквално му призля. Владимир се усмихна горчиво.
- Вярвам, че са преместили архивите още след нападението на Марк Бентън. Вярвам, че никога след това не са ги връщали обратно в Академията. Но слуховете са велико нешо. Вярвам и в това. Всички очаквахме с падането на Академията, последния бастион на Лори, да падне и самата фамилия.
- Марк Бентън беше единствения, който успя да пробие защитата на Академията Лори.
- Да. – Съгласи се Владимир. – Само защото беше възпитаник на тази Академия.
- Какво ще правиш? – Обади се отново Буба.
- Андрю Стокър още ли е в болницата?
- Да.
- Той ще ми каже какво да правя.
- Няма да проговори. Тренирани са да мълчат и да търпят мъчения.
- Няма да го мъчим. Ще го дрогираме.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Роуз се беше върнала в бара още на следващата нощ. Не искаше да предизвиква Буба. Знаеше, че й е даден един ден за почивка, не повече. Майка се намуси като видя лицето й. Не й спести коментара.
Раната беше изсъхнала от многото спирт, но около трите грозни резки от юмрука, кожата й беше започнала да посинява, скоро щеше да стане черна. И гледката щеше да става все по-неприятна. Е, поне нямаше чупени кости. Майка махна с ръка раздразнено.
- За Бога, момиче. Ще уплашиш клиентите ми. – Роуз не реагира. – Няма да ми свършиш днес никаква работа. Кой те нареди така? – Роуз го погледна, но Майка поклати глава. – Не, не ми казвай. Чух от полицаите, че са прибрали трима от редовните ми клиенти, единия пребит до смърт. Момиче, ти наистина си жива бомба.
- Какво да направя? Той ме нападна.
- Но не си го пребила ти, нали? Буба добре пази стоката си. Боже, какво ми дойде на главата! – Роуз си спести коментара. Майка беше прав и тя трябваше да внимава повече. Майка продължи да мърмори.
- Наистина изглеждаш ужасно. Ще те оставя да се занимаваш с доставчиците.
- Буба...
- ...ще говоря с него. А ти? Заеми се сериозно с доставките и подредбата на склада. И не прави глупости. Не си в състояние да се защитиш.
- Разбирам. – Майка остави момичето да си върши работата.
Работата с доставчиците беше тежка и напрегната, но момичето не се оплакваше. Всичко беше по-добре от това да се изправи зад бара и да се наложи да обяснява на всеки попийнал клиент защо лицето й е насинено. Беше й достатъчно, че още преживяваше шока от нападението. Беше й първото нападение след срива от загубата на семейството й, първия след като откри, че Владимир е жив.
Всъщност многото работа не й се отрази никак зле. Повечето доставчици бяха млади и приветливи момчета, които с удоволствие й помагаха с кашоните. Повечето от тях я познаваха вече добре. Водка, чийто истинско име не познаваше, беше едно от тези момчета. Роуз не беше глупава. Знаеше, че Водка не гледа на нея само като приятелка. Но какво ли знаеше той? Роуз беше изтощена. Имаше нужда от сродна душа и намери такава в лицето на Водка.
Водка беше много симпатичен. И достатъчно дискретен. Бяха успели да се сближат независимо от строгия контрол на Буба. Водка беш енавършил скоро 32 години. Имаше черна коса и черни очи, приличаше на казак, не на типичен руснак. Тялото му беше слабо и жилаво, от многото физическа работа, която вършеше. Водка беше страшен симпатяга. Когато идваше в заведението винаги успяваше да си открадне малко време насаме с Роуз и другите момичета. Той никога не попита Роуз как е попаднала тук, или от къде е, или чие момиче е...Знаеше, че Роуз не пие и не коментираше нищо. Но знаеше отлично, че и Буба я наблюдава и беше особено внимателен с нея.
Днес Водка дойде сравнително късно. Роуз го посрещна на задния вход и се захили доволно.
- Какво? – Момчето се стресна пи вида й. Тя беше забравила, че не знае за нападението. – Кой ти го направи?
- Един клиент.
- Клиент?
- Опит за изнасилване. Или май това беше в началото. След това прерастна в желание за хладнокръвно убийство. – Водка продължи да я слуша внимателно, докато се зае с касите една по една. Роуз го последва докато още обясняваше за случката, като се опита да довлачи една от касите.
- Остави я, за Бога – нареди Водка – Ела с мен до камиона. – Роуз го последва послушно. Водка беше притеснен. – Как могат да причиняват подобни неща на красиви и беззащитни момичета, като теб?
