автор: Versus

Беше една от тези тихи и спокойни вечери в края на лятото. Тя стоеше на терасата и гледаше с празен поглед морето. Харесваше й да го гледа. Намираше в него някаква сигурност и спокойствие. То щеше завинаги да си остане там. Не би изчезнало просто така. Точно от сигурност имаше нужда в момента. Откъсна поглед от него, изпи последната глъдка уиски в чашата си и запали цигара. Вдиша дълбоко дима и отново се загледа в морето. Отчаяно търсеше отговор на хилядите въпроси, които се блъскаха в главата й. Беше време да вземе решение.
Трябваше да се сбогува най-после с човека когото обичаше. Достатъчно дълго си бе затваряла очите за всички онези неща, които показваха, че всичко отдавна вече е свършило. Не че бе спряла да обича, или пък нея бяха спрели да я обичат. Просто вече не се получаваше. Неусетно се бяха се отдалечили толкова много един от друг, че нито един от двамата не знаеше какво да направи, за да си върнат близостта. Беше време да се разделят и всеки от тях да се опита да бъде щастлив сам, защото заедно не успяваха. Изведнъж се огледа. Видя колко безпомощна и отчаяна беше. Погледна празната чаша и догарящата цигара и изведнъж я обзе гняв. Гняв към самата нея. Какво всъщност правеше? Стоеше сама, самосъжаляваше се и се чудеше "А сега на къде?". Взе телефона и се обади на приятелките си. Знаеше, че са някъде навън и след няколко минути вече пътуваше към тях. Беше наясно, че това няма да помогне, но въпреки всичко бе решила, че трябва да направи нещо, каквото и да е.
Откри ги в бара на обичайните им места. Поздрави разсеяно, седна и си сипа малко от бутилката на масата. Не и се говореше. Искаше само да е сред хора. Стоеше спокойно и разглеждаше посетителите. Обичаше да го прави. Трябваше й много малко, за да разбере какви са хората. Пушеше цигара след цигара и изглеждаше най-спокойния и безразличен човек на света. Носеше тази маска постоянно. Понякога дори се чудеше дали това беше просто маска, или това което е в действителност. Не че имаше някакво значение. Това бе начин да държи мъжете далеч от себе си. Не й харесваше да фалимилиарничат с нея. Дразнеше я постоянното им внимание и тази маска и помагаше да отблъсква повечето от тях, които бяха решили, че тя е поредното хубаво лице, което трябва да бъде свалено. Знаеше, че прави впечатление. Не го целеше, но и не бягаше от това.
Докато гледаше поредната група хора и анализираше кой какъв е над нея се наведе млад мъж, който се извини и попита може ли да седне за малко, за да й каже нещо. Не беше очарована, но какво пък, поне беше достатъчно културен да се извини и да не се натресе направо. Кимна леко с глава и отново погледна към групичката, която наблюдаваше до преди малко. Мъжът седна, не обърна внимание на липсата на внимание и започна направо:
- Виждаш ли мъжа в ъгъла точно срещу теб?
Тя леко отмести поглед, огледна натам и само кимна. Беше започнало да и става интересно. Познаваше мъжът в ъгъла. Не лично, но той беше познато лице и това й беше достатъчно за да й стане забавно и да изслуша седналия до нея. А той продължи:
- Виж, знам че ти изглежда адски тъпо, но той иска да си поговори с теб. Просто иска да дойде на масата, но не желае да се натрапва и за това искам от теб кратко и ясно да ми отговориш - възможно ли е или не?
За първи път откакто беше седнал до нея тя се обърна и го погледна в очите. Постоя малко така и доволна от това, че той не отмести погледа си отговори:
- Кратко и ясно - не!
Мъжът не каза нищо, побърза да стане и тръгна към масата си. Там се наведе над човека, който го бе изпратил и му каза нещо. Другият не реагира. Тя си помисли - "Какво му става на този свят?" и затърси нова кутия цигари в чантата си. Чантата й както обикновенно беше в пълен безпорядък и докато ровеше и избутваше хиляди ненужни неща настрана, които направо я озадачваха с присъствието си чу някой да казва:
- Пушиш прекалено много. Всъщност ми харесва. Караш ме да не се чувствам сам в порока си.
