автор: rygit

(или не кратък трактат за Архимед, Паисий, Хитлер, Тюринг, Тома Спространов, Макс, Времето иии… енигмата на Любовта!)

Част 9

Томата подхваща количката натоварена с Любовта на живота му ведно с невръстния четирикрак кръщелник. И с бодра стъпка подкарва живото си карго към вратата.
Другите от четата поемаме на собствен ход.
Внучката попътно откъсва от двора няколко стръка здравец.
Бай Курти в движение свирва на Сивчо, сочейки посоката към чешмата.
Птицата не чака за втора покана - литва.
Така в пълен боен разчет, тръгваме за Дядо ни Орех.
След има няма минутки пет, до седем сме там.
Сивчо е вече на линия и ни посреща с радостен грак.
- Курти това добре дошли на гаргаджийски ли беше – смее се на глас Томата – Я преведи! Какво ни казва твоя Сив кардинал?
- Томиии… Томи! Няма да се научиш ти Томиии. Колко пъти казвам! Сивчо не е гарга - а врана. И да! Казва точно това: „Добре дошли скъпи гости!“ И още казва: „ Верни мои приятели! Съгласен съм, че водата, която струи от тази чешма е различна от онази в река Йордан. Там гдето и там в която… Ехеее… преди повече от две хиляди години е бил покръстен Исус Христооос…
- … от Йоан Кръстител – допълва го Внучката
- Точно така дете! От Йона Кръстител. Но и тази кристално чиста българска вода ще свърши работа! Особено пък за кучешко кръщаване!“ Това ни казва Сивчо, ако искаш да знаеш господин Радио водещ – завършва бай Курти натъртвайки на последните две думи и поглежда важнически към Тома Спространов.
- Бреййй, господин Кръстословица! Ма те кардиналите с две граквания, чак пък толкова много неща ли казват? Берййй това не съм го знаел.
- Толкоз наборе, толкоз!
- Е може, може! Добре тогава. Понеже не съм ни сврака ни гарга ни врана - аз няма да грача. Ноооо пък най-настойчиво си искам и аз думата! – обръща се Томи към нас.
При което бай Курти го избутва назад с ръка, изправя се и със завиден патос в гласа съобщава:
- Дами и господа… Давам думата на неуморимия кавалер на микрофона от радио Пловдив. Неустоимият чаровник, разгарящ пламъка във всички любвеобилни женските сърца. Дълбоко уважавания музикален експерт от всички български меломанииии… Моля за вашите овациите – обръща се с нагоре отворена длан, сочейки към Томи и завършва с думите – На вашето внимание, Тома Спространов дами и господа.
Всички почти като по команда ръкопляскаме, събуждайки любопитството на група преминаващи минувачи. Сивчо явно усеща емоцията на земята и започва още по-силно и настойчиво да грачи. При което цялата компания избухва в смях, а Гергана възкликва учудено:
- Ама Вълчо той наистина те разбра…!
- Е че как! Нали му е кардинал. При това сив! - важно пояснява Томата.
После се възползва от дадената му дума и в моментно настъпилата тишина, произнася някакво импровизирано слово. Накрая в нещо средно между негова си вечерна презентация на поп-състав и вечерна литургия, завършва с подчертан попски напев:
- Отказваш ли сеее от Сатанатааа? – побутва Томи кутрето, което е притеснено от шумотевицата, но се окопитва и го близва по пръста – Не ме ближи! Ами ми кажи! Отказваш ли се от Сатаната?! – но палето отново се свива в скута на Гергана и гледа виновно към Томата, който отново го подканя - Кажи поне едно бав – бе! Какво куче ще ставаш ти? - след това три пъти пита дали се отказва от Сатаната, но като не получава нищо като отговор се обръща към Любовта на живота си - Моля кръстница Гергана да посипе кръщелника със святата за рода на дядо му Вълчо вода… Вода течаща почти столетие от тази стара наследствена чешма… И нека с това кръстницата да отмие всичко сатанинското, греховно и лошо… И още и всички пороците на този бивш кучешки еврейски неверник. Па било то и четирикрак… И некааа…
- Ама Томиии… Томиии… Какъв ти еврейски неверник? Ние сега име ли ще му даваме? Или ще покръстваме палето в християнската вяра? – пита през смях Гергана.
- Що? – пита с престорена учуденост Тома Спространов.
