автор: rygit

( или не кратък трактат за Архимед, Паисий, Хитлер, Тюринг, Тома Спространов, Макс, Времето иии… енигмата на Любовта!)

Част 10
Колкото са те две седмици.
Особено когато си на почивка.
И то с любимите ти хора.
Минават буквално като за миг.
Точно в едни такива красиви и приятни дни можеш да разбереш, как Времето е относително спрямо Любовта и скоростта на Светлината.
Както си ни беше уговорката - отивам в бай Курти.
Пием по едно кафе и му казвам:
- Давай да ходим да я свършим тази работа. Щото то наистина много се проточиха моите обещания в относителността на времето – и без да се бавя бутвам празната чашка и ставам, той взема триона и вървейки към двора си говорим - О, Бай Курти да не забравя! Имаш специални поздрави от Баджото!
- От твоя баджанак ли?
- Да!
- Благодаря! Ама по повод какъв, той ще ми ги праща поздрави я?
- Ами нямахме много време да говорим. Шофираше. Пък имало катаджии. Но ми беше звъннал точно като идвах насам. Кани ме у тях на гости утре вечер. Искал за нещо да почерпи. И имал изненада за мен за която пък аз съм трябвало да го черпя. Ама не каза за какво. Заръча ми само бутилка ракия и кутия бонбони да занеса. Та аз му разправях на къде и за какво съм се запътил. А той почна нещо за сина си да ми говори. Разбрах само, че малкия… Ама не моя – неговя. Племенника ми демек. Че той напоследък голям фен му бил станал.
- Фен ли? И то голям? На кого? На мен ли? – пита стареца, обува се и ми усмихва се закачливо - Или на кое? Да не би да е на топчето, което ми подариха самите те?
- Ти пък?! Как на кое? На Дядо ни Орех.
- Тъй ли? – чуди се бай Курти и заедно се отправяме към улицата - Че от де на къде пък на ореха?
- Ми не знам. Може би на това наблегна защото му обяснявах, как ще режем един огромен изсъхнал клон от него.
- И само това ли?
- Само това за племенника ми каза. Да! И се наложи да прекъсне. Нали споменах - имало катаджии. Че май дори го спряха. Щото ми каза, как се налага да приключваме – отговарям аз, отварям врата на портата, а той подхваща:
- Ама видя ли? Аз като ти казах, че съм ги свързал тийнейджърите с дървото. И че те нищо няма да му направят. Ти тогава не ми вярваш… - увещава ме в правотата си бай Курти, но рязко спира на място – А Младеж! Онези двамата какво правят с тез машинарии около Дядо ни Орех? Да не би да искат да го режат?
- Яяя…! Не вярвам! Аз нали съм в общината. Ако имаше нещо щях да знам. Казал съм на всички колеги. Иде ли реч нещо за тази част на парка. Да ми се обаждат. Тез наистина ще правят нещо незаконно. Може и бракониери да са. Ей сега ще разберем какво става – забързвам се аз, оставяйки стареца далеч зад мен.
За има няма минута, две съм до ореха. Легитимирам се с баджа от пропуска за общината. С учудване обаче установявам, че това са хора от цеха на баджанака. Бил им наредил да поставят оградка по ръба на плочника около ореха. От което разбира се първоначално пропадам във вакуума на някакво пълно недоумение. Защото до преди има няма четвърт час говорих с него. А той за тази си самоинициатива ни дума ни стон.
Моля работниците да не правят нищо, докато не уточня с баджото, какво всъщност става. Звънвам му. В този момент пристига Бай Курти. И съответно притеснено пита какво се твори тук. Баджанака ми вдига почти веднага. Разбира за какво го търся. И е малко повече от ядосан. Щото неговите пангалози, както той ги нарече са отишли да я вършат тая работа по никое време. Сиреч толкова рано през деня. Че да ги гледат всичките хора прибиращи се от работа.
Аз го питам от къде на къде той се е нагърбил с такав жест на добра дарителска воля. А той започва да ми разказва. Кое как и защо. Аз го слушам. Но здравата ме напушва на смях от всичките тези съвпадения за деня. И веднага разбирам коя е тази изненада, за която аз трябва да нося ракия и бонбони. Дърпам бай Курти към пейката. А на бачкаторите казвам да продължават да си работят. Баджото свършва разказа. И ме помолва да остана до края на монтажа там на мястото. Защото онези като нямало никой над главата им можели да претупат работата. А мен отново ме напушва здравата на смях от този странен развой на събитията. Вдигам глава към небето, че да събера сили. И да мога да остана сериозен. Но бай Курти ме усеща, че ми е весело и пита:
- И какво толкова смешно има? – и ме гледа изпитателно
- Има и още как! – и спирам с обяснението си за миг защото просто предугаждам какви майтапи ще се вихрят у Баджото на сбирката утре едвам се сдържам , но все таки успявам да продължа - Нали ти казах, че едно от момчетата дето идват тук е сина на балдъзата.
- Каза да! И какво?
- Ами поминалата година към края на учебната година момъкът хлътнал по едно момиче от техния клас. В началото било несподелена любов. Втория срок много си развалил успех. Баджото три пъти го викали в училище. Че на синковеца му работата клоняла към повтория на класа. Та Баджото правил като дарение туй онуй - разни там услуги.
- Какво то туй онуй бе Младеж?
- Ами нещо с ремонти по железариите в двора на училището. Че да са по-благосклонни да избутат клизмачтично синчето му по другия начин.
- Ахааа… Мозъчен запек е имал пелемениика ти вследствие на влюбването и за това бутането трябва да е клизматично… Разбирам! И свършила ли клизмата работата… Прокарало ли го е запека?
- Да оназ година минал. Но му казали, че ако е все така другата година – нямало да има прошка. Ще повтаря. През лятото обаче младежа се обяснил в любов на момичето. И както се изрази баджанака - заварката станала. Да ама момичето се оказало много амбициозно. Добре е с успеха. Иска да учи архитектура или уебдизайн. И здраво наблягала на зубкането. Защото техните й обещали, че ако завърши с някакво отличие ще търсят начин да я пратят в чужбина. Пък нашия малко хайта го раздава – и в момента си представих, как Баджото ще му се е канил на малкия да го разхвърля и вече не се стърпях, разсмях се на глас, та чак работниците започнаха да се обръщат.
- Ясно ама аз до тук не виждам къде е смешното…? - пак пита бай Курти.
- Чакай малко, че и аз не знам какво ми стана. Ама ми е много смешно. Слушай сега нататък.
- Слушам сега нататък – подпира си стареца лакетя на едната ръка върху коляното, а с другата подпира лицето си с обратното на китката и досущ ми заприличва на Мислителят на Роден.
- Ами баща му му казал, че тази година няма да може да го спаси, ако я кара все така с учението. И тази учебна година като почнало училището миналата есен Баджото драматично намалил дневните на влюбения си син. Другата двойка… Тези Коста и Таня също били с хубав успех. И те имали своите си амбиции. Само нашия бил двойкаджия. Пък то нали знаеш… С какъвто се събереш такъв ставаш… ! - пак се хиля аз
- И какво? Защо се смееш? Да не би всички от групата да са станали двойкаджии?
- Нее…! Не, не, не!
- Ми?
- Тези Таня, Коста и девойката на нашия и преди идвали тук до ореха. И правели нещо, което девойка, в която е влюбен нашия била прочела в нета.
- Ахаа…! Пак измишльотини от нета казваш. И какво толкова правели?