Учудена тя вдигна глава и видя мъжът от ъгъла, който в същият момент й подаде цигара. Тя я взе и зачака огънче. Реакцията му бе бърза. "Подготвен е" - помисли си тя. След като запали цигара й той без повече да се церемони седна до нея и си взе чаша. Тя не реагира. Просто го гледаше и чакаше да види какво ще стане. Но той просто си наля, взе чашата в ръка и се облегна назад. Изгледаше спокоен и самоуверен, беше над 35 годишен и му личеше, че знае какво прави. Или поне вярваше, че знае. Но и това беше достатъчно. Тя реши, че няма нищо лошо в това той да остане на масата, още повече, че така нямаше да се появят други нахалници до края на вечерта.
Не си говореха и не се гледаха. Отстрани представляваха доста странна гледка. Всеки загледан някъде и мислещ за нещо свое си, необръщайки внимание на другия. Най-после той се сети да проговори:
- Знаеш ли...много отдавна не съм срещал жена, която да ми откаже нещо. Преди малко ти го направи и да си призная бях леко засегнат от това. Хмм...ако трябва да сме честни, направо бях ядосан.
- Нищо - отговори тя - добре, че ме срещна, за да си припомниш доброто старо време когато жените са го правили.
Той се засмя и каза:
- Харесваш ми...имаш стил. Не се впечатляваш лесно нали? Това ми харесва повече.
Тя обаче не каза нищо. Неусетно беше започнала да харесва този човек. Беше достатъчно самоуверен, за да не се страхува от това, че може да бъде отблъснат.
- Знаеш ли защо седнах до теб въпреки отказа ти?
Тя се направи, че не е чула въпроса му, но той продължи. Беше му ясно, че вече е привлякъл вниманието й и че го слуша.
- Направих го защото в теб виждам нещо много познато. Цялата вечер гледаше със спокойния и празен поглед на човек, който има всичко, но е загубил най-важното. С теб си приличаме. И моят поглед е такъв. Знам какво чувстваш в момента. Както вече ти казах виждам нещо до болка познато.
След като каза всичко това помълча минута-две и след това отново последва въпрос:
- Защо?
Тя бе объркана, не знаеше какво точно да каже. Някакъв непознат беше бръкнал дълбоко в душата й и я шокираше все повече. Отново чу:
- Защо?
- Защо кое? - учудено го погледна тя.
- Защо се опитваш да се сбогуваш с нещо, което обичаш?
- Защото така трябва - уморено отвърна.
- Не го прави. Ще направиш огромна грешка.
Някак необяснимо за самата нея й бе станало по-малко самотно. Те бяха просто двама смотници, които търсят някой който да ги разбере. Приличаха си. Имаха всичко, но самотата им ограбваше живота и не виждаха смисъл в нищо. Не всичко се купува с пари все пак. Не можеха да си купят щастие. Неусетно се почувстваха близки. Всеки имаше това, което бе нужно на другия - малко компания и малко разбиране.
Не беше забелязала, колко бързо е минало времето докато не видя, че две от приятелките й не и махат за довиждане, питайки с жестове дали тръгва с тях или остава. Тя им каза чао и учудващо за самата себе си остана с един почти непознат. Този непознат я караше да се чувства добре. Даваше и спокойствието, че не само тя се чувства толкова сама на света. Не продължиха да говорят. Стояха един до друг и мълчаха. Беше им приятно и това бе достатъчно. Времето си минаваше и стана време да тръгва. Обърна се и му каза:
- Беше ми приятно. Трябва да тръгвам...наистина ме накара да се почувствам малко по-добре. Незнам защо го направи, но беше мило.
Той стана и тръгна веднага с нея към изхода:
- Няма да те оставя да тръгнеш сама.
Отвън я лъхна лек бриз. Беше хладно, но приятно. Затвори за малко очи и вдиша свежия въздух. Гласът му я стресна:
- Искаш ли да те изпратя моето момиче?
За първи път тази вечер тя се усмихна. Отдавна никой не я бе наричал "моето момиче". Загледа се в очите му и поклати отрицателно глава.
- Сигурна ли си? - отново запита той
Тя отново поклати глава отрицателно.
Тогава той я хвана за рамото и й каза:
- Хайде. Тръгваме.
Остави се да я прегърне и тръгна с него. Докато се усети вече стоеше в средата на апартамента си, отпусната в прегръдката му и се чувстваше сигурна и защитена. По едно време явно заспала усети, че някой я вдига и я пренася на леглото й. Беше уморена. Искаше й се да забрави всичко. Усети, че сваля обувките и дрехите й. В този момент се изправи леко и каза:
- Мисля, че е време да си вървиш вкъщи.
Гледайки я в очите той тихо каза:
- Защо го правиш?