- Щото първо до колкото знам животните нямат комитет по вероизповеданията. И второ като те знам колко си греховееен… Най-малко пък ти можеш да играеш ролята на божи служител.
- Така си е. Права си Гери – намесва се на момента бай Курти - Той с това си чувствено отношение към хубавите жените, хич май не може да бъде оприличаван на послушник.
- Какъв ти послушник. Жив среднощен радио палавник си е той. Поне за мен – отговаря Гергана и всички отново прихваме да се смеем.
- Гледай ги ти безбожниците му с безбожници. Как само остродумничат. И как само ми прекъсват ритуалната кръщавка. Ама ша ва анатемосам аз, зарад‘ тези ваши хули срещу мен. Тъй да знаете - ей! – заканва се пръст към нас смеещите се радио иконата и после с благия си тон, познат на поколения българи продължава с ортодоксално архиерейски напев - Ама нали съм великодушееен… Ще ви простяяя… Иии… нека са простени тези ви изповяяядани греховеее… И нека повече да не дръзвате други подобни да сторватеее…
- Няма вече наборе няма! Е на честен кръст няма вече – привидно смирено навежда глава бай Курти.
Томата подема шегата. Прекръства със замах набора си. Махва към него с пренебрежение все едно държи кандило. Миг по-късно в подобен на предния Йонкокозел порядък продължава ритуала си:
- И нека с това миенееее… И нека с това къпанееее… Се просветли душата му. И нека от днес до своята кончинааа… Този четирикрак раб Божи носи името Бруно – пипа Томи уплашеното кученце по носа и продължава да припява - Айде бе пале къдраво, кажи на дядо си Тома отказваш ли се от тоз черния Сатанааа? – и пак го гали зад ушите.
Гергана наквасва главата на новокръстения Бруно с вода от чешмата. Буквално заливайки се от смях около църковно театралните изпълнения на Томата. Кучето тръска уплашено уши. А лицето на бай Курти сияе ли сияе. Мисля не е на седмото ами на хиляда и седмото небе от импровизираната веселба, която се получава. Тъкмо посядаме на пейката и господаря на четирикракия кръщелник се присеща за нещо:
- Сега като слушам Томи да пита Бруно отказва ли се от Сатаната и ми иде наум едни виц. Знаете ли го онзи дето един мъж на дърти години решил да се покръства в Христовата вяра?
- Ааа…! Аз този точно го знам. Даже съм го правил на живо. Ама и ти Вълчо си участвал в този виц – маха отрицателно пръст и клати глава Тома Спространов.
- Аз пък не съм го чувала – обажда се Гергана
- Аз също – подкрепя я Внучката и се обръща към мен – ти знаеш ли го?
- Ааа…! Не, не! аз вицове не знам – вдигам оправдателно рамене на свой ред.
- Вълчо, давай тогава! – маха с ръка Гергана.
- Че един като навършил четиридесетака разбрал, че имало суеверие този юбилей да не се празнува. Защото се асоциирало с помина четиридесет дни след смъртта. За това решил вместо купон за юбилея и екскурзия в чужбина, която отдавна бил обещал на жена си, да се покръсти в правата вяра в съответния ритуал. И то на кръщавката му да станат свидетели цялото му семейство. Състоящо се от съпруга и няколкото пораснали деца. Че така въпросния закъснял мераклия за Божията вяра отиват в един храм. И си поръчва ритуал. Ама в пълния му вариант. Жена му обаче била много против всичко това. Защото тя си искала чужбината. Но нея никой и не я е питал. Дошъл светлия ден. Започва ритуала. И както Томата питаше Бруно, така и отчето започнал многократно да пита мъжа отказва ли се от Сатаната. И понеже било платено за дългия ритуал, отчето карал юбиляря нам колко си пъти да повтаря, че се отказва от Сатаната. И съответно нам колко си пъти да обикаля около сребърния съд със Светената вода. През цялото време съпругата демонстративно правила криви гримаси и нервничила. А Нашия човек бил делови бизнесмен. На фасоните на жена си бил свикнал, но такива на пръв поглед безсмислени повторения му се стрували чиста загуба на време. Та когато Отчето за пореден път го накарал няколко пъти да потретва: „Отказвам се от Сатаната! Отказвам се от Сатаната! Оказвам се от Сатаната!“, мъжът неволно погледнал към жена си. Виждайки ядовитостта, която искряла от погледа й се усмихнал. Доближил уста до ухото на Божия служител. И тихичко го попитал: „Отче ти сигурен ли си, че това е точно ритуала за кръщавка?“. Отеца го погледнал учудено и му отговорил: „Да! защо питаш?“. А Нашия човек конспиративно се намигнал на жена си и отново шепнешком казал на Отчето: „А бе взех да храня някакви съмнения в тез твоите многобройните повторения: „Отказвам се от Сатаната! Отказвам се от Сатаната! Отказвам се от Сатаната!“, В края на краищата ти ще ме покръстваш ли или ще ме развеждаш? – завърши бай Курти, но така и никой не се разсмя на глас, но пък Томата се намеси на момента:
- Ха, ха, ха! Ха смейте се сега. Вица свърши – започна да маха като диригент Тома Спространов - Видя ли бе дядка! Вече не те бива, даже един виц да подбереш за аудиторията, в която си в момента. Набореее ... Наборее… Тоз анекдот не е за жени и за подрастващи. Той си е само за наша си - мъжка компания! Още по - че темата за разводите е малко по-така при нас… Пък и ако се огледаш тука женените към то разведените сме си точно фифти на фифти.