- Ще кажа! Чакай малко да си взема въздух! Та работата била следната! Ако се подготвяли за класно или друг текущ контрол идвали при дървото. Заставали с опрени гърбове на него. И в това положение си преговаряли наученото. Единия четял на глас, а другите повтаряли след него. Първо го направили пробно няколко пъти. Установили, че това нещо работи. И те много бързо запомнят дори трудните неща. А в последствие много лесно си служат с прочетения материал. Мисля до колкото си познавам племенника в началото най-вероятно той се е отнесъл с недоверие. Дори с присмех или повече от скептично към казаното.
- Е нормално да е било така! Ама Младеж това им знание на другите трима, помогнало ли е с нещо на любовта между твоя племенник и момичето?
- Тогава, в началото - точно не! Ама на мен и точно това ми е смешното я! Особено като си познавам човека.
- Кое то това?
- Ами как кучето скача според тоягата… Влюбения според сърцето си… Че и нашия хаймана, как заради любовта си е напънал мозъчето. И май понеже се е направил на голям пич, решил да провери явлението лично от близо. Та няколко пъти сам е ходил да изследва нещата.
- Ходил е щото да се хареса на момичето. Нали така? И аз като бях на неговата възраст съм ги правил подобни щуротии. Ти Младеж щурувал ли си като ти е било влюбено?
- Щурувал съм! Ама не чак до там! Чакай сега да си дорвърша…
- Извинявай! Довърши си Младеж!
- Че моя племенник - той май не си пада много по напъването на онази си сивосбръчканата част от тялото…!
- Коя тя?
- За пипето ти говоря…
- Ахаа… Мозъка имаш предвид.
- Да! Ама на! Тогава май се е наложило да го употреби въпреки състоянието си…
- Еее… То така! Така! Интересо клати фесо. И около феса и мозъка под него! А как… Или по-скоро какво станало после с това…? С напъването ми е мсилта? Полза някаква имало ли?
- Имало – да! Всъщност нашият бил напълно приет в компанията и спечелил момичето именно с изобретението си.
- Кое изобретение?
- С това дето топчето да се върти над водната струя.
- А това изобретение! Еее то не е точно негово изобретение ама от мен да мине.
- Е вярно, че малкия всъщност е преоткрил топлата вода. Но за неговия начин на мислене – все е нещо.
- Ахаааа… Ама ти не каза как точно го е открил? Чрез мозъчен напън ли го е направил? Щот нали първо казаъл че запек имал в тази си част на главата – пак ми се усмихва бай Кутри – Или и той като тях – другите го е прочел наготово в интернет.
- Май така се оказва! Май сам се е светнал по въпроса! С напъни на мозъка имам в предвид!
- Охоо… Той ще дойде нашо момче… По старите методи действа твоя племенник. И как станало?
- Ми как! Хрумнало му един път когато се опитвал да си преговаря урок по физика с гръб долепен до дървото. Ама нали нямало кой да му чете. Че той сам си четял и после си повтарял. Искал сам да опита! Дали се получава наистина този ефект с лесното запомняне. Или ония се преструват. И се правят на интересни.
- И?
- Ами му се получило. Че и от горе до като си повтарял закона за повърхностното напрежение му дошло на ум за топчето.Че може да стои над струята. И решил още веднъж да отиде и да пробва вече с топче как стоят нещата.
- Така и?
- И на следващото стоене. Там като на живо си провеждал експеримента с топчето, пък му хрумнала играта с целуването. А то пък за негов късмет и двете неща много се харесали на компанията.
- Ама Младеж, кое им се е харесало повече на компанията? Дали самата игра? Въртенето на топчето имам в предвид… Или по-скоро самия факт, че в нея има повод за много целуване?
- Еее там не знам. Позабравил съм ги тези тинейджърски приоритети вече. Но така или иначе той пък от своя страна повярвал на другите трима.
- За кое им е повярвал?
- Как за кое?! За факта как в дървото има нещо скрито и необяснимо. Нещо, което го водило към по-добро. И още как контакта с дървото му давало сили да открива неща, чрез които се издигат в очите на момичето в което е влюбен. И увлечен от всичко това, ползвайки тази техника с опирането на гърба си поправил успеха. Даскалята в училище не можели да се начудят на промяната. Баща му също. Нашият му казал за дървото. Но Баджото съвсем в реда на нещата си помислел, че това са си чисти тийнейджърски глупости. Ама то ние няколко пъти си ходим от както се познаваме с теб на гости - ту у тях, ту у нас. Та аз съм казал на всички. Даже съм и показал онази снимка. То поради това Баджото и балдъзата много добре знаят, кой и как е дал живот на това дърво. И че дървото е на съответното уважение като за семейна реликва при теб. Пък вече и при мен. Тогава той - Баджото нищо по-така не каза. Но пък сега с гордост ми сподели, че като видял бележника на сина в края на учебната година и му се приискало да вдигне паметник на Дядо ти Орех. Но понеже това е невъзможно, решил поне една ограда да му сложи с надпис Дърво Столетник. Хем хората да знаят, че си имат такава ценност в града. Хем пък и кучетата да не го препикавали. Та така – завърших аз и поглеждам стареца, а той гледа в работниците без да мига и се чуди.
- Виж ти! Виж ти! Какво доживях! Виж ти! И сега какво ще правим. Ще режем ли клона или не?
- Ами май хич не му върви на рязане на този клон.
- Така си е.
- Предния път влюбените, като че ли спасиха по голямата част от него. Щото ти се размрънка, че не ми вярваш. И му се размина само с едно леко клъцване колкото за един кръст на Макс. После Томи и Гергана дойдоха на гости. Сега работниците ни се пречкат. Май все му се отлага изпълнението на смъртната присъдата. Чуднотии май стават около този орех!? Не мислиш ли Младеж? И сега какво? Да си ходим обратно в нас ли?
- Е не! Не можем да се връщаме в къщата. Щото Баджото нали каза докато не свършат онези, да не ги изпускам от поглед.
- Хубаво де… Ама то няма да висим тук така на сухо я? Хайде да те моля тогава да вземеш по една биричка. И нещо малко за замезване за нас. Пък и за работниците. Щото ако си свършат работата както трябва, искам да ги почерпя.
- Дадено! – отговарям аз, отивам до леля Събка и се връщам с едно стекче с шест малките кенчета и три пакетчета бирени фъстъци.
- А така – усмихва се бай Курти – Точно по нашенски. Двама бачкат, двама ги гледат и мезета с биричка мачкат.
- Така май ще се получи. Я кажи ти как си Бай Курти? Че тогава на събирането за кръщенето на Бруно бая се постреснах. Щото нали на два пъти май ти попризля. Сега как е работата?! Добре ли си?.
- Ааа Добре съм си … - отговаря той и поглежда в страни като палавник, който не иска да си признае, че е направил беля.
- Абе има нещо! Амааа…! Май, май! Не ти се говори за него. То ако съм честен, много отдавана си храня едни мои си подозрения
- Какви?
- Ами няколко пъти съм те изловил, как ти все по нещичко си скатаваш от нещата, които се случват около теб. И около нас. Ама хайде от мен да мине. Но пък си мисля щото живееш сам е хубаво, ако все пак имаш някакви здравословни проблеми да не криеш. Или поне на Внучката да ги споделяш.
- Амиии… не са те точно здравословни… И май няма, как да ги споделя точно с Внучката.
- Защо?
- Защото си мисля, че касаят повечето само теб и мен!
- Така ли? Само мен и теб ли!? А! Виж ти?! Това сега да не е пак някое ново двайсет?
- Не е ново! Но все не се решавах да ти го споделя.
- И от кога казваш е?
