автор: esenna

Ръмеше тихo и кротко. Руса жена спря рязко колата и изскочи панически. Нахлу в настръхналата от студа телефонна будка. Слушалката висеше надолу с главата като обесена. Вдигна я и бързо набра номера. Потропваше импулсивно с токчето си и тогава чу:
– Ева, там си, нали? Знам, че си там. Мълчиш и хапиш нервно устни. Чуй ме, моля те, не можеш да отидеш при него. Нали вече беше там?! Нали знаеш как свърши всичко! Когато се върна, плака толкова дълго в скута ми, до сутринта не можах да те успокоя. Ева, убиваш се, не разбираш ли, сладка моя? Спомняш ли си как се запознахме – попитах те:” От кой залез сплетохте тези лъчи в косите си?”, а ти отговори сериозно:” Не залез, а изгрев в дъждовно време”! Никога, никога няма да забравя това. Една вечер беше в едно от твоите гушкави настроения и ми прошепна, че това било най-красивото и любовно запознанство на света – нашето! Как да забравя това, Ева, кажи, как? Грееше когато носеше бебето ни, крееше когато то си отиде. Не знам защо си отиде – понякога бебетата са своенравни, правят си каквото поискат! Но ние ще си имаме друго, вярвай ми, малка моя! Не пий вече от ония противни „антибебе” таблетки! Намерих ги един ден, знам, разбира се, но толкова много те обичам! Все си мислех, че ще говорим, а ето – ти тръгна тази вечер. Обичам усмивката ти, обичам и сълзите ти! Знаеш ли - те, твоите сълзи са сладки! Сладки и ухаят на пролетни сини минзухари! Ева, любима моя, не го прави! Когато си прибра първия път куфара и замина, се почувствах толкова изгубен, ничий, безтебен, не ми достигаше въздух. И само след три дена твоето задъхано :” Ела ме вземи, прости…” Мислех, че просто и ти някак си се изгубила, закърпих сърцето си набързо и хукнах към теб. Защо сега пак, сладка моя, защо?
Трясък от счупено.
– Почакай, не се сърди, изтървах чашата, да, твоята чаша, не се сърди – нали счупеното било на щастие, ще ти купя друга, само се върни, чуваш ли? Ела си пак да посрещнем заедно разпукването на липите, ела си сладка моя, чакам те неистово!
Затвори. Постоя и отново нервно пусна няколко монети – натискаше бутоните бързо, като че ли обърка цифрите, отново – зачака. Празния глас на слушалката я влуди. Опита втори и трети път. Нищо. Безгласно. Нямо. Хвърли слушалката, която обесено се полюшна и се удари в стъклото. Излезе и затича под дъжда нагоре към светофара, който мигаше само жълто…