автор: tvoiapoznata

Сергей спази обещанието си. Още на другия ден, Лия пътуваше обратно към Турция. Джипът караше лично Нейтън. Това учуди Лия повече от всичко до сега.
Да, беше й ясно, че няма да я пуснат сама да кара.
Но тoчно Нейтън да я придружава?
Той се славеше като единак сред бойците.
Не се подчиняваше на никого и не се коалираше с никого. Следваше единствено Лилия и нейните заповеди.
Говореше се, че имал призрачна армия, която винаги го следвала и никога не се показвала на открито.
Лия си даваше сметка, че от всички хора на майка й, Нейтън познаваше най-малко. Мъжът усети объркването й и се усмихна зад волана.
- Какво те тревожи, момиче?
- Не очаквах ти да ме придружиш до Турция. – Усмивката му стана по-широка.
- Но си очаквала придружител, нали?
- Да.
- Пряма си.
- Да – Лия въздъхна. – Пряма съм.
- Кой искаше да те придружава?
- Някой от моите хора.
- Сергей ви няма доверие, нито на теб, нито на хората ти. Иска да се увери,че си в безопасност в Турция и че няма да предприемеш нищо рисковано.
- Сергей има горчив опит с моето неподчинение.
- Тогава защитаваше наследството си, сега очакваме същото от теб.
- Не рискуваш ли прекалено, идвайки на турска територия. Нарушаваш неутралитета, Нейтън!
- Ти все още си една от нас. И стоиш над всичко. Над неутралитета, над споразуменията...
- Да...
- Няма да те оставя сама, Лия. Не и в това състояние. Изтощена и почти съсипана.
- Не съм съсипана.
- Не си ли?
- И мислиш, че не те следят. Сам си, за Бога! – Нейтън я погледна сериозно.
- Първо, никога не съм сам. И второ, в интерес на истината, ти спря да представляваш интерес за враговете и партньорите ни още преди две-три години. Започна да водиш такъв изолиран и праведен живот, че дори и мен учуди, момиче. Травмата трябва да е била доста сериозна.
- Майната ти, Нейтън.
- Но за да съм честен с теб, дори да те следят, те ще видят, че си тръгвам веднага, след като те оставя във вилата и ще се успокоят. Не се тревожи и ти.
- Не се тревожа за теб. – Сега вече Нейтън се засмя бурно.
- Не ме обичаш особено, нали?
- Защо не си с майка ми? И защо не видях Боян? – Нейтън стана сериозен и погледна злобно Лия.
- Боян е далеч, за да му попречим да се коалира отново с теб. А аз? Лилия постъпи типично в неин стил. Зае се с проблема сама, забрани на който и да е от нас да я следва. Познай защо?
- Ти ще ми кажеш.
- Аз? тук съм в качеството си само на твой шофьор. Не съм в настроение да ставам говорител на Сергей и Андрю.
- Сергей и Андрю ми казват само каквото те решат. Ти? Никога не си щадял нервите ми. Или греша?
- Не грешиш. Тези двамата наистина преиграват в желанието си да те пазят.
- Значи ситуацията е зле.
- Зле е. Всички знаем, че са подготвили капан на Лилия, но никой не знае кой го е направил и защо. Лилия пожела да проучи сама почвата не защото е арогантна и безрасъдна...
- ...искала е да намали жертвите и риска до минимум.
- Именно. Боян, Андрю, Сергей, Майк, всички мобилизират ресурсите ни.
- Мога ли да разчитам, че ще ме информирате своевременно за събитията?
- Не!
- Нейтън!
- Ти оставаш изолирана, скъпа! И те съветвам да си стоиш кротко на задника, защото все още те грози смъртна опасност.
- Не мога да стоя безучастно тук.
- Можеш, Лия. Сама си избра този живот. – Лия настръхна и просъска злобно.
- Не съм избирала да убия хладнокръвно Владимир.
- Но го направи. Уби един от основните играчи на оръжейния пазар. Който, между другото, остави стабилна организация зад гърба си. Аз още не разбирам по чия милост си жива. Но знам едно, изпречиш ли ми се на пътя, обещавам ти, аз лично ще прекърша малкото ти вратле. Защото сега? Предпочитам да търся Лилия, отколкото да пазя теб!
- Много ти благодаря, Нейтън. Наистина си голямо копеле. – Нейтън не се засегна ни най-малко.