- От онзи път! Когато ни се срещнаха погледите. Там докато се бяхме невели за топчето. Там на кръщенето …
- Помня я случката – да! И какво за тогава?
- Ами тогава ме усени мисълта защо аз те чувствам толкова близък. И защо все ме напъва от вътре всичко точно на теб да ти споделям…
- Така ли? Виж ти?! И защо?
- Ами ще ти кажа! Но не искам да го казваш на никого. Нека си е наша тайна.
- Дадено! Мъжка тайна! Колко му е!
- Нали съм ти казвал, как имам усещането, че в теб виждам моето друго аз?
- Каза – да! Даже си говорихме тогава за прераждания. И какво?
- Така! Ама няма да го казваш на никого – ей!
- Няма де! Нали вече обещах! Мъжка тайна!
- Слушай тогава! След дъщерята имах и син. Но малко след като се случи това с Проклятието той почина. Беше много малък. На годинка и три месеца. Никой не можа да каже от какво почина детето. Тогава стана и големия разрив между мен и жена ми. Тя ме обвиняваше за смъртта му. Казваше, че аз съм виновен за всичката тази трагедия. Защото с нехайното си отношение към неразположението на детето си съм допринесъл за смъртта му.
- Еее това е много жестоко!
- Така е! Тогава бях млад. Медицината в България беше още прощъпулник. А аз самия филолог по образувание. До който и от познатите ми да се допитах, всеки ми казваше: „Еее ще му мине! Може би са колики! Те бебетата за това са бебета - да плачат“. И аз все това и аз и казвах. Но признавам си! Може би в единия от разговорите след погребението, казах върховна глупост. Която много я нарани. И си бе естествено и разбираемо да е така.
- Какво? Да не би нещо свързано с Проклятието?
- Не! Не искам да се оправдавам непрекъснато с това Проклятие! Но ако съм честен, не изключвам вероятността и то да има пръст в това ми поведение. Както около пренебрежителното ми отношението относно влошаването на здравословното състояние на детето. Така и в необмислените си приказки след смъртта му.
- И какво толкова си казал?
- Ами казах на жената: „Добре де! Случилото се случило! И аз искам да имаме повече от едно дете. Ще си направим друго. Какво толкова?“ И си мисля, как точно това последното „Какво толкова?“ никога аз лично не бих го изрекъл. Та до ден днешен това не мога да си го простя. Не зная! Но сякаш тогава някой насила ми постави тези думи в устата. А те очевидно бяха пагубни за брака и за взаимоотношенията ни с бившата ми съпруга. Че така Младеж. Правилно си усетил, че нещо спотайвам в себе си.
- Ами да! Ти даже отново го правиш!
- Кое?
- Спотайването.
- Защо?
- Защо ми разказа тази история?
- Защото ми тежи и искам с някой да я споделя!
- Да! И може би и за да скриеш, какво общо имам аз с всичкото това. И пак майсторски да отклониш темата от това, как и защо споделяш с мен всички тези твои лични неща.
- Ами може и така да е! – извръща в страни глава стареца - Може би ме е страх, или срам. За това… Или пък имам притеснения от това, как ти ще погледнеш на мен. И на самия себе си. След като ти го кажа.
- На себе си ли? – погледнах го аз възучудено - Добре! Щом пък и за мене си ще ми е неудобно… Давай! Давай - да видим, как ще погледна на себе си! Ако питаш мен, най-вероятно ще погледна както винаги съм си гледам на тези неща. Или най-малко както винаги съм гледал на себе си когато се вчесвам пред огледалото.
- Ще ти кажа. Щом толкова настояваш. Тогава като видях огромната скръб която изпита бившата ми съпруга. И след като изръсих оная велика глупост. Тя изобщо ме отряза от леглото. Не искаше и дума да става да спим заедно. И на мен ми стана ясно, че няма да имам възможност от нея да имам друго дете. И не знам защо, но много ми се прииска точно това детенце по някакъв начин да възкръсне. Или по някакъв начин да се върне от Оня свят.
- Е то това няма как да стане!
- Не е точно така!
- Айде бе? Ти какво? Как би го върнал?
- Ами тогава не знаех точно как – вярно! Само много ми се искаше нещо да стане. Защото изпитвах огромно чувство за вина от случилото се. И по този повод една събота вечер отидохме с един приятел за риба. И там се отрязахме. Ама бая здраво. Че тогава на пияна глава аз му се изповядах. А той взе да ме успокоява, как щом това така е станало така е и трябвало да стане. Пък ако толкова искам някакво опрощение - да съм ходил на църквата. И ако не мога друго, то да се моля за по-скорошното прераждане на душичката на детенцето. И то колкото се може по-скоро да изпита радостите на земния живот – запъна се нещо бай Курти и се загледа по посока на Дядо ни Орех.
- И ти какво?
- Та така – стресна се от въпроса ми той и продължи - Хванах се аз за тази идея. Като удавник за сламка се хванах. Седнах да чета по въпроса за преражданията. А то тогава в България почти нямаше литература за тези неща. Та тръгнах по разни букинисти. Нали бях филолог - познавах тоз, оня. И те ми намериха доста апокрифни за времето си текстове. Че там се запознах отчасти с явлението реинкарнация. След това започнах всяка неделя да се моля това детенце да се прероди, колкото се може по-скоро. И то ако е възможно в най-хубавото семейство – отново спря разказа си стареца и поглежда плахо към мен.
- Добре! И какво общо имам аз в цялата тази история?
- Ами може да ти прозвучи Парадоксално на твоята Интуиция, но тогава там до чешмата до Дядо ни Орех някак си осъзнах, че всъщност не е изключено ти да си преродения мой починал син – промълви бай Курти и се загледа към бликащата вода на чешмата.
- Ха така! – възкликнах аз – Или както каза ти преди време: „И какво стана сега Младеж ние май почти роднини ще излезем!“ – усмихнах му се аз, но нещо от вътре бая ме жегна.
- Ами май така се получи – да! То и поради това може би ми прилоша я – от една страна! – усмихна ми се доста смутено стареца.
- Ясно! Ама щом казваш че е от една страна… До колкото вече те познавам със сигурност има и друга страна. Която май отново ще се опитваш да спотаиш…
- Еее…! Да не ти стане много пък?! Ако ти кажа всичко на веднъж! А Младеж…?!
- Няма да ми стане много! Казвай! Казвай! Точно съм те хванал на изповедна вълна. Че ако те изпусна, може после двадесет и две прераждания да чакам докато чуя цялата истина – побутвам го леко по ръката, а той ме поглежда отново с някакво скрито чувство на вина и продължава:
- Мисля ми стана лошо и от това защото ми се стори, как това беше и ключовото последно Пи за моето Проклятие. След разгадаването на което Проклятието се разпада. Така както ми беше казал Метача.
- Последното ли?
- Да! Последното!
- И ти как разбра, че е последното. И как изобщо разбра, че това което ми каза има нещо общо с някаква възможност?
- Амии… Как да ти кажааа…?
- Казвай, казвай! Щото сега вече ми стана интересно – признах си съвсем откровено аз, но виждайки, как бай Курти извърта глава и сякаш започва пак да се разсейва, го подканям – казвай защото ако не си кажеш всичко е те тогава ще те издам на Внучката.
- Ааа… Сакън недей това! Нали се договорихме за мъжка тайна да бъде!?
- Добре де! Ама давай до край тогава де!
- Добре Младеж ще давам! Та сега като ти казвам всичко това си мисля, как Метача се оказа много, много по-голям Гявол от колкото аз го имах.
- Пак ли той е в дъното на всичко?
- Май да!
- И защо?