- Добре, добре, добре! Следващия път ти ще кажеш кой виц да разказваме! – сконфузено се съгласява бай Курти и ме поглежда.
А на мен на мига ми прищраква онова, което той ми разказваше при нашата първа среща. Дето Проклятието го карало от време на време да се излага пред познати и приятели. И на свой ред го поглеждам със съжаление. Но явно не само аз знам този му проблем. Защото на момента чувам от дясно:
- Ааа, че кой тук е подрастващия – обажда се Внучката – Само Бруно е такъв. Пък той още не разбира от жени.
- От жени или от кучки? – саркастично се намесва Тома Спорстранов.
- Айдеее – сбутва го на мига Гергана – Томи моля ти се! Дръж се прилично!
- … така че всичко си е наред – усмихнато махва с ръка Внучката и продължава някак си въодушевено - А искате ли да се хванем за ръце около чешмичката и да направим едно ритуално УБУНТУ? Нещо като пожелание за здраве на Бруно.
- Това пък какво е? – пита Томата – Да не е някакъв ритуален танц по голи дупета. И тааам… Дето се играе с дрънкулки и пера по краката? Нещо там от папуаската хореография на остров Тамбукту. Щото с тез операции около моите разширени вени моето дърто дупе не е много за показване… - плези се на Любовта на живота си радио иконата, тръскайки задните си части като самба танцьор.
- Неее, дядо Томи – смее се на глас Внучката - Това е една интересна случка за един антрополог, която прочетох в интернет. Искате ли да я чуете?
- Давай я бързо таз история, че току виж съм започна да си заголвам пищялките – пъчи се отново Тома Спространов.
- Айде стига си предлага дъртите кълки де. Умрял някой за твоите увехнали балдъри – скастря го Гергана Лазарова – Казвай си моето момиче какво ще си казваш! Остави го ти дядо ти Томи!
- Антрополог отива в затънтено африканско село – подема разказа си Внучката - Където има много деца, но и много глад. Той иска да разбере колко са устойчиви племенните връзки. За това казва на децата, че им е подготвил една игра. Скрил е някъде кошница с лакомства. И което от децата я открие той ще му я подари. За негова най-голяма почуда децата вместо да се втурнат поотделно в търсеща надпревара се хващат за ръце. И така всички заедно тръгват да търся. Намират кошницата. След това сядат заедно в кръг. И си поделят справедливо съдържанието й. Той ги погледал, погледал и попитал, защо са тръгнали да търсят заедно. А едно по-голямо дете се надигнало и казало: „Ами УБУНТУ господине УБУНТУ. Как може някой от нас да е щастлив когато всички останали ще са тъжни?“ И после когато проверил какво означава тази дума се оказало, че тя се използва като израз „Аз съм защото ние сме Ние“
- Аз също искам да сме ние. И съм съгласна с този ритуал – вдигна ръка от количката Гергана.
- И аз съм за! Да сме Ние – вдигам съпричастнически ръка.
- Добре де! Тримата мускетари! Един за всички Всички за едни! Иии… Защо трябваше да ходим чак до Африка. Когато и на нашия континент си имаме написана книга с подобен израз на това УБУНТУ.
