автор: YouNeedLobotomy

Не знаех от кой е. Не знаех как изобщо е възможно. Не бях правила секс с никого, дори не бях сигурна какво точно е секс, до миналата година когато за първи път гледах порно.
До много късно очаквах, че не е истинско дете а някаква болест, която много наподобява бременност.
Разбрах, че съм бременна чак в четвъртият месец. Имах приятел, но не беше от него. Така и не се осмелих да правя секс с него. Беше ми първият и все още имах твърде много притеснения. Сега разбира се съжалявах за страха си.
Когато той научи спря да ми говори. Бяхме в един клас, но се държеше все едно не съществувам.
Казах на всички, че бащата е избягал. Когато продължаваха да питат: Кой е? Отговарях двусмислено, че вече го няма. С повечето хора разговора спираше до там, но родителите ми продължаваха да опорстват. Аз нямах нищо за казване за това мълчах и това вбесяваше баща ми още повече.
-ЛИГЛА!- Започваше да вика. - ЩЕ ИМА ДЕТЕ А ОЩЕ С ТИЯ ЛИГАВЩИНИ!
-Спри да й викаш, не е добре за бебето.- Мъмреше го майка ми, което някак ме дразнеше още повече.
Все пак беше по-добре от това да им кажа истината. Така или иначе никой нямаше да ми повярва.
Не знаех от кой е. Не знаех как изобщо е възможно. Не бях правила секс с никого, дори не бях сигурна какво точно е секс, до миналата година когато за първи път гледах порно.
До много късно очаквах, че не е истинско дете а някаква болест, която много наподобява бременност.
Но не беше. Коремът ми растеше и всички прегледи показваха, че е здраво момче.

Вечер когато оставах сама в главата ми минаваха все по-налудничави обяснения.
Имах размножение на личността и другото ми аз имаше любовник.
Бях изнасилена и ми бяха дали някакъв химикал, за да забравя.
Някак сперма беше попаднала на бельото ми.
Мислите ми ставаха все по-невменяеми колкото по-дълго не можех да заспя.
***
Синът ми се роди два дни преди родителите ми да умрат. Тираджия ги прегазил докато пресичали улицата. Първото което изпитах когато научих беше тревога. Нямах никакви пари или работа. Дори не знаех как се започва работа. Как щях да се грижа за детето си?
После изпитах вина, че мисля за пари в момент като този.
А след това бях вцепенена и не можех да мисля за това.
Прибрах се с малкия Георги и го прегърнах леко. Гледаше ме с широко отворена уста и очи и пипаше ухото ми любопитно. И тогава за секунда започнах да го обичам повече от всичко останало.
***
Две години по-късно, вече живеехме при Робърт. Беше много мил с мен и с Гошко. Покриваше всичките ни нужди и се грижеше за него все едно е негово собствено дете. Не си спомням как точно се чувствах тогава, но в момента ми се струва ужасно подредено и спокойно. Единственото което ме дразнеше бяха погледите на хората.
Имах усещането, че всички си мислят, че знаят защо съм с толкова възрастен мъж и това ме вбесяваше. Бях с него защото не си спомням някой в това число и родителите ми да се е държал толкова добре с мен както правеше той.

Георги беше изключително умно дете. На две можеше да говори. Не да свързва думи в изречения. Успешно изразяваше в детайли мислите си, понякога по-успешно от мен. Речника му беше детски беден, но това не го спираше да казва каквото мисли. Не веднъж се беше случвало учителки в детски градини или други жени, които имаха чест контакт с деца да са искрено шокирани от скоростното му съзряване. Повече от един път са ми казвали, че не са виждали подобно нещо.

С Робърт се разбрахме да не казваме на синът ни, че той не му е баща. Робърт се стараеше ужасно много и беше истинско съкровище. Детето от съвсем малко отказваше да стои около него без мен. Веднага щом ги оставех на саме то полудяваше и започваше да реве. Можех да усетя, че това разстройваше Робърт, но той не си призна.