- Защото тогава когато си говорехме за тези неща той ми се усмихна доста загадъчно. И знаеш ли Младеж шептеше ми от тихо, по-тихо ще кажеш, че се пазеше да не ни чуе Съзаклятника.
- Ха, ха, ха! Дето старите хора викат: „Тихо да не чуе Дявола!“ И какво ти прошепна?
- Така! Така! Че каза ми: „Ти си умно момче. Ти ще разбереш кога си отгатнал последното ПИ. И това ще стане най-вероятно, веднага щом срещнеш или откриеш нещо, което никога в живота си не си предполагал, че ще можеш да срещнеш и откриеш.“
- И ти какво откри.
- Ми нали ти казах вече! Открих това което ти споделих преди малко. Мисля открих кой си ти Младеж. Тогава си мисля разгадах точно Парадокса на собствената си Интуиция.
- Кой той?
- Защо те допуснах в живота си. И защо толкова далечен за рода, професията и родното ми място човек го чувствам толкова близък и познат…
- Ахаа… Ясно!
- Пък колкото за Проклятието… То аз вече имах някакви индикации, че съм на път да го сразя… Но още не бях съвсем точно сигурен.
- Какви индикации?
- Ами първо за пръв път в живота ми и то още в първата ми среща с някой се получи звън дрънтеж. Там дето в оня ден с теб разгадахме няколко на брой ПИ.
- Това ли е то?
- И още има.
- Охооо… И още? Казвай!
- После след тогавашния ПИ маратон, който с тебе направихме, открих че гърлото и стомахът ми не се стягат на топка, докато си говоря с вестникарката… И гледай как се редят нататък нещата!
- Как? – усмихвам се някак си доволен от ентусиазма му аз.
- След това, каня теб на рожден ден. А изневиделица се появява дъщерята и ми връчва отмяна на ограничителната заповед. Не на последно място имам нов четирикрак приятел. Иии… искрено се надявам и не само четирикрак – и този път той ми се усмихва закачливо.
- И Сега какво? Това че аз може да съм еди кой си го разбрах. Ама разпаднало ли се е Проклятието или не? Това не ми каза.
- Не мога още точно да определя. Но си мисля, че съм направил всичко необходимо това с разпадането да се случи.
- Кое е то всичко необходимо. Какво още си направил?
- Ами ти едното го видя с очите си. Там дето обърнахме енергията на Проклятието срещу самото Проклятие.
- Ахааа да, да! Груповия залп от Любов. Да и какво? Е имаше ли ефект?
- Определено. След това се случи нещо много, много важно за мен!
- Какво?
- Може да не ми повярваж Младеж… Но малко след залпа, открих ключовата дума в шифъра на Съзаклятника!
- Ехааа! Браво! Това вече е новина! Ама сигурен ли си? Или е само предположение?
- Да! Именно! Сигурен съм!
- И как стана това? Я кажи!
- Мисля стана тогава когато кръщавахме Бруно.
- Там когато бяхме всички до чешмата… С Томи, Внучката и Гергана ли?
- Да!
- И как?
- Ами мисля докато гледах топчето с имената на УБУНТУ дружината. Тогава ми дойде музата. Но не можах точно да осмисля и подредя пъзела от факти събития и закономерности. Защото в главата ми всичко се завъртя като в исторически калейдоскоп. Загледах се в Бруно и се за мислех за Джордано Бруно. За това как малко преди това в къщата вие приравнихте моята борба с Проклятието с тази на ренесансовия астроном със Светата Инквизиция. И така…
- Е само това ли е? И веднага ти дойде на ум, какъв е ключа към шифъра на Съзаклятника?
- Не!Не! Не! Не беше толкова лесно.
- Хубаво де разказвай!
- Разказвам! Ама ти само ме прекъсваш! И аз не мога да си подредя мислите кое, как и след кое ми хрумна тогава!
- Добре извинявай! Казвай тогава какво се случи после!
- После се замислих изобщо за лошотията по света. Поглеждайки отново към Бруно се сетих за секретната база до Париж. За борбата на Тюринг. И огромния труд на криптоаналитиците около откриването на шифъра на Енигма. Мина ми през ум, как Хитлер се явява точно като съзаклятник или Светата инквизиция за всички европейци. Особено с неговите концентрационни лагери. И как в името на един мустакатко и едно фанатично Хайл Хитлер са погинали или пострадали толкова много хора. И как точно този фанатизъм на неговите подчинени е помогнал на Тюринг при пробива на шифъра Енигма. Та тогава изведнъж се присетих, как ти веднъж беше нарекъл Хитлер.
- И как го бях нарекъл?
- Световен злосторник.
- Ми той не е ли такъв?
- Безспорно! Такъв е – да! Но мислейки си за него като за мустакат световен злосторник и съзаклятник се сетих и за моя Съзаклятник. Онзи, който ме е проклел. И че той е някакъв подобен злосторник като Хитлер. И как е крайно време и той си намери майстора. Така като навремето Тюринг е спомогнал и провалил плановете на Хитлер за господство над Атлантика.
- И какво?
- И тогава се ядосах на себе си, че бях отгатнал само връзката в прекодирането на Живот в Смърт. И много съжалих, как все не можех да намеря дума подходяща като антоним на Любов.
- И какво?
- Ами тогава там като седяхме в двора пак се сетих за тези неща. Нещо ме стрелна и за това те помолих да ми донесеш вода, за да остана на саме. Защото аз така по-добре мисля.
- И какво измисли насаме?
- Ами реших да подходя математически. И написах онова прословутото съчетание за решаване на уравнение с две неизвестни.
- За кое за кое?
- За решаване на квадратно уравнение де! Дето нещата се решават на хикс по диагонал. Написах думата Живот до нея думата Смърт. Защото те ми бяха известни . После написах думата Любов до нея не знам и аз защо, но вместо Х написах Злосторник.
- Ами може би защото той ти е бил като Х – неизвестен.
- Да може и така да е.
- И пак не знам защо! Всъщност знам.
- Какво знаеш?
- Знам че както и предния път когато открих кода и ключа в това, че Живот е прекодирана в Смърт пак листата на орехите се разшумяха по много особен начин. Но този път чух чак и Дядо ми Орех да шуми така както шуми преди градушка. И разбрах че нещо става. И така както бях написал четирите думи на земята, реших да ги погледна от горе. Прекрачих ги. И застанах над думите. Без да искам обаче настъпих Злосторник върху частта „орник“. И тогава го видях…
- Кое?
- Как кое? Ключа към шифъра!
- Как?
- Ами че всъщност Любов и Злост са с еднакъв брой букви. И двете са съществителни имена. И двете понятия са антоними.
- Еха…! Супер си бай Курти!
- Не знам дали съм супер… Но тогава ми просветна, как онзи всъщност прекодира в мен думата Живот в Смърт и Думата Любов не в Омраза, а в Злост. Която като смисъл идва от Злосторник или „Зло да ти сторя“. И че всъщност тези четири думи разменени на кръст всъщност са ключа към шифъра на Проклятието. И ако намеря начин да им разместя в правилен начин местата мога да го отключа и премахна оковите му.
- Може, може! Но аз да си призная не виждам между Злост и Омраза чак такава голяма разлика. Амаа… Щом пък си рекъл… Още по малко пък виждам разлика в поведението на хората, който го практикуват този спорт наречен мразене и тези които правят лошо.
- Ти може и да не виждаш! Но аз не само го виждам! Но и почти цял живот го чувствам на гърба си!
- И къде е чак пък толкова огромна разликата межди Омразник и Злосторник?
