автор: LeoBedrosian

Разсъжденията на един прокълнат лечител

„Животът е прекрасен! Толкова много нови възможности предлага. Такъв просперитет. А всичките тези успехи… кой може да се похвали с повече постижения в генетиката от мен? Кой може да каже, че е по-добър от доктор Джордж Фосил
и е излекувал повече и по-тежки случаи? Никой! Няма учен или дори псевдо учен, който да може да се похвали, че е излекувал оня безнадежден случай на мускулна дистрофия, придружена със старческо оглупяване и още един куп неизлечими и фатални страдания, довели онази богата наследничка до пълна покруса и безнадеждност.

Нима в историята има поне още един пример на такъв брилянтен разум и просперитет. В науката, в генната технология или атрофичните изследвания? Няма вече тайни пред мен. Няма неразрешими въпроси. Че то дори няма и въпроси, които да ме терзаят с нещо повече от това да задействам няколко прости механизми. И да ги реша на минутката.

И всичко това благодарение само на един подпис. Един малък, нищожен подпис под оная изографисана хартийка в древността. Ха, те помислиха, че са ме изиграли. А ги изиграх аз. Оказах се по-хитър дори и от Дявола. Само срещу нещо толкова дребно и ненужно. Срещу малката ми душица. Че за какво ми е тая душа, щом срещу нея мога да получа такава сила!? Такива вечни умения и възможности, които ги няма нито едно човешко същество? Освен мен, разбира се. Ако сега пак ми я поискат пак бих я продал. Няма дори да се замисля. Че нима Сатана има душа? А я виж как се е уредил. Какъв бляскав живот води и как му се покланят и дори го боготворят. Искам и аз да бъда като него, да имам неговите безгранични сили и власт. Какво ли още бих постигнал, ако имах втора душа за продаване? Сигурно бих се възвисил до Вечността, до онова блажено и лелеяно място на Съвършенството, на Универсалността и на Безкрая, което зърнах за миг…

Само да не беше това чувство. Тоя дребен, глождещ микроб на съмнението. Тоя Йерихон Соломонс ми изглежда така странно познат, така заплашително величав във своята немощ. А дали е толкова немощен или само се прави. Всичките му показатели са отчайващо лоши. Та той е повече труп и от някой отдавна вонящ и разложен скелет с прогризани от червеите меса. А той още се движи, диша… Дори реагира учудващо добре на лечението. Дори успял да оправи бедната Алиса и то няколко пъти, според думите ѝ. Тук има нещо нечисто и аз трябва да го разбера. Ще го подложа на непрекъснат анализ и наблюдение. Не може да ми се изплъзне, не и на мен! Ако трябва ще пожертвам част от въздесъщата си сила, но ще разбера какъв е пъкления му замисъл. И точно сега ли трябваше да се появи, когато всичко се подрежда толкова добре, толкова безкомпромисно и необуздано красиво.

Ще види той, кой е Доктор Джордж Фосил. Кой е Фауст и с кои дяволи си има работа!“

Такива мисли се виеха в иначе подредения и брилянтен ум на младия лекар, на блестящия учен, който бе постигнал толкова много и такива забележителни научни и светски резултати, че наистина малцина биха могли да се похвалят с нещо подобно. Разбира се, че никой не подозираше от къде идваха тия негови безкрайни способности. Никой освен внимателния читател, запознат с досегашния чудовищен развой на историята не знаеше, че силата му се дължи на един договор със Сатаната. И ако в древността да продадеш душата си на Рогатия бе едно от най-срамните и недостойни човешки деяния, то в съвремието на двадесети век това си изглеждаше съвсем на място. Мнозина бяха готови да продадат и най ценния си дар, живота си, съдбата си, които те недостойно експлоатираха. Какво оставаше за една нищо и никаква душа, в която дори не вярваха. Какво означава Вечността и безсмъртието на тая душа, пред неизчерпаемите земни богатства, власт и слава!?

Бяха готови да продадат децата си дори, но не знаеха как. Затова просто ги изоставяха или вземаха нищожна цена за душите им. Затова бяха прокълнати и трупаха неизмерими грехове върху Първородния грях. Ако въобще бяха чували за него. И в същото време считаха, че не заслужават страданията си, на които са обречени от поколения.

Фауст знаеше как да получи най-добрата цена за душата си. Освен това се считаше за достатъчно умен и предвидлив, за да изиграе Съдбата втори път и да измами онези, които считаха себе си за майстори в изкуството на подлостта. И щеше да го направи веднага. Без да се колебае щеше да даде онова, което вече веднъж проигра и което несъмнено не заслужаваше. Само да не беше тая малка спънка. Само да не го глождеше вируса на съмнението. Защо се поблазни по милионите на тоя Соломонс!? Нима не му стигаха неговите слава и богатства. Но алчността е оная отличителна черта, по която можеше да се познае недостойният и провалилият се. Затова можем да му я простим. Само един нямаше да му я прости.

Един, който той недооцени.

…

- Мистър Фосил, търсят ви на интеркома – тонът на Джорджия му показваше, че обаждането е важно и не търпи отлагане.

- Да Джорджия, прехвърли разговора в офиса.

- Използвайте тринадесети канал!