- Винаги истината, скъпа. Винаги истината!
За едно Нейтън беше прав. Лия беше тотално изтощена. Половината път до Турция буквално го проспа. Другата половина изкараха в мълчание. Когато стигнаха пред вилата Нейтън промърмори.
- Има ли нужда да казвам да си траеш пред Дениз? – Лия беше толкова уморена, че едва го погледна.
- Знам коя е Дениз, Нейтън. Няма нужда да ми казваш нищо. – Нейтън се усмихна и й намигна бодро.
- Пази се, малката! Защото ние ще сме малко заети.
Роуз не отговори на последната му закачка. Тръгна към вилата. Беше девет сутринта. Влезе тихо в трапезарията. Дениз я чакаше, седнала на масата. Сериозна и угрижена. Стана, като я видя, прегърна я и отиде да й направи кафе. Нищо не попита, нищо не каза. Да, нямаше да каже. Дениз си знаеше правата.
.....................................................................................................................................
Владимир не се учуди, когато видя пред вратата на кабинета си Буба. Буба беше сам и начумерен, както винаги. Владимир огледа черните му панталони и черната тениска, която носеше. Бяха чисти, но леко поизмачкани. Кимна на Буба да влезе и затвори вратата след тях.
- Спа ли изобщо?
- Изпълних поръчката ти.
- Слушам те.
- Засякохме Лилия.
- Засякохте я?
- Свързала се е с Лужков. Той ни се обади вчера.
- С Министъра на Културата?
- Същия.
- Браво на нея!
- Лилия е тук, долу. В стаята за разпит.
- Казахте ли й чия гостенка е?
- Не сме говорили изобщо с нея.
- Добре сте направили. – Владимир се замисли. Буба го гледаше внимателно. Очакваше нещо да се развълнува по каменното лице на шефа му, но Владимир не трепна. Запали си спокойно цигара и погледна Буба.
- Смятам да посетя гостенката веднага. А ти? Отиди се наспи, за Бога. Приличаш на наркоман. – Буба се озъби злобно, с което предизвика студена усмивка по лицето на шефа си.
Да, може би наистина беше заприличал на наркоман, не беше спал повече от денонощие, но си умираше да съобщи лично на Владимир за гостенката. И Владимир не го разочарова. Буба не можеше да го разбере. Не можеше да разбере нечовешкото самообладание, което Владимир притежаваше. Търпелив, планираше надалеч във времето и чакаше да дойде идеалният момент.
И ето, че това се беше случило.
Владимир се размърда. След пет дълги години, шоуто най-накрая щеше да започне!
Когато остана сам, Владимир свали сакото на скъпия си костюм, нави ръкавите на ризата си до лакти и се отправи към помещението, в което държаха Лилия. Не се поколеба и за секунда. Знаеше точно как ще посрещне Лилия Лори. И отмъщението щеше да е сладко.
Преди да влезе при нея се полюбува на гледката.
Лилия беше затворена в стая за разпит, една от стените, на която, беше цялата в стъкло. В стаята имаше само маса и три стола. Лилия стоеше на единия. Беше прекрасна. Косата й все още беше чисто черна, но сравнително по-къса. Тялото й беше още слабо и стегнато, стойката й беше напрегната, като на пантера, готова за скок. Лицето й? Беше лишено от емоция, гледаше открито напред с ясни почти черни очи. Много трудно беше да предположиш, че тази жена наближава 60-те. В нея нямаше никаква слабост, никакво изтощение. Лилия беше боец до мозъка на костите си и нищо не можеше да разклати железния й самоконтрол.
Е, Владимир беше на път да провери колко точно добре се контролираше жената. Влезе тихо в стаята и застана пред нея.
- Здравей, Лилия Лори. Добра среща! – Лилия присви очи за секунда, лицето й пребледня леко, но това бяха единствените признаци, че е изненадана. Трябваха й няколко секунди да овладее гласа си, но и това направи перфектно. Накрая проговори с ясен и чист глас.
- Е, очевидно не си мъртъв. – Владимир се усмихна и седна на стола срещу нея.
- Очевидно не.
- Чувам, че и други призраци са излезли на сцената.
- Нямаш друга причина да си тук, Лилия. В Русия, имам предвид. Не си толкова трудна за отгатване.
- Не съм вярвала, че Александър ще послужи на някого за примамка. След толкова години.
- Не си вярвала и че ще оцелея.