- Виж Младеж! Всеки може да мрази някой. Но не е задължително винаги и на всяка цена мразещият да иска да ти стори зло. Докато има хора дето по природа са така устроени, че не мразят лично никого. Но винаги са готови да ти сторят зло. Без дори изобщо да те познават. Ни лично. Ни задочно. Те не влагат персонални чувства към този или онзи. Те просто се зареждат когато правят зло някому. Такива хора обикновено стават наемни убийци. Или пък всякакъв род мошеници. На едро, на дребно, на средно. При тях причиняването на вреда или дори причиняването на смърт води до доставяне на върховно удоволствие. Или пък другата крайност. За тях това начинание е най-обикновена работа. На която те държат повече от това на здравето и живота на другите. Та дори и на своя собствен. И понеже по този начин изкарват и прехрана си с цинична наглост подържат тезата, че това е обикновена работа. В перфектното изпълнение на правенето на зло е вид професионализъм.
- Това ясно! Добре! И какво като Той-Злосторника така те е кодирал?
- Как какво? Нали и предния път казах! Ще ме извиняваш, ако ще се повторя. Може би си го забравил. Щото то нали не ти е било проблем.
- Няма проблем. Спомням си нещо но бегло. Повтори го ако трябва.
- Та когато аз си мисля по посока на някой за Живот всъщност излъчвам послания внушаващи Смърт. А когато си мисля за Любов от мен лъхат импулси сеещи Злост. Това съответно на подсъзнателно ниво плаши хората. И ги и обърква. Обърква и мен. И само безрезервно приятелски настроени личности като теб Внучката и Томата, които са успявали да се преборят това си усещане, са могли да контактуват с мен. Вярно! На Съзаклятника този му метод му е вършил чудесна работа. Но пък след като ние с теб направихме оня дрън трептеж и после ми поолекна. И след това нямаше никаква ответна реакция… Някак си се досетих, че Съзаклятника е правил всичко по интуиция. Без да има специална подготовка от някой за всичкото това което прави. Просто това си му е вродено. Може би и за това е допуснал и онази прословутата фатална грешка.
- Прословута грешка ли?
- Да!
- Коя тя? А и ти как разбра за това?
- За кое питаш?
- Че е грешка! И че той я допуска?
- Как ли? Сещаш ли се за идолопоклонническата фраза писана след всяка шифрограма на Вермахта.
- Сещам се да - Хайл Хитлер.
- Именно! Същата грешка от сатанинско идолопоклонничество към лошотията може би е допуснал и моя Съзаклятник.
- Същата? Мислил си е за Хитлер и Вермахта ли?
- Нее! Той че и Хитлер е бил олицетворение на лошотията си е така. Но моя Съзаклятник не си е мислел за тях. Просто е допуснал същата принципна грешка, която са допуснали операторите от Вермахта, изпращащи шифрограмите до подводниците...
- Какво беше то?
- Там дето ти казах, как са нарушили основно табу в криптологията. И в разрез на него все са се подписвали с еднотипното Хайл Хитлер.
- Аха вярно, че така беше! И какво?
- Че и моя човек и той така. И той след всяко отправено проклинащо послание към мен най-вероятно е завършвал поредното си отправено към мен проклятие завършвайки със словосъчетанието Злост и Смърт.
- Да, да, да! Сега вече се сещам! Дето говорихме че основен принцип в криптологията е да не се повтарят фрази или думи на едни и същи места. И там дето каза ти за Иш Аллах и Амин!
- Именно! Пък аз нали ти казаха, как след случая с инсулта на Макс всяка Божа сутрин му изпращах на този незнаен злобар Любов.
- Е и?
- Да, ама моята мисъл за Любов понеже е прекодирана от него самия в моето подсъзнание в Злост… И тя отива при него точно като Злост. А сещаш ли се какво ми каза на времето самия ти за стрелата и щита?
- Ахааа да! Острието на стрелата не може да спре друга стрела летяща срещу нея. Да и какво?
- Как какво. Поради това прекодиране всеки обикновен човечец щом започне да си мисли нещо лошо за Съзаклятника вместо мисли за Злост и Смърт към оня злобар ще политат всъщност добри чувства с пожелания за Здраве и Любов. И така! Всъщност всички прокълнати от него хора, мислейки си за него с лошо не само, че не му вредят. Ами и на обратното. Дават му допълнителни сили.
- Ахааа…! А ти понеже не си му изпращал Злост и Омраза, а си му пращал това, което той най-малко е очаквал – мисли за Любов, Живот и Здраве. Което разбира се при него е пристигало като импулс за Злост, Смърт и Болест. И рабoтата се е получила, нещо като: „ С неговите камъни по неговата глава“
- Именно! Дето викат старите хора „Все някога всеки един си намирал майстора“!
- Ама чакай. То така двамата като сте се обстрелвали взаимно със стрели… Как да разбирам другото?
- Кое е то другото?
- Имам в предвид ти как си взел надмощие? За да стане това трябва все таки да си измислил начин и да се защитаваш от неговите злостни стрели? Или да имаш много повече сили, за да преминеш в контра атака. Че да го победиш.
- Ами забрави ли?
- Какво?
- Как какво! Груповия залп от Любов?!
- Ахааа! Казваш тогава там когато се бяхме събрали всичките около чешмата… Дето дружно му пращахме всичките Любов. Ахааа… Тогава май сме му спрели тока на онзи… Така ли?
- Нещо такова се е получило - да.
- И сега какво? От тук нататък търсим явни доказателства за това, че Проклятието ти вече го няма…? Така ли?
- Да търсим!
- Ама я чакай малко! - поглеждам строго към стареца аз защото ми хрумва, как да изпитам тази негова хипотеза без той да се усети.
- Чакам малко! – повтаря след мен бай Курти, спира да говори и ме гледа в очакване.
- Ти нали преди време ми говореше за приликата между Любовта и числото π.
- Говорих ти – да! И си заставам зад думите, че за мен си е точно така.
- Добре, добре! Нека е така! Няма да споря по въпроса! Ама ще ми го напишеш ли три пъти на лист хартия Любов. И после под всяко число, че Любовта е равно на самото число π. Ама със знака му и с цифрите.
- Защо? Нали видя че мога да го правя?
- Защото това ти сравнение много ми хареса Искам да направя клипче, как го пишеш това мистичното π. И да си го пусна на страницата си в нета.
- Че колко му е – съгласява се стареца и пита – Де го листа. Давай да пиша. – и ми се усмихва някак си важно – Давай го тук тоз лист! Ехаа…! Още само като интернет звезда в клип не съм бил – после поема листа и химикала, който му подавам и пита – Кое да е първо?
- Първо пишеш думата ЛЮБОВ. Ама с едър шрифт я искам. А така. Че да се вижда ясно. А отдолу равно на π .Така както си го пишеш със стоте знака зад запетайката.
- Добре – съгласява се бай Курти изписва три пъти ЛЮБОВ и след това пише три символа π, започва да пише цифрите 3,14159… спира се на деветката гледа ме уплашено и казва – Май нещо ми става с главата!
- Какво да не ти е лошо нещо? – притеснявам се не на шега аз.
- Нищо му няма на лошото. Ма не мога са се сетя ни една цифра след деветката. Да не ма е пернал и мен някой инсулт? Както стана това с Макс? А Младеж?
- Ми не знам! – спирам да снимам аз и се вглеждам в него, но не откривам никакви смущаващи признаци и се опитвам да го успокоявам – Изглеждаш много добре. Нещо боли ли те? Свят да ти се вие? Да ти се гади? Или да усещаш пулсации в главата? Или някакво напрежение…
- Не! Нищо такова – прекъсва ме той - Ама ето пак се опитвам да го напиша. И повече от деветката не мога да стигна – почти като ученик ми се оправдава стареца.