***
Когато беше на четири речта на Гошо бе напълно неразличима от речта на възрастен. Тогава подозирах, че всички майки се чувстват така, но в него имаше нещо от което ме побиват тръпки. Съзнанието и вярванията му бяха детски и в комбинация с острия му изказ всичко изглеждаше леко неправилно. И имаше някаква много трудна за описване интуитивна интелигентност, която стоеше още повече не на място. Като онези рисунки на хора с животински части, които оставят необяснимо нередно усещане след себе си. Обичах сина си повече от всичко на света. Беше най-вълнуващото и прекрасно нещо в живота ми. И се радвах, че расте толкова способен. Но понякога се страхувах от него. Не онзи ясен, вбесяващ и обиден страх, който изпитваш от мутра. А онова побъркващо безсилие което изпитваш когато ти се струва, че виждаш неясен силует в тъмната си, празна стая.

За петият му рожден ден Робърт му взе коте.
-Имал съм котки през цялото си детство. Обожавам ги. Сигурен съм, че и той ще се влюби. - И той наистина го направи. Още щом я видя очите му светнаха и имаше най-искрената широка усмивка. Беше малко сиво-черно коте. Беше съвсем малко и супер игриво. Подскачаше от стая в стая и се криеше по ъглите. Гошко тичаше след него. Кръсти го Дебелчо. Каза, че било иронично защото бил кожа и кости.
Котето също го хареса. Бягаше от всички останали, но обожаваше да си играе с него.

Една вечер се прибрах от работа и котето беше мъртво. Първата ми мисъл беше да скрия трупа преди Гошо да го види, но той си играеше почти до него, без да му обръща внимание. Стоях и го гледах вцепенена много дълго. Сигурни минаха поне пет минути преди да успея да проговоря.
-Гошко...- Започнах почти шепнейки.- Какво стана с Дебелчо?
Гошко погледна към котето и за момент на лицето му имаше тъга, после погледна към мен и ми отвърна.
-Убих го.- Отвърна спокойно.
-Защо?
-Защото...- Замисли се за секунда. Правеше специфична гримаса когато се опитваше да си структурира мисълта.- В началото когато тате го донесе се зарадвах ужасно много. Котето бягаше от мен и това ме дразнеше, но ми беше интересно. Исках да мога да го хвана за да го погаля. После започнах да го настигам, хващах го и го галех, но то се опитваше да избяга. Това беше неприятно, но отново беше вълнуващо. Исках да се науча да му давам това което иска, за да иска да идва при мен само. И ако си достатъчно спокоен и мил с него то започва да идва. Играех си с него и ми беше интересно. Но то не ставаше по-игриво с времето. Обичаше да го галя, но не повече от преди. Може и да е било повече, но не го показваше. И емоцията започна да ми става досадна. Реших да му причиня болка, за да видя какво ще стане, затова го ухапах по ухото. То започна да мяка както прави когато му настъпиш опашката, или поне звука приличаше на това, но не беше същото. Когато му настъпиш опашката изпитва болка, но сега изпитваше и страх и аз можех да го усетя. И това ме караше да се чувствам по-подобен начин както когато го правех щастливо, но сякаш бе за първи път. Сякаш беше първият път когато започнах да го галя. Хапех го, после го пусках да бяга настигах го и пак го хапех около час. Но после отново започна да ми става празно. И се уплаших, че и това спира да ми е интересно.Затова реших да го направя малко по-силно. Исках да усетя, че той знае, че мога да го задуша ако стисна още малко. Но не прецених колко трябваше да стисна.
В стаята настъпи мълчание. Стоях права и го гледах без да знам какво мога да кажа, но не ми се наложи да проговоря защото той започна отново.
-След като умря ми стана тъжно защото осъзнах, че вече никога няма да има Дебелчо. А не обичам почти нищо колкото Дебелчо. Стана ми тъжно и започнах да плача, но тогава се замислих. Ти няма да можеш да го съживиш. А никой друг не го интересува дали плача. Затова имах два избора. Дали да изпитвам тъга или да не изпитвам тъга. Затова реших да си играя. А и научих урока си. Не убивай твоите неща.
Клекнах пред него хванах го здраво за рамото и му завъртях малката главичка към мен.
-Не казвай на НИКОЙ, НИКОГА за този разговор. И на НИКОЙ, НИКОГА не казвай НИТО едно от нещата, които ми каза сега. Аз ще измисля какво да кажа на Робърт. Ти трябва само да казваш, че си си играл с дебелчо и не си разбрал как е станало.
Гошко погледна замислено надолу после вдигна поглед към мен и попита.
-Защо?