- Не! – Лилия поклати глава уморено. – Много си прав. – След това погледна Владимир внезапно, право в очите.
- Кажи ми нещо, Владимир?
- Слушам те.
- Защо дъщеря ми още диша?
- Защото така искам. – Лилия въздъхна.
- Знаеш, че малката нямаше избор, нали?
- Не, Лилия! Имаше избор. Дадох й избор.
- Казал си й, че ще убиеш Сергей.
- По-скоро не го отрекох.
- Сергей е човекът, който я отгледа. Един от хората, които я отгледаха.
- Знам това, Лилия. Бях там.
- Няма да й простиш, нали?
- Не! – Лилия преглътна трудно.
- Но ще я оставиш жива.
- Можеш да бъдеш сигурна.
- Какво ще й направиш, Владимир?
- Ще я унищожа, Лилия. Ще я срина психически.
- Това момиче само се срина след смъртта ти. – Владимир се усмихна жестоко.
- Не й е достатъчно.
- От пет години не се е доближавала до професионален наемник. Животът й сега е коренно различен. Лия вече не е заплаха за никого. Не е щастлива, но поне полага усилия да е в мир със себе си. Не я сривай, Владимир. Прекалено лесно ще ти бъде.
- Няма да й простя, Лилия!
- След всичко това няма да простиш и на себе си. Не забравяй! Била съм там, накъдето си тръгнал. И там няма нищо. Нищо друго, освен мрак и мъка. – Владимир се изправи и доближи бавно Лилия. Наведе се към нея и прошепна студено.
- Ти мислиш ли, че през последните пет години не живея в този ад? Разчиташ на това, че ще се срина от мъката й? Тя ме застреля, Лилия. В гръб, с два изстрела, без да се поколебае. По дяволите! Сергей щеше да се поколебае, ти, дори, но не и тя! Аз умрях преди пет години, Лилия. А мъртъвците нямат чувства.
- Какво си намислил, Владимир? – Той се изправи и се отдалечи от нея. Погледна я делово и се усмихна.
- Ще я ударя там, където най-много я боли. Унищожаването на Академията и на наемниците на Сергей, ще е бързо и лесно. Веднъж, след като ти и Андрю изчезнете, Сергей няма да издържи на натиска. След това идва веселата част. Лия ще остане сама. За по-малко от година ще изчезнат всички хора, на които държи. Ти, Андрю, Сергей, Боян, Бранко, Олег и Майк. И тя няма да знае кой й причинява това. Ще я оставя да се побърка, ще видя колко ще издържи на този натиск. И когато се предаде, ще я прибера, Лилия. Тук, при мен, сломена и разбита. И вие никога повече няма да я видите!
- Това значи ли,че и нас няма да убиеш?
- Не, защото й обещах. Много отдавна, в един друг живот, обещах на Лия, че няма да нараня близките й. Тя, разбира се, никога няма да разбере това.
- Лия няма да издържи. Надценяваш я.
- Познавам дъщеря ти, Лилия. И ти гарантирам, че тя е способна на чудеса. Както и това, че аз няма да я оставя. Ще следя всяка нейна крачка, както винаги до сега. Ти трябва да знаеш най-добре, че не се отказвам от това, което ми принадлежи.
- Знам. – Да, тя беше убедена дори. Виждаше цялата арогантност в плана му. Владимир нямаше да има милост. – Защо ми казваш всичко това?
- Защото ти ще си най-добрата ми компания през идните месеци. Ще бъдеш свидетел на всичко и ще споделиш триумфа ми. Крахът на царството на Лори наближава. – Владимир се усмихна жестоко. – И кой да предположи, че малката ти дъщеря ще е причината за този крах?
- Говориш буквално, нали? Не искаш дял от пая, не искаш богатство и власт. Ще унищожиш всичко до основи.
- Да, Лилия. Точно така. – Лилия въздъхна отново.
- Съжалявам, че дъщеря ми не успя да те убие.
- Ще съжаляваш много повече след година.
Това беше последното, което Владимир й каза, преди да излезе от стаята. Чувстваше се добре. Дори и той, с прословутото си хладнокръвие, вече нямаше търпение да вкара плана си в действие. Искаше малката усойница до себе си. Беше се въздържал прекалено дълго. Искаше да види как ще реагира момичето на всяка негова стъпка. И знаеше, че ще бъде велика борба. Защото неговата малка усойница не го бе разочаровала. Беше надминала всички. Да, тя беше убийца, беше ненадмината и, Бог да му е свидетел, той не можеше да не се възхити на силата, която имаше.