В тоз момент обаче двамата работници се провикват, че са готови и искат някой от нас да отиде и да приеме обекта. Защото шефа така им бил наредил.
- Аз ще отида да видя какво са направили тези. Ти стоиш тука и не мърдаш. Ако нещо ти прилошее - викай! Разбрахме ли се? – почти му заповядвам аз, тръгвам към ореха, и го чувам да ми подвиква:
- Разбрахме се. Ама Младеж почерпката няма ли да им я отнесеш?
- Първо да видя каква са я свършили. Пък почерпката - после.
Отивам до там. Оглеждам, как са поставили оградката. Проверявам заварките. Пипам с пръст дали са добре боядисани в последствие. Нещо обаче около цялата обстановка ми се струва странно. Но нали гледам в оградата и се разправям с работниците, не мога да от ряз да включа какво е то. И си мисля, как като се върна с бирата и кебапчета ще доогледам по-обстойно. Така и става. Всичко сякаш ми е и до ден днешен пред очите. Бай Курти се е навел над листа и се опитва да се сети за шестото число след десетичната запетая. Аз вземам бирите и ги отнасям на работниците. Те са повече от доволни. Усмихват ми се и ми махат за довиждане. Аз обаче почти не ги виждам, а започвам да оглеждам всичко в детайли. Щото може би от две седмици не съм се приближавал до ореха.
Гледам и мисля.
А то мозъка ми разделен на две. Хем тука да се вглеждам, хем пък ми е притеснено какво ли става със стареца. И през има няма двайсет секунди гледам към него. Иии тогава виждам какво не е така, както би трябвало да е. И хем някак си това ме стряска. Хем ми е чудно. Хем пък ми е радостно. И кажи речи на бегом се връщам при бай Курти. А той гризе химикалката, като двойкаджия на поправителен изпит и ме поглежда виновно:
- Не става! Само за още две цифри са сетих. Май до тук ще съм аз. Май много ми дойдоха тази година радостите. И дето старите хора казват много хубаво не е на хубаво – клати тъжно глава стареца и с прехапани устни поглежда към небето – Може и мен дядо Боже да ме е пернал с някой SMS, че вече трябва да ходя при някой от съучениците си! Там горе на небето.
- Пернал те е дядо Боже – вярно. Ама не с инсулт, ами със старческа деменция. Както си му е реда да си бъде на тези ти години. Нищо ти няма. Много по-добре е от това което си мислиш.
- В смисъл?
- В смисъл, че може би си вече нормален старец.
- И как така? Аз май вече не си спомням кога съм бил нормален. Да не кажа че вече дълбоко се и съмнявам дали изобщо съм се родил нормален – отговаря ми бай Курти, поглажда се по главата и едва ли не възкликва – Да бе ей сега! – после най-неочаквано лицето му се изкривява в гримаса изпълнена със самодоволство и прихва да се смее на глас – Как ли пък не? ! Ей ся! След седемдесет и пет ще се нормализирам. Какво искаш да кажеш Младеж? Не ме разсмивай, че вместо инсулт да не се инфарктирам тука сега от смях.
- Искам да кажа, как имам сериозни съмнения, че Проклятието ти наистина се е разпаднало! Или издухало! Или разложило! Или развалило… Не знам! Не разбирам от такива неща. Как се получават. Или пък махат. Но мисля вече го няма.
- Ха дано! Ама на дали? – усмихва ми се пак бай Курти – Оня Графа ли беше Лорда ли бешеее… Нали такива ги пееше едно лято? Ако си мислиш, че това дето закъсах с писането на числото е някакво доказателствооо… Струва ми се - лъжеш се. По скоро нещо ми става и съвсем изкуквам. За това е така.
- Не се лъжа. Не изкукваш. Нали ти казах. И не те е пернал никакъв инсулт. Просто Проклятието вече не тегне над теб. А това с числото си е една нормална старческа деменция. Пък ако тази дума не ти харесвааа, мога с цяло изречение да я заменя. Положението е свързано с типичната ти за годините възрастова неуслужливост на паметта. Което си е точно и нормално жива деменция. Толкова жива, че чак помръдва от долу под скоропостижно вехнещите ти спомени за това легендарното число π. Даже имам неоспоримо доказателство!
- Да бе! И как то така точно днес и изведнъж ще стане.
- Никак даже не е станало изведнъж.
- И за това ли, че не е станало изведнъж пак имаш доказателство?
- Имам да!
- Ехааа! Ти днес целия си се потопил до гуша в доказателства бе Младеж! Дай тогава да го чуя! Какво само ме гледаш с този радостен поглед?
- Бай Курти я кажи ти от кога не си се опитвал да напишеш числото до стотния му знак?
- Ами май от преди две или по точно преди три седмици. Ама май три бяха. Щото… Да! Точно така! Една седмица преди кръщенето на Бруно беше. Внучката дойде на гости с една нейна приятелка и с нейното дете. Че на тях им го писах. Защо питаш? Искаш да определиш от кога се е разпаднало проклятието ли?
- Да!
- Аз не ти вярвам това да се е случило. Май ролите се размениха? А Младеж? Сега е твой ред да доказваш Парадоксите на Интуицията, а? Добре! Ако можеш докажи на тоз, как го каза ти сега! А да на този скоропостижно изкукалия старец!
- Ще, ще, ще! Ела да видиш нещо! – и му махвам с ръка да дойде.
- Идвам! Щом пък си рекъл! Хем и най-сетне ще я свършим тая работа с клона.
- Така, така! – съгласявам се с него – Точно сега му е времето. Още е светло, ама народа се е прибрал я за новините, я да вечеря. И няма да бием на очи. Дай триона на мен и да вървим – подканям го аз.
Отиваме до дървото. Той поглежда оградата. Личи си че му харесва. Погалва табелката с надпис Дърво столетник. Прекрачва я. Отива до мястото където са били отрязаните клони с имена Чарли и Сузи, погалва ги и тях и въздъхва:
- Еееххх… Еееххх… Еееххх… Какви приятели бяха! И какви години бяха. И как всички към небето отлетяха Еееххх… Ееееххх… Еееххх….! Ама я виж какви хубави сърчица са изваяли децата на местата на клоните, а? Да кажеш на твойто момче, че и за Максито искам едно такова сърце да направи. Само че чий имена ще напише вътре…
- Ами може на Тома и Гергана.
- Ееййй! Виж това е гранд идея да знаеш. Те много ще се зарадват на един такъв жест. Ама първо дай да отрежем клона. Че да му открием фронт на момчето за творчеството. Пък после нали искаш някакви доказателства да ми показваш…
- Добре ще го отрежем, ама първо хубаво го погледни!
- И какво му е на клона – вдига глава бай Курти към него и застива на място - Ааа! – почти извиква стареца - Не може да бъде! – и ме поглежда, а лицето му излъчва коктейлна смесица от учуденост и уплаха – Я стига! Това да не е някакво ново изкуство на твоите младежи. Нещо като оградката или сърчицата? – пита стареца, протяга се и си откъсва два крехки листи от обречения на ампутация клон – Виж ти! Виж ти! Виж ти! – започва да се чуди той – Ама те вярно че са истински. Много странно! И наистина са много истински! Много странно!
- Странно нали? И най-странното е, че няма как да са малко или полу-малко истински. Светло зелени крехки пролетни листенца в първите дни на септември, а? – усмихвам му се аз – Странно не ами парадоксално – и го гледам в очите, а той свежда виновно поглед на долу и ме гледа през вежда засрамено – Ама бай Курти ти какво? Да не си помисли, че някой си е играл да лепи листа по клона?
