автор: marisiema

Препуска младостта ни като кон разбунен.
Развява гривата над равнината чудна.
Душата й копринена зове напред, нагоре
към ясните звезди в простора неспокоен.

А времето лети, разтапя се гримът й
и търси светлина, за да не сбърка пътя.
Смехът се скрива, радостта е някак тъжна,
а тялото омеква от удари под кръста.

Но живи сме, щом в нас духът живее.
Усмивката във хаоса се мъчи да изгрее.
Че сринем ли се, значи, че сме мъртви,
а да сме прави, трябват сили мъжки.

Знам, ядно ни притискат снеговете,
пречупват ни - ранено, прецъфтяло цвете.
За жалост вече трудно се стопяват
и ние проумяваме - мигът е сладък.

Надеждата поддържа само моста,
по който Тя пристига блага, нова,
с усмихната дъга, звезда небесна.
Не знам дали любов е чиста, бяла,
или е просто пролет разцъфтяла...