На вратата на кабинета си беше посрещнат отново от Буба. Буба допушваше цигарата си и го изгледа изпод вежди. Беше в типичната си леко отпусната стойка, небрежно облегнат направо на входната врата, подпрял единия си крак на нея. Владимир се навъси.
- Продължаваш да не се подчиняваш. – Буба пренебрегна упрека.
- Какво ще правим с госпожата?
- Моя грижа.
- Значи не ти трябвам повече?
- Не ми трябваше и преди час. Отново се направи на разсеян. – Буба се ухили нагло.
- Исках да ти видя физиономията след срещата. – Владимир не се сдържа и на свой ред се усмихна леко. – Прибирай се и открий Нейтън. Искам да говоря с него. И за Бога, не си правих майтап. Въведи се малко в ред.
- Слушам! – Буба козирува на Владимир и се отдалечи от вратата тананикайки си.

Буба си сипваше вече кафе в големия си луксозен апартамент, чист и добре отпочинал. Буба обичаше лукса. Въпреки дивашките си маниери, по отношение на изтънчените неща и разкошът, Буба не отстъпваше. Това беше друга негова черта, която малкото му познати не можеха да си обяснят. Те не се и опитваха.
Видя госта си на монитора и отключи вратата на асансьора, преди да е чул звънеца. Нейтън влезе в обширното помещение след минута. Мрачен и сериозен. Буба му направи път без да каже нищо. Нейтън го подмина, сипа си кафе и се загледа през прозореца замислено. Накрая попита.
- Знаеш ли защо ме вика Владимир? – Буба пренебрегна въпроса.
- Как беше екскурзийката? – Буба си умираше от любопитство за подробности.
Нейтън беше поне с 20 години по-голям от него и определено беше враг. Във всеки смисъл на думата. И не, защото работеше за враговете на Владимир, а защото беше силен и опасен. Буба се плашеше от малко хора в живота си. А тези, които го плашеха, скоро намираха смъртта си. Но, шефът беше наредил да работят заедно, а заповедите на Владимир бяха безусловни.
Нейтън се направи на разсеян и промърмори.
- Никак. Закарах я обратно във вилата. Отново е в Турция.
- И как е?
- Добре.
- Хайде стига сега. Кажи ми как се чувства кучката. Разкайва ли се, а? Разкайва ли се за смъртта на Влад?
- Защо не дойде да видиш сам?
- Защо? Бързаш да се включа ли? Рискувам да й прекърша вратлето и да разваля целия кеф на шефа. За това не дойдох.
- Колко разумно от твоя страна. – Буба погледна невярващо Нейтън.
- Знаеш, че рано или късно ще ме включи, нали?
- Знам само, че накрая Владимир ще прибере Лия тук при себе си. И ще иска тя да е цяла. – Буба се захили злобно.
- Значи на това си разчитал? Знаех си. За това работиш с нас. Защото вярваш, че накрая Влад ще се погрижи за момичето ти. – Нейтън не отговори.
- Не го познаваш, Нейтън. Не достатъчно. Когато свърши с приятелката ти, тя няма да е повече от една курва, пък било то и личната му курва. – Нейтън не отговори на това. Подмина Буба и седна на един от диваните. Буба, обаче, беше в едно от добрите си настроения. Замълча малко, колкото да допуши цигарата си. Запали нова и погледна Нейтън.
- Каква е тя?
- Какво? – Нейтън го изгледа учудено. Не беше свикнал Буба да проявява интерес към каквото и да е. Но го разбираше. Буба беше впечатлен, че шефът му държи толкова на някого и искаше да разбере защо. Нейтън въздъхна тежко. Облегна се на стола и промърмори.
- Идея си нямаш дори каква е. Нали?
- Николай каза, че била момиче, като момиче.
- Такава е. Красива жена на 30 години. С много пари и малко приятели. – Буба не беше доволен.
- Какво й е специалното, тогава?
- Можеш да питаш Владимир.
- Питам теб! – Нейтън въздъхна още веднъж.
- Ти би ли убил Владимир? Хладнокръвно, със собствените си ръце, без да трепнеш, дори? – Буба го изгледа злобно.
- Искаш да те пребия ли?