- Ами ако съм честен първо това ми дойде на ум. Че към оградката като изненада сте прикрепили и някаква такава шега със залепени по клона листа, за да ме развеселите. Но виждам, че са си напълно и съвсем истински. И работата е ясна. Отърва се от рязане тоз клон! Това си е истината! И то за неговото спасение май заслугата е най-вече твоя. Дааа… – обръща се към мен и си му личи как е доста объркан, но запазва самообладание и пита – Искаш да кажеш че Проклятието вече го няма? Така ли?
- Нищо такова като казване не искам да ти казвам. По иначе е работата В момента направо ти го доказвам. Клона се е даврандисал. И макар и много късно лято, или по скоро ранна есен - той се раззеленява. Числото преди малко не можа да го напишеш. Още какво доказателство искаш да ти демонстрирам? Да ти припомня, как имаш нов четирикрак приятел и отмяна на решението за ограничителната заповед ли?
- Ама не не! Младеж за изброените неща може и да си прав. Искам да кажа, че са доказателство, как Проклятието се разпаднал. Но за другото никак не си познал.
- За кое?
- За това, че разлистването на клона е моя заслуга. Или че изобщо по някакъв начин е свързано с Проклятието.
- Как така? То нали това че клона съхне си е част от Проклятието. И от това че ти можеш да свързваш хора животни и растения също беше част от Проклятието?
- Така си е. Но това че клона се разлиства няма нищо общо ни с мен ни с Проклятието. Това си е вече чисто твоя заслуга.
- Как? И от къде на къде?
- Така!
- Просто клона видя в теб защитник и приятел. И това му помогна да се съвземе от мъката по Макс! Пък аз нали ти казах, че те растенията са малко по-бавнички от към това да си харесат нов приятел…
- Я стига и ти сега.
- Стига не стига, за мен това си е чистата истина. За което съм ти благодарен. Щото аз много си го обичам Дядо ти Орех. И никак не ми се иска да го кастря без причина. Пък той не само клона вече ти е приятел. Целия Дядо Орех също ти е вече фен. Да го кажа и аз така, както се изразява моя голям приятел Томи.
- Добре де щом казваш… Нека пък да ми е приятел този клон. Че и Дядо ни Орех. Не ми пречи…
- Абе не ти пречи ама сега какво? Пак за бай ти Курти вътрешното – нали?
- Защо пък вътрешно да е за теб? Че няма да можеш да си набавиш дървесина за подпалки ли?
- Неее… Не това! Защото както се очертават нещата ти Младеж хич няма да си тръгнеш докато не те почерпя специално за двата повода. И то на момента? Нали така? – пита той уж весело и на шега, ама очите му бая пълни с влага и си вади протфейла – Ето ти една паричка. Нали пак ще скокнеш за биричка и мезенца. Ама този път виж иди до Горно Оряховската скара? Че да е топличко мезето. Купи каквото ти е на сърце. И две порции мръвчици и за моите любимци да вземеш. И тях искам да ги почерпя. Щото нали и техните имена ги има на топчето. Пък то може и да не ти се вярва… Но за мен това значи, как и те са участвали в залпа от Любов. Ама бирата да е Туборг, Амстел или Старопрамен. Че то при два такива повода в един ден полага малко да се поглезим.
- Бай Курти този път по никакъв начин няма да ти откажа – усмихвам му се аз, вземам паричката и се забързвам към съответния обект.
Връщам се след малко с ухаещите топли почерпки. Виждам го, как стои с Бруно на ръце. И гледа втренчено в топчето, което се върти върху водната струя. А аз с идването го подкачам:
- Казваш значи бай Курти понякога ние обикновените хора срещаме едни други хора. С които се разбираме необичайно добре. И знае ли човек? Може пък те да не са някакви си там обикновени и случайни минувачи. А да са преродени наши деца.
- Еее… Младеж! Не гледай толкова буквално на казаното от мен.
- В смисъл как буквално?
- Прояви и малко въображение! Може да не са само и точно деца.
- И какви да са?
- Може да са ни още братя, сестри… Или пък наши партньори, роднини, приятели или родители. Изобщо по един или по друг начин може да са били всякакви в някой наш минал или паралелен живот на настоящия ни. Така че да си знаеш Младеж! Ако усетиш неочаквана трайна близост с някой не го подминавай с пренебрежение. Защото нали видя?
- Какво?
- Ами не е изключено тази непонятна на пръв поглед среща да ти донесе много повече от колкото изобщо можеш да си представиш.
- Да, да! Явно може. Вече съм съгласен с това! Като гледам довел си ни и компания за почерпушката.
- Да! Вземах Бруно. Сивчо и той долетя подире ни. Но кацна там горе на дървото. И не знам сърдит ли ми е, или нещо друго… Ама не ми е проговорил от както сме дошли.
- И какво друго да е освен сръдня?
- Как какво? Нали другата страна на Проклятието беше това да мога да се разбирам с растенията и животните. И да ги свързвам в приятелски връзки. И ако сега както казваш ти, че то се е разпаднало… - погледна ме тъжно бай Курти - Аз може би няма вече така да мога да се сприятелявам с други същества освен с хората. Пък то на таз възраст май вече ще ми е малко трудно да започна от начало… Че това ми е притеснението… Ти за това какво ще кажеш? А Младеж? За това нещо като доказателство имаш ли?
- Виж за това и аз не съм мислил. Айде за приятелството горе долу можеш да жалиш… Ама за това дето няма да можеш да свързваш душите и мъртвите тела мисля не е голяма загуба. За какво ти е притрябвало от тук на сетен нещо или някого да реанимираш?
- Може и да си прав. Ама на! Виж каква е човешката психика. Нещо като го е имал човек толкова времееее… И после му става тъжно, като му го отнемат.
- Да бе двете добрини под едната мишница не са за изпускане – усмихвам му се закачливо аз.
- Май така е да! Казваш с моите философски теории по моята глава. Ама сякаш наистина не ми се иска за всичките си нечовешки приятели да съм обикновен човек.
- Еее не говори така! Може пък да си просто човек без проклятие… - успокоявам го аз, хвърлям крайче хляб на земята, за което врабчетата се сбиват с боен хъс, а аз се усмихвам и питам - Добре и като ги разбираш животинките я ми преведи. Те сега казват ли ми нещо на мен? Дали ме обичат или не? – питам го аз, а той ги поглежда, кривва глава в страни, заслушва и после ме поглежда ехидно:
- Я пък ти. Какво да ти казват?Ти само ги храниш. За какво да те обичат? Само заради едното хранене – после сякаш пак се заслушва за секунда две в чуруликането им и отново ме поглежда - Нищо не ти казват. Карат се помежду си кой трябва да яде пръв. Мисля по-скоро, че те възприемат за мърляч. Нещо като по-едро злоядо дете. Което използва, че дядо му се е разсеял. И тайно се опитва да разстърви храна по земята, вместо да я изяде.
- Уха! Благодаря за комплимента – но като го видях да вдига рамене и да ми се усмихва решавам да му вляза в тона – Е! То аз май сам си го изпросих. Амаа… Кой ми е крив, че се опитвам да се бъркам в животинските разговори и любови? Казваш значи нищо не ми казват за любов?
- Те нищо нямат към теб! Но Сивчо много ревнува. И малко ти е обиден, че го пренебрегваш от към храната.
- И защо пък да ревнува? Той вече да не би да ме има за свой приятел?