- Защото наборе младите в днешни дни не четат Дюма, а Интернет – намеси се и бай Курти – То ако се замислиш и в нашата си Велика България си имаме хан Кубрат. Който изразява подобни мъдрости. Така че дори и до Франция няма нужда да ходим. Ей го на - виж полуостров Крим колко е по-близо! – посочва с ръка на изток домакина и после се обръща към внучката си - Мило мое момиче, ще го направим това което искаш, но бихте ли ме изчакали само пет минутки! Искам да отида до в къщи. Да донеса нещо. И с него да допълня твоя ритуал.
- Какво?
- Не се притеснявай. Моето нещо няма да му пречи по никакъв начин – казва стареца и се надига от мястото си.
- Дай аз ще отида. Ти само ми кажи какво е. И от къде да го взема.
- Едно топче за тенис. Оцветено е в четири цвята – и й обяснява къде е то.
Внучката се запътва към къщата. И тъкмо влиза в двора, от чантата й която е останала при нас се разнася някаква мелодия. На мен лично ми е непозната. Гергана Лазарова обаче се усмихва някак си загадъчно и доволно. Закачливо побутва Томи по лакетя. А той сякаш се стряска от нещо и се изпъчва:
- Дааа… Вярно бе! Миналата година й го подарих този симбек за рождения ден. И виждате ли? Детето веднага си го е сложило в телефона.
- Това май е мелодията, която звучи когато я търси зетя – съобщава по новинарски бай Курти.
- Знае детето какво да си сложи за сигнал, че Милото я търси… - обажда се Гергана.
- Може би пък по вкусове към музиката на дядо си Курти се е метнала – добавя Тома Спространов, притваря блажено очи и запява на глас - Любовта е стих без край, нашепващ нещо свято – притихва, поглежда лукаво към Гергана, която на момента се включва:
- И остава тя във нас завинагиии – проточва последното „и“ и му връща влюбения поглед, а той на свой ред продължава:
- Любовта и времето не спират ни за миг! – целува длан и й изпраща въздушната целувка, а тя допълва следващата част от строфата:
- Само ние с теб ще сме други! Ще сме друууги… - завършва куплета Гергана и двамата се прегръщат.
Мелодията секва. Двамата с бай Курти започваме да ръкопляскаме, а той както винаги авторитетно повдига палец пред носа си:
- Ама то си е точно така. Любовта е стих без край във времето. Даже си е направо като времето. Валидна е за навсякъде. За всички. И за всичко. Имам в предвид предмети, растения, животни, хора.
- Да Вълчо! Вярно е валидна за всякъде и за всичко. И променя всеки и всичко по един или друг начин. Не знам как, но винаги оставя невидимата си диря от там от където премине – промълвява Гергана и замислено се заглежда към чантата откъдето до сега се носеше мелодията.
- И как така може да протича през всичко? Хайде за през всички съм съгласен. Но за през всичко? – питам аз – През камъка например Любовта може ли да протече?
- Може! Може! – отговаря ми почти машинално музикалната редакторка.
- Именно! Може! – присяда върху единия ъгъл на коритото бай Курти и се вглежда в изпотения струящ чучур на старата семейна реликва – Младеж ти как мислиш? Каменната снага на тази стара наследствена чешма дали не е пропита от любов? А?
- Е как? – питам аз.
- Ми така. Само си представи в годините на съществуването й колко люде, птици и четириноги са пили вода от нея! А колко от тези същества всяко на своя си акъл… И всяко на своя си език се е радвало и са я благословили с всичката си Любов за това, че нея я има на този Бял Свят. Особено пък в моментите на собствената им жадна нужда. Пък и не само през камъка минава Любовта. Ето как преминава през мен тя отива в Дядо ти Орех и Сивчо. Или как от Сивчо отиваше в Макс.
- Дааа Наистина Любовта е стих без край нешпващ свети неща… - поглежда замечтано този път към Дядо Орех Гергана - Като бях по-млада си мислех, как тази мелодия на ФСБ ще е вечна като Времето и Любовта. Ама пък и сега винаги щом я чуя… все още си настръхвам - после пак поглежда към чешмата и продължава - Имам странното усещане, как времето я е зазидало на дълбоко някъде в основата на душата ми.