- Просто искам да ме чуеш и да се замислиш върху отговора.
- Не, по дяволите, не бих го убил.
- Защото не можеш?
- Да.
- Е, и аз не бих могъл.
- На къде биеш?
- Натам, че тя не само имаше силата да го направи, със своите 50 килограма и 168 сантиметра. Направи го без да трепне. С пълното съзнание, че това ще разруши живота й. И го разруши, нали? Питам се, колко ли пъти си е пожелала да умре в онзи, същия ден. Но тя и това не може да направи, да сложи край на собствения си живот, защото е боец. Така е възпитана. Да се бори и да оцелява.
- Ти си бил голям поет бе!
- Беше й за първи път. – Буба се обърка за момент.
- Какво?
- За първи път стреля по човек. – Буба се загледа в Нейтън без да успее да реагира.
Думите на Нейтън бяха простички. Но Буба беше убиец. Знаеше много добре какво значат те. Сега знаеше какво значеше и посланието на Нейтън, за това, че тя е искала да сложи край на живота си и не е можела, за това, че е изпълнила дълга си, за това, че е посегнала на човека, с който е споделяла леглото си. Сега можеше да разбере от части защо Влад искаше да се разправи лично с нея. Това момиче явно беше специално.
Буба тресна глава ядно. Но колкото и специална да беше, тя се опита да убие хладнокръвно Владимир. А това беше нещо, което братята Саракашвили нямаше да простят. Да, Буба щеше да е доволен да си поиграе с момичето. Ако Влад допуснеше да я доближи, разбира се. Нейтън прекъсна мислите му.
- Сега ще ми кажеш ли защо ме вика Владимир?
- Не иска да се навърташ около нас през следващите месеци. – Отвърна Буба разсеяно.
- Започвате нападението, нали? – Буба го погледна сериозно.
- Време е!
Да, беше време. Беше време да се сложи край на всичко това. Нейтън стана мълчаливо и се насочи към офиса на Владимир.
Ако преди десет години някой му беше казал, че ще предаде Лилия, би го убил с голи ръце. Сега, не само я предаваше. Участваше в разрушаването на всичко, за което тя беше живяла. И нямаше избор. Владимир не му остави такъв. Един ден просто го извика и му заяви какви намерения има. Не му спести нищо. Каза, че ще срине Академията, ще пръсне сирачетата по държавните домове, ще продаде корабостроителницата, а наемниците на Сергей, ще бъде разформирована. Щеше да обезоръжи лично всеки един от близките на Лия и тя щеше да бъде в течение на всяко едно от действията му, без да може да предприеме нищо. И, когато накрая остане сама, на прага на лудостта, Владимир ще я прибере при себе си. Тя ще го последва и ще го послуша, защото няма да има сили и воля за друго. Защото хората, които е познавала и обичала, ще са загубени за нея. Това ще е нейното наказание. Ще остане сама, на милостта на Владимир. Милост, която тя не прояви към него, заради любовта си към Сергей.
Не би повярвал на всичкото това безумие. И тогава видя Лилия, затворена в стая от стъкло, в едно подземие, в самия център на бизнес-сградата на Владимир. Все още асимилираше новината, че Владимир е жив, а сега и това? Нейтън постепенно започна да прозира пъкления му план. Единственото, което успя да попита бе защо е избрал него. „Защото ще ми трябваш близо до Лия през всичкото това време. Защото без нито един познат рискувам да я изтърва прекалено рано. И защото ти бе единствения, който не я подцени, ти прозря потенциала й много преди всички нас. Ти няма да я жалиш като другите. Ще и вдухнеш достатъчно злоба, за да продължи напред.” „Ще умирам с нея всеки ден, Владимир!” „Не, ще живееш заради нея!”
Нейтън се съмняваше, че ще има живот за него, след като малката разбере, че е минал на другата страна. Не искаше такава отговорност. Но, да бъде проклет, ако оставеше момичето само и беззащитно в лапите на Владимир и шайката му. Познаваше го достатъчно добре, вече, тях и голямата им жажда за отмъщение. Владимир също го познаваше. Знаеше, че Нейтън ще направи всичко възможно да стегне малката Лори. А след пет години вегетация? Това очевидно беше единствения начин да не я загубят.
След час Нейтън се изправи пред Владимир. Той го чакаше спокойно в кабинета си, небрежно облегнат на големия си стол.