автор: ambrouse

Джонатан Сноу знаеше, че ако не успее да задържи музата си, го очаква бавно, но сигурно интелектуално пропадане. Не само щеше да загуби способността си да пише смислени неща, но и щеше да се превърне в полуидиот, каквато съдба бе сполетяла 99% от населението. Колкото и да му бе трудно да понася вкуса на чесъна, трябваше да нагъва здраво от това чудодейно растение със силно изявени антибактериални свойства.
Погледна към висящите на стената на кабинета му изсушени връзки от бабиния чесън, после отново стрелна с очи екрана на компютъра, на който бяха изведени част от предложенията за работа – десетки фирми го атакуваха с оферти за писане на статии, разкази, пътеписи и рекламни съобщения. Ако се понапънеше, преспокойно щеше да може да си докарва по 1 милион долара на седмица, и то без кой знае какви усилия. За да поддържа сегашния си стил на живот, му бяха необходими немалко средства. Островът, на който живееше, макар и малък, гълташе сума ти пари, като основното перо бяха разходите за охрана. А нужда от охрана имаше, защото… ох, дълга история, ала няма как да не споменем основното, а именно, че в средата на септември 2016 г. севернокорейците успяха да разпространят по целия свят удивително вирулентен бацил, който с лекота проникваше в човешкия мозък и причиняваше там сериозни щети. Бактериите непрекъснато мутираха и никакви антибиотици не успяваха да им повлияят. Въпросната резистентност хвърли в паника учените, чиито опити за противодействие претърпяха пълен крах, но Джонатан Сноу бе намерил изход – бабиния чесън. Ето защо сега неговият мозък функционираше нормално, а целокупното население бързо се дебилизираше. На практика вече трудно можеше да се срещне човек с коефициент на интелигентност над 100.
Връзките чесън се поклащаха от течението, създадено от отворените прозорци. Шумоляха сякаш подканящо. Джонатан Сноу стана от стола си, откъсна една глава и се захвана да я обели. Минута по-късно започна да поглъща скилидките една по една, като правеше криви физиономии. Стомахът му протестираше, но той геройски се въздържа да не повърне. С течение на времето бе посвикнал с чесновата диета.
Върна се при компютъра и написа няколко имейла, с които се ангажираше да поработи за спортната рубрика на един интернет сайт. Странно, аудиторията бе тотално затъпяла, но редакторите, които също не бяха в цветущо умствено състояние, държаха да имат свестен дописник. Дали и те не се бяха докопали до качествен чесън? Сноу не знаеше това, знаеше само, че му трябват пари, чрез които да гарантира безопасността си на острова. Той живееше сам, просто защото не можеше да си позволи да споделя с другиго ограничените си запаси от чесън. Градината в северния край на острова бе обширна, но често биваше връхлитана от вредители, а това застрашително редуцираше добивите. Гадните свраки се бяха научили да ядат чесън, и колкото и невероятно да изглежда, май вече биеха по интелект хората. Джонатан Сноу бе виждал как ято свраки със съвместни усилия отваря прозорец, за да се намъкне в склада и да похапне. Пернатата напаст не се плашеше нито от капани, нито от отрова.
Понякога Джонатан тъгуваше за жена си Сара. Беше я виждал за последно преди година, когато си позволи да отскочи до дома си на континента. Това, което видя тогава, изобщо не му хареса. Сара непрекъснато се хилеше и едва успяваше да върже две думи на кръст, а очите й излъчваха безмерна тъпота. Дори бе забравила бабините готварски рецепти, което окончателно преля чашата – Джонатан се сбогува с нея и под неразбиращия й поглед си вдигна чукалата и отпраши към острова. А тя само му подвикна: „Моля те, почети ми от тази книжка!” , като размахваше някакво творение в стил чиклит. Горкичката, вече не можеше да чете.
Тъкмо когато с усмивка на уста си мислеше, че музата му е адски търпелива щом издържа вонята на чесън, зазвуча сирена. Джонатан бързо се извърна към мониторите на охранителната система. Две претъпкани с хора лодки се приближаваха към брега. Онези не бяха обърнали никакво внимание на предупредителните табели, които Джонатан Сноу собственоръчно бе закачил върху шамандурите. А табелите имаха доста стряскащо съдържание: „Не преминавайте! Стрелям на месо!”. Само че дали те можеха да четат? Подобни инциденти се случваха рядко, защото на малоумните зомбитата не им идваше на акъла как се управлява лодка, а и малцина от тях знаеха за безценните запаси от чесън. Може би безмозъчното, лишено от грижи и амбиции съществувание бе започнало да им се харесва. Та нали е доказано научно, че тъпанарите са по-щастливи. Който трупа мъдрост, трупа и тъга. Да, да.