- Ахаа… Казваш Музиката, Времето и Любовта са нещо като три особени измерения на човешката душевност ? Така ли? – пита Томи и виждайки одобрителното кимане на Любовта на живота си добавя - Също както за една песен са необходими три неща за да зазвучи?! Стих от влюбен поет, мелодия от прочувствен композитор и красив глас на сърцат певец.
- Така си е Томи. Даже сега като каза за измерения… - намесва се и бай Курти - И се сещам още, че както Музиката може да се пръска във всички посоки в пространството, така и Любовта може се разпространява с еднаква сила и скорост във всички посоки във Времето.
- Как?! Как!? Как?! – недоумявам аз.
- Ами така. Нали вече казах. Мисля, че те са неразривно свързани. Или че даже са почти едно и също.
- Кои те - бай Курти? – питам отново аз.
- Времето и Любовта!
- Ахааа… Времето и Любовта!
- Истина ли Вълчо? И ти ли така си мислиш? – оживява се изведнъж и Гергана Лазарова – И аз винаги съм имала подобни подозрения в тази посока…
- Ама подозрения като жена, или като музикален редактор? - закача я Тома Спространов.
- Не като редактор. А като женска интуиция. Ама на! Все не съм се решавала да споделя това на всеуслошание.
- Така си е според мен! И дори си мисля, че могат да се движат едновременно едно до друго. Едно срещу друго. И едно в друго. Само дето това се случва по различни начин при различните хора.
- Как!? Как?! Как?! Как така са едно и също? Пък че се движат едно срещу друго и едно до друго? - питам отново аз и забелязвам как Томи и Гергана ми се усмихват, явно предусещайки последващата философска реакция на бай Курти.
- Ми така – разпалено започва да обяснява той - При някой Любовта по-лесно пътува към миналото. Такива хора в повечето случаи стават историци. При други по-лесно се движи към Бъдещето. Такива хора са склони да се занимават с футурология. При трети Любовта е твърде ленива и си стои тук!
- Тук?! – прекъсвам го отново неразбиращо аз.
- Да тук! В Настоящето. Тези хора носят егоистичната и арогантна мъдрост на циганската душа. Живеят си волно и безгрижно - ден за ден. И час за час. Те по никакъв начин не се интересуват нито какво е било… Нито какво ще бъде. Най-важното време за тях - е тук и сега. Пъъък след тях може и потоп да стане – все им е тая.
- Яяя…! Чакай, чакай! Вълчо, ама това сега за Любов ли си говорим, или за някакви интереси, способности и професии? – пита Тома Спространов.
- Какви професии бе наборе?! Професия Циганин! Тук сега и веднага искам всичко искам да го имам и да го изям! Ами такива са хората вторачили се във фикса на вечното Настояще! Ама аз сега не ти говоря за застинала на място вродена философия! Говоря ти за динамична житейска емоция. Щото я помисли! Тя Любовта в повечето случаи не е ли това?
- Кое е то това бе наборе? Я ни открехни тука нас безлюбовните! – хили се Тома Спространов и побутва дискретно Гергана Лазарова.
- Как кое де наборе? Способността на две човешки сърца да имат необясними и неустоими интереси едно към друго. И то движейки се едно до друго. В търсене на начин, как да се слеят в блаженното единство на синхронен сърдечен ритъм.
- Да бе вярно! То нали и Времето и то си имаше нещо като ритъм - наречен секунди. Вярно че така беше – почесва се многозначително Томи по едното ухо и отново се усмихва хитричко - Ама Вълчо ти сега да не си открил някаква нова тиктакаща Секундарна Любов? А наборе?! Любов с часовников механизъм! Като оня твой любим виц дето завършваше накрая с цомба с часовников механизъм? Младеж този виц дядо ти Вълчо разказа ли ти го?
- Не помня точно… Ама май имаше нещо казано по темата..
- Е наборе?! Видя ли! И Младежа вече е научил че ти отдавна си падаш по Времето като тема. Ма то и аз какво ли се чудя - я? То ти тука докато си кукуваш сам в тази къща, нищо чудно и в яйцата на очи да откриваш прилики с Времето? Целувайки ту единия жълтък ту другия – после му се усмихва дяволито и клати глава – Как беше в оня виц. Цук! Цак! Тик так! Тик так!