-ТАКА!- Издърпах го по-силно за рамото и това го стресна.
Тогава трябваше да изхвърля трупа на животното и да кажа, че е избягало, но поради някаква причина ми беше по-лесно да излъжа само на половина. Бях панирана и в главата ми беше плъзнала някаква грешна логика, която казваше, че малката лъжа е по-лесна за вярване от голямата.
Така или иначе Робърт влезе в апартамента само пет минути след мен. Щом го чух излязох при него в коридора преди да влезе в стаята и казах.
-Имаме проблем.- Спестих му, цялото обяснение на Гошко. Само казах, че не е разбрал какво прави и е убил котето без да иска. Той реагира по най-протективния начин, който можех да си представя.
-И трупа на животното още е в стаята?
-Да...-Отвърнах плахо, а той ме загледа обвинително и замаха с глава. Изтича в стаята прегърна Гошо и го отведе в другата стая, после ми прошушна да сложа котето в кутия за обувки.
Не знам какво са си говорели, но Робърт излезе от стаята два часа по-късно без Гошо. Изражение на блага тъга бе изписано на лицето му.
-Не се притеснявай. - Усмихна ми се слабо и ме погали по лицето.- Почти всички деца имат домашен любимец, който е умрял.
-Котката не я блъсна кола. Той я е одушил.
Робърт ме изгледа неудобрително.
-Стига глупости. Той е на четири . Мислиш ли, че разбира какво е направил?- Замълчах. Не можех да му кажа. Но Георги разбираше какво е направил, твърде добре.
***
Пет години по-късно Гошо вече беше трети клас. Не спираше да иска да му вземем ново коте, но аз отвръщах, че няма начин. Робърт най на края се смили над него и му каза, че ще му вземе ако завърши с шест.
На края на първия срок дори си отдъхнах, че той завърши с четири. Въпреки очевидния си интелект се справяше ужасно в училище. Учителката му се дразнеше, че никога не я слуша. Зяпал през прозореца и си мислел своите неща. Често дори не реагирал след като няколко пъти му извикала името. Каза ни, че може би е за различен тип училище.
-Спокойно само да мине тая година и ще го преместим от тая кучка.- Успокояваше ме Робърт.
Това което тогава все още не знаех, е че той вече бе спрял да се интересува от котки и кучета. Беше към края на пети клас когато ми звъннаха да отида в училището и аз очаквах, че ще е просто поредното оплакване от това как синът ми не внимава в час. Но в стаята имаше още пет майки. Всяка от тях беше с по десет години по стара от мен и всички ме гледаха с някаква странна погнуса.
-Синът ви каза ли ви за какво ще е срещата?- Попита ме учителката.
-Каза, че е защото не внимава в час.- Отвърнах.
-Излъгал ви е.
-То оставаше и това да не прави...- Зацъка с език една от жените.
Учителката седна право срещу мен.
-Виждам, че още сте младо момиче и ви съжалявам. Но мисля, че ви дължа да ви обясня много ясно какво се случи. Георги липсваше от час заедно с още четири момичета. Беше по средата на деня за това нямаше как да е закъснение. И досега не ми се е случвало третокласници да бягат от час, затова когато отсъстваха цели пет деца се притесних много. Казах на другите да стоят в стаята и излязох да ги търся. Намерихме Георги заедно с момичетата. Момичетата бяха голи, не можахме да намерим дрехите им.
Преглътнах горчиво и очите ми примижаха. Беше ми трудно да спра сълзите си да потекат, но успях да спра и звука на плач от гласа си.
-Какво са правили?
-Не ни казват.
-Как решихте, че го е инициирал Георги? Може да е някоя от дъщерите ви.
Една от майките вляво от мен се захили нервно и имаше изражение сякаш се кани да ми посегне.
-Чувала ли си как говори сина ти?
-Как?- Усещах пулса си учестен.- Мисля, че сина ми има по-богат речник и се изказва по-добре от повечето деца на неговата възраст.
-Синът ви не се развива като нормално дете. Има отклонения и аз като ваша учителка, през мен са минали стотици деца, ви казвам, че мисля, че има нужда от помощ.
-О, Мерси за съчувствието. Това което чувам аз, е че вие лично не харесвате сина ми затова когато е станало нещо такова веднага решавате, че е виновен той. Но там е имало пет деца.
-Той е единствения, който не е изгубил дрехите си.