- Не се притеснявай, Ромео. Далеч съм от представата за беззащитно момиче. А и има кой да отмъсти за мен.
- Буба Саракашвили, нали?
- Същият.
- И виновникът жив ли е още? – Роуз се засмя сърдечно, което накара Водка да я изгледа озадачено. Тя се стегна и отговори.
- Да. Жив е. Пребит до смърт, но още диша.
- Господи!
- Какво?
- Роуз ти си прекрасна, когато се смееше. – Роуз се скова. Смяната на темата я хвана неподготвена. Погледна сериозно Водка в очите и промърмори тъжно.
- Ще ми се да имах повече поводи да се смея.
- Ела с мен!
- Какво? – Роуз едва не се задави.
- Ела с мен! Ще ти дам нов живот. И ще си щастлива. – Роуз замръзна. Погледна Водка в очите, но този път погледът й не беше огорчен, а остър като на бръснач. Тя просъска почти в лицето му.
- Никога повече не говори така! Чуваш ли? Никога не си помисляй, че мога да избягам от тук. И никога не разпитвай за мен! – Роуз си пое дъх и промълви. – Кажи ми, че си ме разбрал. – Водка беше объркан. Тя виждаше как стъписания му поглед не може да разпознае момичето пред него. До сега той виждаше Роуз като жертва, наранена, крехка, едва познаваща обичаите и езика им...той я обожаваше. Той беше твърдо уверен, че може да й помогне и да я направи щастлива, че можеше да я измъкне от ръцете на Саракашвили. На Роуз й призля. Беше станала небрежна. Водка можеше да умре и вината щеше да е нейна. Той най-накрая кимна трудно и все още объркано.
- Разбрах те.
- Обещай ми да не разпитваш за мен. – Повтори тя.
- Добре. Обещавам.
- Роуз! – И двамата, и Роуз, и Водка се стреснаха при гласа на Майка. – Влизай вътре. – прогърмя отново той. Роуз бързо се окопити и хукна към склада.
- Идвам. – тя дори не се и обърна към Водка. Искаше й се той да я послуша. И не искаше Буба да се добере до него.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Буба беше нервен. Мотаеше се около Владимир вече два дни и не можеш да си намери място. Беше засилил охраната около българката, но се чувстваше провален. Владимир не правеше нищо, за да улесни положението му. Не повдигна въпроса през тези два дни, но щеше да го направи. Скоро! Буба познаваше шефа си. И за това обикаляше наоколо, като ранен звяр. Николай се беше върнал от болницата и сега двамата се бяха отправили към кабинета на Владимир. Той ги чакаше спокоен и замислен. Погледна директно Николай.
- Какво разбрахте? – Николай беше както винаги мрачен и сериозен. Но Владимир усети и нещо друго, човекът му беше тотално озадачен.
- Цялата папка с компромати е била дадена на Роуз. Още на 18 годишния й рожден ден – Владимир не се сдържа и избухна в смях. Буба и Николай го гледаха озадачени. След доста дълго той най-накрая се успокои и погледна Николай с насълзено от смеха очи.
- Значи малката се оказа съкровище, а? Само щастливо събитие е, че не я убихте още в базата на Сергей Водняев. – Николай не оцени хумора на шефа си, нито пък Буба. Буба изпсува.
- Малката усойница през цялото време ни е държала в ръцете си. – Владимир го погледна все още развеселен.
- Тя дори не знае, че съм наложил контрол върху родината й. Оставих я да мисли, че всичко е разрушено.
- На практика е разрушено, Влад.
- Да, Николай, може и да си прав. Сега България ще е България на Владимир. Не на Лори.
- И все пак. – Буба беше объркан. – Обърнахме живота на малката на 180 градуса. Унищожихме близките й, унищожихме компанията на баща й. А тя дори не се опита да се пазари, Влад. Не се опита да изтъргува компроматите с теб в името на свободата си. какво е това, по дяволите?
- Казах ти нещо. И то го казах отдавна. Роуз е опасен боец. Тя е възпитана да разсъждава така. Тя е по-голям боец и от двама ви взети заедно. Може да понесе много товар и много жертви, стига да опази завещаното й. За нея това е връзката с Алек Лори и тя е безценна. Така е възпитана от самата Лилия Лори. И тя ще пази тази връзка с цената на живота си. И ще се надява да ни надживее всичките и да възроди наследството си.
- Това е утопия.