- Ми да! Така правя. Тик так - правя и аз! Щото то Томи моето и твоето Време си е повечето все Минало Време. Пък от онова другото Време. Онова дето му казват Бъдеще… От него ако искаш да знаеш наборе много по-малкото ни е останало. За това аз каквото и да видя все на Време си го оприличавам. Или се във Време си го обръщам.
- Така, така дядка! Вярно, си е то това, което казваш наборе – подкрепя го Тома Спространов - Че и на всичкото отгоре с всеки изминат ден, колкото повече Минало трупаме в активите си, толкова по-малко Бъдеще ни остава като резерва. Ама какво да се прави! Така е устроен живота. Су‘рав като идея, ку‘рав като възможност и динамичен като време.
- Ахаа… Разбирааам! – смея се на глас, прекъсвайки приятелските им закачки - Напредналото във времево отношение мъжко съсловие иска да ми каже, как Любовта и тя също като Времето е динамична структура.
- Така си е Младеж.
- Само дето ако погледнем с погледа на филологическото мислене Времето е от среден род. А Любовта е от женски род… Нали така бай Курти?
- Точно така Младеж!
- Еее тук вече съм съгласен и с двама ви – усмихва ми се Томи – Ама Младеж остави ги ти сега тез плачевните измишльотини за Времето на бай ти Вълчо. Но пък виж с това с женския род на Любовта… Е те тукааа… Направо в десетката уцели моите разбрания по въпроса. Щото тя… Любовта…! Е ехеее… !
- Какво е ехеее…? - обръща се предизвикателно към радио иконата бай Курти.
- Как какво ехее? Ти ли Вълчо не знаеш? Я стига си скромничел! Знаеш ти дърти хитрецо! Знаееешшш. Типично женска по род работа си е тяяя…! Даже е нещооо катооо… Или по-скоро не, не! Не нещо като! Ами си е направо чистокръвна La Donna e mobile тя - Любовта.
- Така, така, наборе! Тук пък аз съм много съгласен с теб! Хубаво го каза това! – подава напред кокалчетата на юмрука си бай Курти към Томи, а той му отвръща на жеста - Еййй! Наборе ама защо няма някой поп-изпълнител дето да се е сетил, да направи Аренби кавър. Или пък траш версия на тази ария на Ригулето от Верди? А Томи? Ти нямаш ли някой такъв скрит в ръкава. Някой дето да я е изпълнявал? А Томи? – пита настойчиво бай Курти и започва да занича някъде около под мишницата и после около яката на прословутия радио водещ.
- Неее! Не! Това не ми е ръкава наборе – плясва го почти през носа Тома Спорстранов – Стига си ми заничал в пазвата, че ще те изкажа на Гергана да те сръфа на бързо – после пак се почесва и промълвява замислено - Мдаа…! Вълчо може и пропуск да е това… Ноо на Риголето от Верди рок кавър нямам. Но пък виж – за компенсация, че ме излови за този ми музикален недоимък, мога лично да ти я изтананикам.
- Кое? Песеничката на Херцога Мантуа ли? Да ми я изтананикаш?! Сигурен ли си?
- Да! Че колко му е. Само дето в превода на либретото не съм много сигурен… Амаа… Щом е за теб… Ще го тананикам. И точно ще е специален поздрав за кръстница Гергана. Която не спира ни за миг във Време слънчево, мъгливо или дъждовно да мисли за мен, точно като една Джилда за Херцога…- изпъчва се видния радио водещ и така както си прави понякога в ефир запява, насичайки почти професионално първите няколко думи на знаменитата ария - „Же‘ на‘ та ви‘ на‘ ги е ле‘ ко‘ ми‘сле‘ на! Като перце на вятъра е тя! Лесно сменя туй що е на езика й. И туй що й е и на умааа! На ума! На умааа!“ – накрая проточва едно закачливо „а“ и сочи към Любовта на живота си.
- Браво бе Томи… Голям поздрав! Жената винаги била лекомислена… Аз да не съм уличната танцьорка Мадалена? Ааа…! Момчета! Ще си сменяме шапките… Вие май съвсем забравихте, че не сте на мъжки пикник – муси му се Гергана.
После клати сърдито глава и заплашително маха с показалец към двамата набори, а те тутакси се сбутват по ергенски и й се хилят предизвикателно.
- Вълчо дай да я караме по по-лека, че да не настъпим старата Любов по опашката … Щото виждаш ли какви маникюретки си е пуснала.