Обаче тези типове не изглеждаха чак толкова зомбирани, успяваха безпроблемно да слаломират с лодките си покрай шамандурите.
Джонатан изтича на терасата и се настани зад монтираната там тежка картечница. Целият бряг бе като на длан пред него. Вкара патрон в цевта, после вдигна лежащия наблизо мегафон и изкрещя:
– Махайте се оттук! Ако не спрете, ще ви надупча!
Лодките продължиха да се носят към брега. Минута по-късно в плитките води наскачаха десетина зомбита, въоръжени с пушки и брадви. Определено бяха с изпържени мозъци, личеше си по вдървената походка и малоумните изражения на лицата. Но пък нервната им система бе достатъчно запазена, че да могат да стрелят и дори да тичат. Бяха бързи, не като онези ходещи мъртъвци, които сме гледали във филмите на Ромеро.
Покрай ухото на Джонатан изсвистя куршум. Той откри огън и две от зомбитата отхвърчаха назад сред пръски кръв и мозък. Другите се поколебаха, очевидно не бяха съвсем лишени от разум. Накрая обаче се втурнаха напред и се наложи Джонатан да ги направи на решето.
Онези, които бяха останали в лодките, нададоха викове на разочарование. Тогава Джонатан забеляза сред тях познати лица – хора, които бе гледал по телевизията – учени, политици, актьори, писатели, филмови режисьори. Пръстът му потрепна върху спусъка, не му се щеше да унищожава цветът на нацията. Не се наложи, над планширите на лодките се развяха бели знамена. Джонатан вдигна учудено вежди. Тези типове бяха необяснимо нормални. Чудо на чудесата!
Филмовият режисьор награби едно знамената, размаха го и скочи във водата, след това, газейки бавно, се отправи към брега. Не носеше оръжие, което обаче не накара Джонатан да се почувства по-спокоен.
– Какво искаш? – провикна се Джонатан.
– Само да поговорим.
– Нямам какво да ви казвам, махайте се оттук!
– Моля ви, господин Сноу, изслушайте ме – проплака режисьорът. – Съжалявам, че тези зомбирани типове ви атакуваха, не стана по моя вина. За жалост един от нас прояви неблагоразумието да си помисли, че чрез фронтална атака ще можем да превземем острова.
Джонатан изсумтя, очите му шареха нервно напред-назад.
– Това се били вашите войници?
– Да, зомбитата.
– Ти не ми изглеждаш засегнат от севернокорейските бактерии.
– Напротив, болен съм, но се държа, за разлика от хората с по-нисък коефициент на интелигентност. Ние хората на умствения труд сме по-държеливи, изненадвам се, че не сте го разбрали досега. Медийното затъмнение…
– Чувал съм за това, но ми се виждаше нелогично.
– Господин Сноу, проблемът е, че загубихме музите си. Просто затъпяхме дотам, че да нямаме никакво вдъхновение. Как да упражняваме професиите си, когато…
– Не ме интересува как ще упражнявате професиите си – сряза го Джонатан.
– Трябват ни само няколко връзки чесън…
Джонатан махна ядно с ръка.
– Ти за глупак ли ме смяташ?
– Напротив, много добре разбирам, че в момента вие сте един от най-умните хора в света. Имам делово предложение. Вие да ни снабдявате с чесън, говоря за минимални количества, чрез които да можем да си върнем музите, а ние ще ви даваме 50% от доходите си. Не забравяйте, че ние изкарваме много пари… поне до неотдавна изкарвахме. По груби оценки става въпрос за милиони долари месечно.
Джонатан присви очи, беше заинтригуван, но показалецът му не се отделяше от спусъка.
– Откъде да знам, че ще можете да работите?
– Уверявам ви, че…
– Добре, наредете се хей там на брега! Искам да проверя какви са професионалните ви качества.
Режисьорът кимна и, наставляван от Джонатан, бързо организира нещо като представление. Всеки от интелектуалците разказа за естеството на дейността си и за професионалните си постижения. В добавка на това актьорът изрецитира част от репликите от последния си филм. Някои се справяха сравнително добре, но имаше и такива, които се запъваха и, смутени, започваха да издават нечленоразделни звуци.
Джонатан посочи кои са се представили задоволително по време на импровизирания театър и заяви:
– Ще сключа договори с вас. Петдесет процента от вашите печалби срещу една глава чесън на седмица.
Екнаха одобрителни викове. След подписването на договорите интелектуалците се качиха на лодките си и напуснаха острова.
Джонатан Сноу се върна в покоите си. Когато погледна през прозореца, видя, че градината с чесъна е опоскана. Някой бе успял да дезактивира охранителната система и да проникне незабелязано от север. Презеленял от яд, той започна да инвентаризира запасите си от чесън. Оказа се, че няма да може още дълго да поддържа музата си жива.