- Не! Не си му още приятел. Но започва да те харесва.
- Тъй ли? И от де на къде?
- Ами защото един друг негов приятел, на който си спасил това онова от ампутация има сериозни основания да те харесва! Пък и вижда, че може би ние с теб се сприятеляваме. А при пернатите винаги някой пази докато другите птици се хранят или флиртвуват. Той до сега е бил на пост. Направил си е труда да ни предупреди с граченето си, че еййй онази жена с голямото куче може да мине покрай нас и да ни застраши. Пък ти вместо да запазиш храна за него я раздаваш на врабците.
- Да бе ревнува? Как ли не! Ти пък от къдеее… - не успях да си довърша изречението и виждам, как Сивчо разгонва врабците, застава пред мен и граква два пъти, гледайки ме в очакване.
- Еее! С дядо си ли ще спориш ти сега?! Ето! Виждаш ли? Той определено иска да ти каже нещо!
- Вярно че на такова прилича… - наистина взех да се чудя на ситуацията аз.
- Ама Младеж не се стискай! Само хлебец ли ще му подхвърлиш?
- Ми?
- Еее…! На него може и малко блажничко да му дадеш. Щото той никак не е заклет вегетарианец. Тъй да знаеш! Нали ти заръчах да предвидиш нещо от скарата за любимците, а?
- Ама то аз си мислех че ти се шегуваш! – взех да се оправдавам аз.
- Не съм се шегувал. Дай му! Дай му! Няма да ти се обиди - поглежда ме бай Курти шеговито и с престорено сериозен тон ме предупреждава - Само бира не му разливай. Че да не вземе утре рано, рано по махмурлийската да ми чука на прозореца вода да ми търси… - усмихва ми се пак бай Курти и се глади авторитетно по главата.
- Я бе! Ще ти чука на прозореца за вода. Малко ли локви и пълни улуци има наоколо… - опитвам се да остроумнича аз, но наистина ми става любопитно.
Защото Сивчо все пак е сива врана. Не е куче или котка. Но се доверявам на казаното от стареца. Хвърлям парче наденичка на земята. Сивата птица, държейки ме непрестанно под око, плахо се приближава до сочното месо. С няколко точни и резки клъввания и едно виртуозно врътване не главата се сдобива с малко късче. Повдига глава. Премигва блажено с клепачи. И гледайки съсредоточено някъде към небето с помощта на майсторски отревисти движения си намества откъснатото между езика и небцето. Миг по-късно, демонстрирайки авторитарно задоволство, досущ като шеф Виктор Ангелов едва ли не одобрително кимва към мен с глава. А аз съм се втрещил от изненада. И усещам, как вратът ми е вцепенен точно както на петгодишно дете, гледащо уличен фокусник, вадещ жив заек от шапката си. Сивчо обаче изобщо не се интересува от моята почуда. Още по малко пък от тилният ми дискомфорт. Хваща с клюн тлъстата порция наденица и прелита три четири метра по в страни… На мен съвсем откровено ми става любопитно какво ли ще се случи по нататък. Проследявам го с поглед. А той първо пооправя някое друго перо. После без да бърза придърпва по към сянката плячката си. И с височаещ финес на мастит архонт се отдава на чревоугодническото удоволствие от пируването. Чак тогава усещам, че от близо минута държа последната хапка от мезето в уста си. Преглъщам я набързо и се обръщам към стареца:
- Лелеее… Той само дето не се разлива от удоволствие по плочника. Лелее врана да яде наденица на скрааа… Лелее… Ма бай Курти, ти от къде разбра, че той това иска?
- Е как от къде разбрах? – надига си зелената бутилка стареца и с уверена сериозност в тона си отсича – Дядо ти Ореха ми го каза.
- Стига де!
- Как така стига де? Я чуй, чуй!
- Какво да чуя?
- Е не чуваш ли как шумолят онез-новите му младите му листенца, когато ти ги поглеждаш?
- Как?
- Доволно, признателно и най-вече с Любов! – отвръща ми бай Курти и хапва парченце от скарата.
После ме поглежда косо и по приятелски закачливо. Посяга с бутилката към мен. Аз му отвръщам на жеста. Гърлата на бутилките се чукат. Той обаче завърта своята, като за фехтовка. Чука моята от другата страна. Аз схващам жеста и повтаряме това чукане няколко пъти. Бай Курти отново ме поглежда този път одобрително. Повдига пред очите си бутилката наместо показалеца и казва:
- Ха така Младеж. Нека се получи нещо като бирен дрън-трептеж.
- Ахааа… Трептеж! Добре! Съгласен! Ама Бай Курти биреният дрън-трептеж срещу махмурлийско проклятие помага ли?
- Ами не знам. Не са ме проклинали на Махмурлук за Махмурлук и поради Махмурлук до сега. Може би и затова не съм мислил по въпроса.
- Значи казваш можем да опитаме?
- Че колко му е! Най-вероятно моето Проклятие вече е в миналото. А ей го на! Бъдещето е пред нас - отпива глътка бира и продължава със сериозен тон - Ти нали знаеш, че аз съм старец изпитатело-експериментатор! – сочи се с пръст той и отново посяга към моята бутилка, намигайки ми по хулигански.
- Знам! Знам! - отвръщам му аз на жеста – Даже съм повече от сигурен!
- За кое си сигурен? За Проклятието или за това, че съм готов да експериментирам с махмурлука?
- За Проклятието ти говоря. Махмурлука той е ясен! Ама бай Курти, защо питаш, от къде съм бил сигурен? То ти си ми казвал, как преди си бил голям майтапчия?
- Казвал ли съм ти!? Ее! Може, може! И май така си и беше! Но ако както казваш ти съм си завъдил деменция ... Може и да съм позабравил. Че то това беше много по преди.
- Ама преди - защото беше млад? Или преди Проклятието да те порази?
- Знам ли вече и аз!
- Ти може и да не знаеш! Но аз вече знам! - повдигам на свой ред моят бутилка – Бил си си майтапчия по рождение. По-скоро или най-вероятно, Проклятието ти е отнело веселото от характера - и пак подавам бутилка за наздравица, но бой Курти вместо с гърлото ме подлъгва, прави финт и чуква моята с неговото дъно
- Е наздраве по повода това ти откритие Младеж! И ха дано да е така! Че като се виждаме с теб, да имаме повод и да се посмеем малко повече от досегашните си срещи. Стига с тези трагедии!
- И аз така казвам! Бъдещето и пред нас! Време е да се посмеем - чукваме отново гърлата като фехтовачи и двамата прихваме да се смеем на глас

ПС: Изключая, популярните в цял свят историческите личност споменати в това произведение. Изключая още; Димитър Вълчев, Тома Спространов, Гергана Лазарова, Чарли, Суза, Макс, Дядо Орех, Числото π (Пи), Времето, Светлината, Любовта и паяка Тодор. Всички останали персонажи и категории споменати в текста са рожби на фантазията на автора. От там нататък… Ако част от описаните случки... Или някой по-конкретни душевни преживявания, на който и да е от героите… Се доближават по някакъв начин до някои си ваши лични такива… Там вече автора не носи никаква отговорност. Защото въпросната близост почти със сигурност е Парадокс на Интуицията ви… Или най-вероятно ще да е плод на вашето прекрасно и безгранично читателско въображение…
И още автора предупреждава всички читатели; „Че за разлика от тютюнопушенето четенето на този текст нито убива, нито е застрашавал вашето здраве, или това на околните докато сте го чели…

На Макс!
Който и до ден днешен дори от Отвъдното не спира да залива с Любов душите на всички които го познаваха.