Джорджия му служи вярно от осемнадесет години. Познаваше добре гласа ѝ. Някои от нотките в обаждането ѝ го притесниха. Офиса му го посрещна с обичайното си луксозно спокойствие. Само настойчивия звън на кодираната тринадесета линия смущаваше подредеността и усамотената му сигурност.

- Фосил на телефона. С кого разговарям? – искаше да отблъсне непоносимостта на безпокойствието с един удар и да се върне към уюта на познатото си обкръжение. Затова си позволи резкия тон, не търпящ възражения. Слушалката изпука няколко пъти, сякаш да подчертае важността на онова, което предстоеше да научи. След няколко изпълнени с напрежение секунди от другата страна на връзката се чу един протяжен и лишен от изразност глас, който го накара да се изпоти.

- Фауст!? Бъди предпазлив, Георг. Оглеждай се и не вярвай на никого.

- С кой разговарям, за бога!? – усещаше, че черепа му ще се пръсне по всичките добре сплетени костни връзки от обземащото го напрежение.

- Тоя вече го няма, приятелю. Сам видя, как се продъни в най-неизвестните времена и пространства.

Гласа, колкото и безизразен да беше накара доктора настръхне още повече. Спокойния и не търпящ възражения тембър го пренесе в средните векове, в началото на бурния му и изпълнен с чудеса и подлости живот. Несъмнено това бе падналият, който го изкуши във времето, когато двамата със слугата си Вагнер се задоволяваха само със сушен, вмирисан чироз. Гласът от другата страна на кодираната линия принадлежеше на Мефистофел.

След едно продължително и мъчително уточняване на фактите около разконспирирането му и това как падналият се бе добрал до криптираната и тайна линия за свръзка Георг Фауст, защото това без съмнение бе той разбра, че го грози смъртна опасност. Несъмнено падналите продължаваха да обладават най-силна и непреклонна мощ и влияние. Това се потвърждаваше от факта, че бяха се добрали до информация за това, че е следен. А това преследване не бе никак безобидно. Бяха поставени на карта всичките му досегашни постижения, цялата власт и влияние. Едно евентуално разобличаване, дали от Сатана или от неизвестния му преследвач щеше да му коства всичко. Не животът, който така или иначе бе изгубил още тогава в средновековието, продавайки душата си. Щеше да му струва името, постиженията и влиянието, което упражня в съвременния свят.

Казано иначе Джордж Фосил щеше да се срути в обикновения живот и ежедневие на един мним и никому неизвестен средновековен алхимик с прогорени пръсти от безплодните опити да добие злато от обикновен живак. Нямаше как да го допусне. Какво му оставаше ли? Много просто, оставаше му един втори, последен опит да продаде душа на Рогатия. И така да избегне продънването в деветия кръг на неизвестността.

- Кой ме преследва? Готов съм да продам едната си ръка за да узная името му!

- Това не можем да ти кажем. Добре се е скрил и нито един агент не можа да се докопа до личността му. Имаме несигурни сведения, че има връзка с някой от пациентите ти. Бивши или настоящи, но не можем да кажем нищо повече…

- А може ли да е някой от Възвисените. Но на тях за какво са им моите услуги, по-дяволите!? Почвам да говоря глупости.

- Не знам, ти трябва добре да си ги проверил, преди да им довериш тайните си.

- За глупак ли ме имаш!? Всичките са проверени. Освен това съм се погрижил да не помнят нищо от това, което са научили по време на процедурите тук. Няма начин да е някой от бившите ми пациенти.

- Тогава остават настоящите. Не знам, трябва сам да се погрижиш за себе си, алхимико. Тук не може да ти помогне и целия адски огън от всички девет кръга на Пъкъла. Да нося ли много поздрави на Шефа?

- Чакай малко Мефисто. Искам да се срещна още веднъж с Него…

- Знаеш, че това е невъзможно, приятелю. Ти изигра своята карта.

- Но не може да ме отхвърлите така с лека ръка. Знам прекалено много!

- Е, това вече не е тайна. Знаят го почти всички благодарение на оня, как беше името му… Гьоте. Разказал го е с подробности и е влязъл в най-малките детайли на историята ти. Така, че тук губиш!

- А ако имам още нещо? Нещо, което ще го заинтригува…

- Знаеш какво само може да привлече вниманието му. Душа.

- Е, тогава уговаряй срещата. Млада е, неопетнена е и гори от желание да бъде заменена. Гарантирам за нея.

…

„… преследван! Не може да бъде. Кой може да дръзне да ме преследва!? Боже, нима е някой Архангел… от тях няма отърваване! Нахални са като въшки и не се отказват докато не постигнат целите си. И защо!? Защо по дяволите ме преследват. Несъмнено искат да ме изобличат. Мене, най-бляскавия и светъл ум сред людете. Остави друго, ами са замесени и падналите. Ужас! Цялата долна и нечестива сган със всичките рога копита и кози бради! Това е самия ад. Как ме намериха? Дали винаги са знаели, че съм тук, че съм аз!?

Но и това не е най-страшното. А за него не искам и да помислям. Остава да е само Той!... Но за Бога, какво говоря. Нали сам видях как изчезна. Извиси се като светъл лъч и показа на нечестивеца могъщото си достойнство. Изчезна но не умря. Може ли да умре някой, който не се е раждал!? Само да не е Той, че иначе тогава наистина ще загазя!

Боже…“

следва продължение