автор: Perpetuum

Събуди го странен, но интересен сън. Обикновено после почти нищо не си спомняше, но този път беше различно. Просто нямаше как да забрави виолетовите цветове на онези необичайни дървета. Те растяха навсякъде наоколо и обграждаха от двете страни улиците на този град.
В страната с вечното слънце беше настъпила пролетта и всичко цъфтеше, по-ярко и пъстро от всякога. Виолетовата арка се виеше в далечината ведно с пътя, сякаш недействителни от красотата си. Сънуваше, че кара някакво колело и се вози по килим от окапали виолетови цветчета на оранжево-червеникавата пръст. Гумите последователно ги смачкваха и те едно по едно издаваха лек и нежен пукот. Отминаваше разни пешеходци- повечето тъмнокожи създания, сториха му се с нереални лица, като от друга планета.
Не знаеше как трябва да тълкува сънуваното. Разказа го на жена си, с надеждата да го разгадае. – Та нима не си спомняш?- обезпокоително, но отдавна вече без никакво учудване го попита тя. Сънят ти е спомен от онзи период на годината, който там наричаха “Jacaranda time”, или времето на джакарандите- така се казваха тези дървета. И в нашия двор край басейна растеше такова дърво. Беше ни любимото, често сядахме под него за да се насладим и почувстваме в близост топлината, подхранила цветовете. -Явно пак си препрочитал снощи Хемингуей и
“Зелените хълмове на Африка”, усмихна се благосклонно тя. – Значи и къщата е била истинска, така ли?- беше му трудно да го проумее, заврял се по принуда в клаустрофобично-тесния столичен апартамент. - И къщата с беседката, и кипарисите около оградата, и всичко... с въздишка му отговори, стараейки се да прикрие навлажнените си очи...
Всъщност от години той страдаше от невъзвратима форма на забрава, която с възрастта взимаше все по-застрашителни размери. Лекарствата не можеха да помогнат, нито лекарите които ги предписваха. Обаче самия него амнезията не го притесняваше, понеже не бе в състояние да осъзнае загубеното. Емигрантският период от живота му се губеше почти изцяло от паметта. Обикновено за миналото най-често напомнят някаква специфична миризма, или пък характерен звук. Но нищо от сегашното му обкръжение не наподобяваше ни най-малко екзотичния
свят, в който беше живял за дълго- в един друг континент, смятан за люлката на човешкия род. Затова и нямаше никакъв начин отново да си възвърне спомените. Но понякога забравеното се възстановява и от образите, ето както сега- може би този път щеше най-сетне да се случи, възпламенявайки се внезапно от това безумно артистично виолетово, което изгаряше съзнанието му подобно ума на художник-импресионист пред платното.
Още миг и щеше да си спомни всичко! Но в този момент го прекъсна гласа й: - Хайде, трябва да тръгваме, гостите от България ще ни чакат, толкова са нетърпеливи да им покажем разцъфналите се навън джакаранди; после щяхме да се разходим и на екскурзия, нали?- уточни дневната програма тя.
Сепна се и отпъди мислите, които ненадейно го бяха споходили за предстоящото им завръщане в страната и очакващото ги бъдеще там. Защо наистина трябваше да се тревожи предварително и бъде толкова черноглед- може би тогава щеше да се радва на пурпурно-виолетовите спомени до самия си край... А сега времето беше чудесно, за да потеглят с приятелите към зелените хълмове на Африка.