Кой, не знам, крадешком на балкона премина отвън,
край леглото се спусна, а после изчезна стремглаво,
стиснал здраво под мишница мойто съкровище-сън?
Да се спъне дано! Да залепне за пътя направо!
Заловете бандита и вързан върнете го тук,
със табела Позор върху черния врат закачена.
Няма с пръст да го пипна - пладнешкия, жалък хайдук!
Искам само в очите крадливи веднъж да погледна.
Няма даже да питам съня ми защо е отнел,
ще си взема вързопчето, (в джоба си беше го бутнал).
Ще изчезне злодеят във здрача на син акварел,
а навън ще рисува поредната есенна утрин.
И крадецът от страх чак на другия край на света
ще избяга, над своя печален финал да ридае...
Ако бях се наспала, злините му щях да простя,
но светците дори от покой се нуждаят - така е!
Щом отдъхне следобедът сред пожълтяла трева,
ще отмине ядът, ще обмисля спокойно и мъдро
онзи блед силует покрай моята спяща глава,
пожелал да чете редовете написани вътре.
Що за странен субект, откъде и защо е дошъл?
По петите му страх, самота, немотия ли бродят?
Всеки своята мъка прикрива, понякога зъл,
щом животът притиска; и благ - ако види доброто.
И когато сънувам из моите странни гори,
ще завържа в косите перата на птица вълшебна -
да предпазва от зло, чудеса да извършва добри:
отпочинала, пак обичта да се буди, потребна.
А крадецът, самият, веднъж да заплаче така,
че с дъждовен порой лошотията в нас да изчисти.
И да видим живота - пенлива, блестяща река,
край която сами съзерцаваме своите мисли.
Той навярно отминал е вече, а утро е вън;
есента нарисува пейзажа си - шарен и кратък.
Може би е илюзия всичко - а ние сме сън.
Чезнем сякаш за миг... и реката ни носи нататък...
Друго нищо не знам и делата велики не мога -
само златните ябълки вчера откраднах, да свърша
добрина, да помогна, да дам... И простете, за бога!
Та не сме ли крадци, ние всички, на думи и сънища?!