Нейде странно и крехко разлистена
теменуга си тихо нарежда,
че във ней разцъфтялата истина
надделява сред бурени прежда.
Тя протяга листенца към слънцето,
поетично изгряващо в рими,
стихосбирката своя прегърнало
под надслова прям: “Липсаш ми”!
Залезът преваля, слънчо се топи,
теменуга морна се усамотява,
а луната кротко, тихичко шепти,
може би не иска да блести в забрава.
Ала не за таз сестрица нощна
капчици пророни сънна теменуга.
Тя блянуваща във слънчевата гостна
се видя пак слънчова съпруга...