автор: andromen

От някакъв ментален фар ми дават знак,
навярно за пътеката извиваща към рая,
да се сниша и да притихна в своя бяг,
на коловоза в лоното да се покая.

Ала кръвта пръхти под мен и цвилят дните,
издули вената на слепоочния ми ръб,
напукани, като опърлена земя, кръжат петите –
предателски ме целят по изправения гръб.

В тревата бръмбара, търкалящ топчето на свойта зестра,
ухо не дава за упадъчни сизифови теории,
дори умниците да го натирят някъде в оркестъра,
със зъби ще избута по баира чеиза си нагоре.

…Не бих се спрял и миг, за гърлото пресъхнало,
дори в пустинята да ровя пясъка като отшелник –
изгубен между расовия кон на моето минало
и прахоляка ситен, на магарешкия делник.

Така, в неистов шемет, стремглаво преминава
животът ми в трасета от грях и покаяния…
Но вижте, съмва се и хоризонтът зазорява,
подир самотните бегачи на къси разстояния.