- Вярваш ли в това, Буба? Академията беше утопия. В България гледаха на Роуз като на богиня. Пазеха я най-силните мъже, които някога сте срещали. Расла е в среда на обожание и постоянно себедоказване. За това е толкова твърда. – Буба беше утихнал. Владимир следеше реакциите му изкъсо. Буба беше уплашен. Беше объркан и това не му харесваше. Владимир реши да го подкачи.
- Какво ти е мнението за малката усойница сега, Буба?
- Че е трън в гащите! – промърмори Буба. Това доведе до нов пристъп на смях от страна на Владимир. Николай седна сковано на близкия диван, като продължаваше да мисли върху казаното. Буба стоеше като изтукан. Владимир се усмихваше, когато проговори.
- Не казвай, че не съм те предупредил за нея. Крие много повече, отколкото някога ще разбереш.
- Да, вече започвам да го схващам. По трудния начин.
- Основната ти задача остава да я опазиш жива и цяла, ако може. С характера й смятам да се оправя сам. И ти обещавам. Скоро ще си я прибера. Съвсем скоро ще е!
- Ще съм ти благодарен до гроб, когато си я вземеш. Ама наистина. – Владимир се засмя.
- Скоро. Обещавам ти.
- Какво ще правиш с информацията? – намеси се Николай, както винаги крайно разумен и концентриран.
- За сега нищо. Отговори твърдо Владимир. – Прати един от професионалните ни агенти да я пази, но си трайте. И двамата. Не искам тя да разбира, че знам къде са архивите.
- Защо? – Попита грубо Буба, докато Николай повдигаше озадачено едната си вежда.
- Защото – натърти Владимир – мисля, че няма да го понесе. Все още ми трябва цяла, Буба. Не искам да я провокирам излишно. Не искам да направи някоя глупост. А докато не е в моето имение, под мой контрол, Бог ми е свидетел, не знам какво може да й хрумне.
- Добре. – Николай излезе с мобилния за да изпълни нарежданията на Владимир. Владимир се обърна към Буба.
- Как е раната й?
- Зараства.
- А момичето как е?
- Влад. Виж. – Буба се сконфузи. – Съжалявам, че я шамаросах за алкохола. Наистина. Просто малката ме изнервя до крайност. – Владимир поклати глава.
- Поверил съм я на теб. Постъпвай както прецениш за правилно. И ми кажи какво те притеснява. Напоследък си като наркоман, Буба.
- Тя, Влад. Тя ме притеснява. Реагира точно както трябва, слаба е, крехка е. Гледа ме толкова уплашено.
- Тя е уплашена, Буба. Знаеш при какви обстоятелства дойде тук.
- Знам.
- И?
- И въпреки това дава вид на по-силна от мен. Не мога да я пречупя и не знам защо. Очаквах да е силна.
- Все пак посегна на шефа ти.
- Да, най-вече заради това. Но ме озадачава, Влад. Силата й не е физическа, не съм свикнал на такава воля. – Владимир въздъхна.
- Просто не забравяй да си нащрек покрай нея. Повярвай ми. Разбирам за какво ми говориш. Познавам я от дете. Знам на какво е способна.
- Разбира се, че знаеш.
Николай влезе отново в кабинета и съобщи на Владимир, че охраната на Роуз е осигурена. Владимир кимна доволно и след това все още в добро настроение се обърна към двамата.
- Предполагам, че прекалих с нареждането да превърна Буба в бавачка. – Николай и Буба изостриха вниманието си. Владимир продължи. – А и малката принцеса започва да ми липсва. Време е да я посетя вече.
- Ще дойдеш в бара ми ли?
- Да, Буба. Ще дойда в бара ти. И ти ще ми устроиш истинско парти за рождения ми ден.
- Имаш го.
- В петък.
- Добре. В петък.
- И ви искам всички там, Николай. Ще заминеш след това за България.
- Добре. – Съгласи се и Николай.
- Ще ви покажа шоу, което ще помните за дълго. – Владимир се усмихна сякаш на себе си. Буба и Николай го изгледаха озадачени.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Роуз влезе в бара в пет и половина, като всяка вечер. Беше излязла отново при клиентите. Раната зарастна, а благодарение от богатия набор от гримове на колежките си и постоянно опушената в дим зала, белегът почти не се виждаше.
Майка също беше дошъл рано. Това вече беше необичайно. Майка не идваше преди полунощ. Погледна я замислено докато чистеше някакви чаши. Роуз се озъби.
- Какво?
- Нищо – промърмори той – бягай да се преоблечеш. – тя не му обърна повече внимание. Влезе в съблекалнята като поздрави няколкото момичета, които се приготвяха за нощна смяна. Преоблече се набързо и се зае с обичайната си работа.