-Да, това доказва всичко.- Изправих се на стола си. - Няма нужда да се притеснявате ще отпишем Георги и защото е по-умен от децата ви ще си изкара изпитите за следващата година без да ходи в часовете ви и догодина няма да сме в един клас за това няма да има нужда да се занимавате с проблемите му.
Изправих се от стола, взех чантата си и излязох.
Когато се прибрах отидох при Гошо, постарах се да сме на саме, клекнах за да изравня нивото на очите ни и му казах.
-Нали знаеш, че винаги ще те обичам, каквото и да направиш- Сълзи капеха от очите ми.
-Наистина?- Попита сякаш не го е очаквал.
-Да, разбира се. Каквото и да е. Аз винаги ще съм зад теб. Не обичам НИЩО колкото теб, НИЩО.
На лицето му се разля изражение сякаш му е станало невероятно мило и ме прегърна.
-Какво се случи днес.
-Играехме си.-Закимах, от очите ми падаха сълзи и го галех по малката главичка.-Още от средата на годината започнахме да си играем с тях. Знаех къде трябва да ги пипам, за да им харесва и те идваха, за да си играем. Но започна да ми става скучно. Исках да видя колко много искаха да си играят с мен. И им казах, че няма да ги пипам повече ако не направят нещо което не искат. И ги накарах да ми дадат дрехите си.
Притиснах го здраво в гърдите си.
-Не се притеснявай, не си знаел. Това което си направил не е редно.
-Защо?
-Защото просто не е .
-Но и аз и те бяхме щастливи.
-Те не са искали да ти дават дрехите си.
-Но щастието не работи така.- Замълча за малко и направи гримасата, която правеше мислеше какво да каже.
-НЕ искам да правиш повече такива неща.- Прекъснах го и го хванах здраво за ръката.
-Щастието не работи така...
-Не искам да чувам!- Но той просто продължи да говори.
-Когато просто им даваш нещо което искат безплатно, те спират да го искат. А няма нищо по-тъжно от това да имаш искрено силно желание и да го изгубиш. Изглежда сякаш аз ги накарах да направят нещо което не искат, но те искаха да направят нещо което не искат.
Настъпи мълчание за около минута. Не знаех какво да му кажа.
-Как мислеше, че ще реагира учителката ви когато ви види.
Той погледна отчаяно надолу.
-Така както реагира.
Приближих лицето си много близо до неговото и му казах съвсем тихо. Сякаш това щеше да е нашата малка тайна. Сякаш така щях да скрия това което казвам от цялата вселена.
-Тогава следващия път не позволявай да те хванат.
***
През деня ходех на работа а вечерите му преподавах. Робърт ми каза да спра да се излагам и да напусна, за да помогна на детето. И без това не ни трябваха парите той изкарваше предостатъчно с трите си супермаркета.
Георги имаше сериозни проблеми да се концентрира. Макар да говореше повече от перфектно, почти не можеше да пише и се затрудняваше с четенето. Все пак приемните изпити за четвърти клас не бях толкова трудни, а той беше много умно дете и ги взе с отличен.
Пътувахме в колата, аз, Робърт и Георги. Празнувахме отлично взетия изпит със сладолед.
-МАМО! Имам ново любимо животно!- Ентусиазирано завика гошо от задната седалка.
-Кое?
-Кукувицата! Днес четох за нея.
-Хах и защо?
-Защото снася яйцата си в гнездата на чужди птици. След това отлита. Другата птица не може да намери разликата между нейните яйца и кукувичето затова се грижи за всички. Но кукувичето се излюпва по-бързо от останалите птичета. И бута всички от гнездото. Кукувичето пораства по-силно и по-умно от новата си майка, но тя не спира да се грижи за него дори след това. Най-вероятно дори се гордее с него. Радостна е каква силна птица е отгледала.
В колата настъпи мълчание. С крайчеца на окото си видях изражението на Робърт. Попринцип прикриваше тези си емоции, добре, но сега караше а и не бе подготвен по никакъв начин за това което се случи. Беше напълно ужасен. И тогава през съзнанието ми пробягна мисълта, че навярно постоянно се чувства така.
-Това е ужасно.- Коментирах аз.
Георги се усмихна по притеснителен начин.
-Знам. Но намирам специален вид красота в него.