- Маникюретки ли? Това пък какво е? Звучи ми като кабриолетки. Тя не си ли прави маникюр като обикновените жени?
- Ама Вълчо, много задръстен бастун си станал ти! То вече не се казва маникюр.
- Ми?
- Казва се арт-ноктопластика.
- Аааа…! Арт-ноктопластикааа! Еее…! Може! Може! То аз точно това не съм го писал на времето по моите кръстословици! И не го знам. Признавам си! Аз си знам маникюр.
- Ето видя ли! И ти да научиш нещо от по не до там начетените радио-водещи като мен!
- Ама пуснала ли си ги е казваш? И нейни ли са си? Или са силиконови?
- Силиконови са циците бе дядка - не ноктите. Ноктите са от ПВЦ.
- Аааа така ли? Еее добре тогава. И това водопроводното определени в ноктите не го знаех.
- Та така де! Герганчето си ги кипри ПВЦ – тата всяка събота в съседния салон за красота. Щото тогава дават промоции на такива твърде пренапреднали в трудовия стаж девойки като нея. Ама пъъък… Направо е като амазонка в ръцете. Арт атрибутите по пръстите са й винаги наточени като мачете. Така че умната дай да я даваме наборе… Щото ако я разсърдим, да не вземе да ни одраскат по мъжкото самочувствие – смигва Томата на бай Курти.
- Ууу… сакън, сакън … - не му остава длъжен в шегите бай Курти – Дай тогава да си кротуваме наборе… Щото нали знаеш наборе, как боли като те одраскат точно там
- Знам ами! Как да не знам. То да не ми е за сефте да настъпвам Любовта по опашката.
- Я вие старчетата там с увехналите стари слави да млъквате. Я да не злословите по адрес на старата Любов – отново свъсва вежди Гергана Лазарова и насочва количката си към тях.
А двамата набори без да спират да се смеят, като по команда вдигат показалци пред устните и дружно и шумно запяват в хор:
- Шшшттт…! Тихо! Събудихме бабето с нашата кавга! – след което се разделят единия прикляква, а другия се повдига на пръсти и същевременно повтарят един след друг:
- Ами сега!
- Ами сега!
- Ами сега!
- Ами сегаааа! Сегааа…
- Ще ви дам аз едно бабе и едно - ами сега! – съвсем на сериозно позасилва количката си към дедовския дует Гергана Лазарова – Я стига се поднасяхте с мен. Я по-добре кажете на момчето нещо по-смислено за Времето и Любовта. Стига с тез пенсионерски оперетни задявки.
- Е що де?! Ми ние точно това му казваме.
- Така ами! Виж оперно може да не е толкова точно… Ноо оперетно сме си баш в темата – почти едновременно извикват те и Томи пак подхваща в оперетен стил.
- Ще трябва да й пеем!
- И пак да я люлееем – включва се на момента бай Курти.
- Ще тряяябва да й пееем…
- И пак да я люлеем… - припява Томи и започва да поклаща количката на Гергана.
- Казах ви момчета ставате досадни с тез вашите детинщини – отново се сърди се тя, но си личи че й е повече от приятно да гледа, как двамата стари приятели истински се забавляват макар и на неин гръб.
- Бай Курти… това дето го пеете сега… И то ли е от Риголето?
- Неее… ! – почти в един глас викват и двамата – То е друго!
- То от къде е? – питам като пълен музикален невежа в класическия жанр аз. Е как от къде е? – пита Томи – Нали ти казах - точно от темата за Любовта и Времето. От „Време за любов“ – легендарната оперета на един незабравим български музикален колос.
- Колос ли? Български?! В музиката?! – питам на сериозно учуден, опитвайки се да им отвлека вниманието към по-сериозна и недразнеща тематика.
- Да точно си е колос!
- Ухааа! Имаме ли си в България такива неща като колоси в музиката?
- Ооо…! Имаме! И още как!
- И кой е той? – пак питам съвсем сериозно аз.
- Как да ти го кажа кой е я! – потрива нервно ръце Томи – Той е един велик български композитор. Един човек с огромно сърце. И прешироко скроена музикална душевност. И освен че е композитор… И ми е донякъде и малко колега. Защото освен тази оперета от която изпяхме част, е направил и достатъчно много музикални радиопредавания. И е композирал достатъчно много песни. Заради което аз него много си го тача и уважавам. Лека му пръст на човечеца! Ама как да ти кажа кой е, за да го оцениш и ти? Вълчо ха помогни ми де! – обръща се към набра си радио иконата – Какво си я зяпнал таз чешма?!
