автор: veronikas

Навън е тъмно.
А дъждът,
сънува мократа си сянка.
Аз се събуждам, но едва,
почти над първата му капка.
И се протягам с мисълта,
че по смрачените простори
ще кацнат сънени слънца
и ще се къпят във смеха ми.
Тъгата ли? Каква тъга?
Дъждът е с няколко живота.
Но в никой не намирам бряг,
а всеки е сълза в окото.
Аз я познавам, но едва.
Като прощаване във рамка
под капчиците на дъжда,
сънуващ мократа си сянка...