След три часа барът започваше сериозно да се пълни. Днес беше петък, вечерта щеше да е дълга и тежка. Роуз се чувстваше изнервена през целия ден и знаеше защо. Днес беше рождения ден на Владимир. Владимир!
Не го беше чувала, нито виждала от четири месеца. Не вярваше, че ще я захвърли в някакъв мръсен руски бар, но той направи точно това. Дали предпочиташе да я държи при себе си? Твърдо не! Роуз се страхуваше от този човек, повече, отколкото от Буба, Николай, от всеки друг, защото го познаваше. Знаеше на каква жестокост е способен и колко е издръжлива психиката му.
Всъщност вече не беше сигурна дали го познава. Но в едно беше убедена. Наказанието й не беше свършило. Владимир я тормозеше психически и можеше да продължи така колкото си пожелае. Искаше Роуз да е слаба и лабилна и знаеше точно кои нервни окончания да натисне, за да я съкруши. Защото и той я познаваше добре. Може би беше единствения жив човек, който знаеше всичко за нея. И това, че той протакаше и я държеше настрана само я изнервяше до побъркване.
Сега, след като свикна с обстановката и постепенно се отърсваше от шока по загубата на близките, гнева се връщаше с пълна сила в нея. а това беше опасно. Роуз умееше да се контролира, беше обучена за това, но не можеше да стои безучастно. Но трябваше да внимава. Нямаше ги Бранко и Майк, нямаше го Боян...Нямаше кой да я спаси от собствения й гняв.
Тя си даваше сметка, че ако не беше този шок, който Владимир й причини, щеше да се приспособи много по-бързо в обстановката. И на това беше научена, да се приспособява към всякакви условия. Щеше да се възползва от слабостите на враговете си и щеше да започне да мисли креативно. Но не можеше. Болката беше прекалено голяма, раната в сърцето й още кървеше. Да въпреки всичко тя се възстановяваше, по-бавно и по-неуверено, но се възстановяваше. В това Владимир беше прав. Роуз умееше да оцелява. И беше много добра в това.
Люба се залепи за нея развълнувана. Отново закъсняваше за работа, но не й пукаше.
- Как си момиче?
- Здрасти, Люба.
- Хубава поличка имаш! – Да, полата беше на Люба, прекалено къса, клоширана и много секси поличка, черният й колан беше скрит под чисто черния спортен потник, който Роуз носеше. Черните ботуши, които покриваха прасците на момичето завършваха този тоалет. Без излишни бижута, без други аксесоари, Роуз наистина изглеждаше великолепно. Косата й беше здраво опъната на тила. Беше станала отново много дълга. Но не смееше да я подстриже. Помнеше последните думи на Владимир, когато вярваше, че го е убила. Роуз намигна на Люба.
- Позна поличката си, а?
- Носи я ти. И без това никога няма да имам твоите дълги перфектни крака...
- О, моля ти се... – Двете момичета се заеха с работата си. Роуз се беше заела и с нещо друго. тази вечер нещо щеше да се случи. И това прозрение нямаше нищо общо с изпилените й нерви. Хората в бара бяха различни, бяха повече и бяха различно. Тя можеше да заложи главата си, че тук има повече спец части от президентството, а че бяха специалисти нямаше съмнение, почти успяваха да се слеят с останалите клиенти, ако окото на Роуз не беше толкова тренирано...тя хвърли механичен поглед към сепарето на Буба, въпреки че знаеше, че е празно. Още беше празно, след това се приближи до Дария. Знаеше, че сервитьорките са добре информирани за всичко.
- Дари. Каква е тая охрана тази вечер?
- Каква охрана? - момичето я гледаше озадачено.
- Има повече охранители, отколкото клиенти. Професионални охранители.
- Къде? – Дария продължаваше да я гледа объркано. Роуз прехапа езика си. И как можеше Дария да различи професионални убийци? Роуз постъпи не само неразумно но и крайно глупаво. Тя се обърна и се загледа в обичайната охрана на заведението. Прихвана два-три вторачени погледа в нея. Аматьори. Но това беше знак. Нещо ставаше, пазеха я по-усърдно. Имаше някой важен човек, а Буба още липсваше.
Роуз се потопи в работата си. Нямаше друг шанс. Двете с Люба едвам смогваха на бара. Майка беше седнал встрани на една висока маса и наблюдаваше обстановката замислено. Сепарето на Буба все още беше празно.