***
Когато беше седми клас Георги вече не изглеждаше толкова различен от другите деца. Но все още беше. С годините започвах да го обичам все повече. Все още се страхувах от това какво ще направи, но щях да застана на негова страна каквото и да се случи.
Беше отличен ученик и нямаше да има проблем да влезе в елитна гимназия.
Поредното странно нещо започна да се случва към средата на учебната година, когато бе осми клас.Твърде често ми се случваше да засичам учителката по математика на Гошо в блока ни. Тя не знаеше, че аз знам, че тя не живее в нашия блок.
Засичах го като подозрително, но вече бях започнала да развивам един специфичен тип умора, в който си затварях очите за подобни неща.
Една Неделя всички бяхме вкъщи. Бях на втория етаж на мезонета ни когато видях Робърт да си говори с Георги. Не знам защо, но тогава просто реших да остана от другата страна на леко откренахатата врата и да наблюдавам. Видях как напълно непровокирано Гошо попита.
-Все още ли правиш секс с майка ми?
Робърт се изхили неловко. Опита се просто да замълчи, за да може Георги да се усети и да смени темата, но Гошо просто седеше, гледаше го и чакаше отговор.
-Това е странен въпрос, не мислиш ли?
-Може би. Просто си мислех, че тя трябва да те намира за отвратителен.-Благата усмивка на Робърт се изпари. Той седеше и гледаше втренчено към момчето със заплашително изражение.- Не се засягай, тате. Просто си толкова по-стар от нея.
Робърт не каза нищо. Просто замахна, отстрани изглеждаше сякаш с пълна сила и удари плесник на момчето.
-Тя ли ти каза това? Кой изобщо ти говори всички тия ужасни неща дето казваш? Какво ти е сбъркано?
Гошо седеше и гледаше надолу сякаш засрамен. Но дори на горния етаж скрита и гледаща зад малкия процеп на вратата можех да позная изражението на сина ми. Той не беше засрамен. Беше доволен.

На следващия ден Робърт дойде при мен.
-Момчето ще учи в Андия. Имам връзки, с които мога да го вкарам в една от най-елитните гимназии.
-Не.- Отвърнах аз.
-Как така не. Постарах се страшно много да го уредя.
-Искаш да пратиш детето ми на другия край на Европа само. Той е седми клас.
-Детето ТИ? Той е НАШЕ дете. И двамата искаме най-доброто за него.
-Не е вярно. Ти просто искаш да е далече от къщата.
-Ще е добре и за него. И нямаме време да спорим. Трябва да замине след месец. Ще живее в пансиона. Ще платя всичко.
Замълчах за секунда. Погледнах го в очите и му казах колкото можех по-сериозно.
-Ако се опиташ да отделиш детето ми от мен ще те оставим.
Дишаше тежко, но кимна и се скри в спалнята.
***
Две седмици по-късно учителката по математика на Гошо се самоуби. Казах на Робърт, че съм съгласна за пансиона, стига да ми обещае, че постоянно ще мога да имам контакт с момчето си. Той ми обеща много пламенно. Толкова дълги години се правеше, че го обича, но никога не го бях виждала толкова искрено щастлив колкото когато научи, че момчето ми ще си отиде.
Изкарах Георги от училище и му забраних да излиза от апартамента докато не замине за Англия след две седмици. Той беше видимо недоволен.
-Ще си дойдеш след няколко месеца за ваканцията.
-Защо?
-Не е здравословно за теб да ходиш в това училище след случилото се.
Погледите ни се срещнаха и тогава всичките ми съмнения, че той е замесен се изпариха. И по погледа му разбрах, че и той знае, че аз знам.
-Всичко ще бъде наред, Мамо. Не е нужно да ме пращате в Ангия.
За момент ми се прииска да е прав. Срам ме е че дори ми хрумва, но си помислих, че както и да е замесен се е постарал да не могат да го проследят до него. Но защо дори си мислех това? Защо приемах за нормално, че е замесен? Може би си внушавах. Вдъхновяваше само страх и притеснение, но нищо което бе правил не можеше да се приближи до това.
Погледнах красивото му лице и правилните му черти. И просто знаех, че няма как да не е замесен.
-Съжалявам, знам, че ще е трудно, но ти обещавам да си струва. Една от най-елитните гимназии в цяла Андия.

Скоро идва продължение