автор: milyovelchev

КАЛНИТЕ ОБУВКИ

Навън валеше проливен дъжд. Като водна завеса се спускаше зад прозорците, а вятъра го блъскаше в запотените стъкла.
Учеше си урока по география, когато майка му и баща му се прибраха. Чу ги да спорят нещо в коридора, изтупаха си мокрите дрехи, повлякоха чехли...
— Добър вечер! — първи поздрави баща му.
— Здравей Мишонка! — усмихна се малко насила майка му.
— Здравейте! — отговори им Милен.
Продължиха разговора си.
— Не, не ... ти не можеш да си представиш — разпалено обясняваше баща му — колко е унизително такъв глупак, който не може да раздели на две магарета сеното, да те кара да му пишеш обяснение защо слънцето изгрява от Изток и като задуха вятър се клатят клоните на дърветата! А бе, кретен с кретен...
— Нали това ти обяснявам — с приглушен глас майка му се опитваше да скрие яда си. — Колежке, викам и́, като отворим нова папка само си улесняваме работата. Така ще можем бързо и лесно да правим справки по видове разходи...
— Тя ти е колежка, не ти е началник, а на мен този глупак ми е началник и няма на кого да се оплача. Ти ще идеш при шефа си, ще му обясниш, той ще те разбере...
— Кой?! — изврещя майка му като настъпана. — Кой ще ме разбере?! Онзи малоумник, дето мисли с ... онази си работа?!
Дори не забелязаха, че Милен си обу маратонките и без да си вземе горна дреха излезе от апартамента. Когато се върна още продължаваха да си споделят неволите, но вече си бяха наляли по чаша бира и нервно зобяха от два пакета чипс.
Майка му изпусна пакета, а баща му така се задави, че изплю бирата на масата.
Милен прекоси стаята с натежали от кал маратонки, оставяйки след себе си големи, жълто-кафяви стъпки, седна си на бюрото и хвана учебника по география.
Майка му не каза нищо, но погледна към баща му — демек — ти си му баща, твое задължение е...
Баща му се изкашля няколко пъти и като му се прочисти гърлото, се изправи:
— Чакам обяснение!
— За какво, тате? — направи се, че не разбира Милен.
— За това — посочи баща му към пода.
— Какво е това? — повдигна вежди Милен.
— Кал! Как какво?! – изхриптя баща му.
— Че, какво не и харесваш, тате?! — тихо запита Милен.
— Какво-о-о?! — не се сдържа майка му и скочи от стола.
Милен се изправи, застана пред тях и макар да знаеше, че след това, което ще им каже, може да получи шамар, погледна първо единия, после другия и със задавен глас, едвам сдържайки сълзите си, изрече:
— С какво тази кал е по-лоша от онази помия, която всяка вечер носите с пълни кофи ... и изливате върху главите си ... и върху моята?! А понякога ... знаете ли, понякога ми се струва, че и това не ви е достатъчно, а гребете с пълни шепи и ... лапате! Тровите и себе си, и мен! Обичам ви, мамо, тате!... Стига! Моля ви ... стига!