автор: mitkoeapostolov

- Добър ден- поздрави младата жена след като прекрачи входа на жълтия фургон с надпис „Обущар”.
Временната постройка нахлуваше в уютното пространство на квадратния паркинг. Отвън, вятърът вдигаше прахта от асфалта и я завихряше в кратки въртовели, които се гонеха немирно от ъгъл до ъгъл.
- Добър ден- усмихна се майсторът и остави обувката, с която работеше на бюрото си.
Дървени рафтове и лавички опасваха скромната му работилничка с колан от уют. По тях спокойно бяха накацали найлонови чантички, които мътеха обувки за поправка. Дъските по рафтовете и лавичките бледнееха от износване. Някои от инструментите изглеждаха нови, други протъркани от работа, но личеше, че всички често влизат в употреба. През скромната катарама на колана проникваше малко дневна светлина; точно толкова колкото да освети дървеното бюро покрито с пожълтяла от времето мушама, чиито първоначален цвят се бе изгубил заедно с мечтите за слава и богатство. Вместо това, малките пирончета, с които мушамата беше прикована за бюрото, здраво придържаха майстора в скромната му реалност. По земята и бюрото мътеха още безброй найлонови торбички.
- За поръчката от вчера- усмихна се въпросително младата жена.
- Да, разбира се- отвърна майсторът и стана от бюрото си. След като разрови найлоновия безпорядък, той подаде чанта на жълти слънчогледи.
- Благодаря- пое поръчката младата жена и свърна към изхода. Направи крачка, след това още една и се спря. – Много ви е рядък занаята- весело отбеляза тя. Харесва ли ви наистина тази работа?
Майсторът седна бавно обратно на стола и се усмихна.
- Никой не ме е питал този въпрос, но щом искате да знаете... Всяка сутрин като се събудя единственото ми желание е да отворя вратата на фургона и да прекарам деня тук.
- Благодаря ви. Младата жена се засмя, по-скоро на себе си, и излезе на паркинга. Точно пред входа вятърът завихри няколко бели пухчета, които полетяха нагоре и се отправиха към слънцето.