- Защо правя кое? - недоумяващо отвърна тя.
- Защо искаш да ме разкараш сега, а не на сутринта? Така или иначе ще си отида, защо точно сега?
- А защо не? - попита тя - И двамата знаем, че тази нощ няма да се случи нищо.
- Ти с колко жени си го правил? Защо въобще ми задаваш глупави въпроси? - продължи тя.
Той замълча. Вече не я гледаше в очите. Тя се обърна на другата страна и се зачуди какво й става. Защо изведъж го нападна така? Не беше направил нищо лошо. Не искаше нищо от нея. Какво й ставаше? Докато се луташе в тези въпроси чу:
- С много.
- С много какво? Минава 4 часа сутринта не ми говори с недомлъвки, моля те.
- С много жени съм го правил. Разкарвал съм ги от леглото си посред нощ. Не ми е пукало как се чувстват.
Мълчаливо тя се обърна и го погледна в очите. Той продължи:
- По-лесно е. Не исках да ги запомням. По-скоро исках да ги забравя, колкото се може по-бързо. Имах нужда да ги видя, че си тръгват преди сутринта да ме накара да запомня лицата им. Звучи кофти нали?
- Остани... - чу се да казва тя - прав си. Може би и аз исках да забравя. Явно си помислих, че ако не те видя тук сутринта ще забравя, че някога съм те срещала и че си видял толкова навътре в душата ми.
Той легна до нея и леко я прегърна.
- Забрави - каза той - хайде заспивай.
Тя се усмихна. На себе си. Той нямаше как да я види.
- Знаеш ли... - каза му - ти си свестен човек.
Той я погали леко по главата, но не отговори нищо.
На сутринта я събуди някакъв шум. Отвори очи и го видя да се опитва да пооправи измачканите си дрехи. Протегна се леко, стана, отвори прозореца и излезе от стаята без да каже и дума. След няколко минути се върна с две чаши кафе и му подаде едната. Запалиха по цигара и мълчаливо отпиваха от кафето. След малко той се изправи и каза:
- Трябва да тръгвам.
- Знам - отговори безизразно тя.
Той се обърна и тръгна към вратата на стаята. По средата обаче се спря и се върна. Седна до нея, взе ръката й в своята и й заговори:
- Недей така миличка...никога не казвай сбогом на нещо, което все още обичаш и не намираш сили да забравиш. Не трябва. Знам, че така ти е по-лесно - да трябва. Но не е така. Разбери, че това, което смяташ да направиш си е чиста проба опит за бягство. Не бягай. Погледни ме...погледни ме много добре. Преди време аз направих такава грешка. Избягах. Казах сбогом и се обърнах наивно вярвайки си, че за да забравя е нужно само да го реша. Виж ме сега. Снощи ти казах, че си приличаме...да - приличаме си...но не сме еднакви. На път си да се превърнеш в това, което съм аз, но все още не си. Не си го позволявай. Знам, че ще направиш това, което ти си решиш...но все пак. Помисли си, моля те. Добре си помисли, защото откажеш ли се сега...избягаш ли...никога няма да си го простиш. Това исках да ти кажа. А ти какво ще направиш си е твоя работа. Време е да тръгвам...
Тя бе притихнала. Изглеждаше замислена. Когато той се изправи тя попита замислено сякаш пита себе си:
- Защо го правиш? Та ти дори не ме познаваш?
- Незнам - оговори той. - Просто незнам...намерих нещо у теб. Нещо в теб ме привлече. Има ли някакво значение? Все едно какво е.
- Така е...няма никакво значение - отговори тя. - Но беше мило.
Той се усмихна, целуна я по бузата и й каза:
- Чао моето момиче.
Тя също се засмя, остана за секунди вгледана в очите му и накрая каза:
- Чао.
И така той си тръгна, а тя...тя реши, че е време да събере парченцата от миналото си и да се опита да ги подреди отново. Да ги подреди така, че да промени настоящето и бъдещето си. А дали ще успее...бъдещето е за това - да покаже.



P.S. Понякога, някой просто ти подава ръка. Прави нещо добро за теб и не очаква нищо в замяна. Прави го защото въпреки всичко, което му се е случило или не му се е случило той дълбоко в себе си е добър човек. Надявам се и аз да съм такава.
А на всички вас, които сте прочели този опит за разказ до края ви пожелавам да срещнете много такива хора в живота си. Дано наистина ги срещате във всеки един момент, в който имате нужда някой просто да ви подаде ръка, за да ви помогне да се изправите.