А бай Курти само леко откланя поглед от водната струя и сякаш се самовключва на справочен режим. И с присъщото му за такива ситуации равнотоние подхваща:
- Димитър Вълчев. Роден на 3 Юли 1929 година в Асеновград. Починал на 28 Септември 1995 година. Явява се нещо като патриарх на съвременната българска музикалност. Много от неговите съвременници с основание завиждат на безспорния му огромен талант. И както е прието в България не рядко приживе се опитват да му пречат да твори. Или както той с невероятното си чувство за хумор описва ситуацията в мемоарната си книга „Другата струна“ - „Ние сме малки островчета, плуващи във враждебен космос...“ Известен е в с това, че му е вродено по най-естествен начин да усмихва хората. Небезизвестен е още и с шеговита си щедрост. Тъй неприсъщата за никой друг от музикалните среди по онова време. На всяка своя премиерна изява дарявал на всички колеги-мъже шоколад. А на жените-колежки букети. Автор е на много мюзикъли. Написал музиката на над сто песни в забавния жанр. Автор и още както е модерно да се казва на няколко хитови Саунд тракта към български филми – поспира се за малко бай Курти, после поема въздух и продължава – Автор е на операта „Цар и водопроводчик“. На въпросната оперетата, „Време за любов“ с откъси от която ние с Томи много обичаме да се закачаме с Герганчето. Има още една оперета. Нарича се „Кинозвезда“. Автор е и още на хитовите по онова време мюзикъли „Зех тъ Радке, зех тъ!“, „Ах този секс“ и ощеее…
- Вълчо хубаво включи ти на куртипедия – прекъсва го Томи - ама то момчето може да не се интересува от такъв тип музика. Кажи му нещо по – известно. Че да си прецени какъв е този човек.
- Е то те всички тези неща са си даже много известни.
- Да де, ама за дядковци като теб и мен. И то за нашите си времена и Любови.
- То и това го има! Може биии… Може би песента „Една българска роза“ младежите ще да я поназнайват повечко. А Томи?! Щото нали тя е обявена за хит на столетието. Нали така беше наборе!? Ти чувал ли си я Младеж?
- Да! За другите музики не знам нищо. Но тази песен я знам. И честно! Много ми харесва. И като текст и като мелодия. А бай Курти ти какво беше започнал там за Любовта и Времето? Я си довърши мисълта, че на мен наистина ми стана интересно.
- Ахаа… За Любовта и Времето? Че да ти кажа. Що да не ти кажа. Виж сега Младеж. Всяка една Любов освен всичко, което може би си чувал, има в себе си още едни много специфични частици от универсалното свойство на понятието Време.
- Частици от свойство ли? На Времето? – питам повече от учудено аз – Аз пък до сега не съм чувал Времето да е изградено от нещо. Камо ли пък от частици. Виж за светлината знам, че е съставена от частици наречени фотони. Това за Времето, че може да има някакви свойства по мога да приема! Но за частици - наистина не съм чувал.
- Ааааа господин Куртипедия не така. Прав е Младежа. Конкретизирайте се ако обичате – закача го на момента Тома Спространов – Какви са тези частички във Времето. И от кое по-точно Време имаме частички в Любовта? От дъждовното или от слънчевото? Искам да кажа от кое по-точно понятие за Време? Щото наборе то Времето е много широко като понятие.
- Неее! Думата ми е именно за онова Време, което може да свързва две или няколко отделни събития в една обща хронологична линия. Онова дето е също като нанизана броеница от n на брой последователно случващи се момента.
- Ахаа…! Значиии… ! Ахаа…! Виж ти! Виж тиии…! - криви очи насам, натам Тома Спространов - Значи то точно Времето било онова нещо, което свързвало меломаните в обща маса наречена аудитория. Ахаа….! Значи Времето е онова нещо, което кара феновете да тръпнат в тягосните мигове на безвремие между два албума на любимата им банда. Ахааа…! За това Време ли ни говориш ти?!
- Точно за това Време ти говоря наборе. И понеже и Любовта и Времето са категории, които все свързват разни неща… Било то хора, съдби, събития или случайности… Или както каза ти… Свързва като броеница моментите на безтегловни безвремия, около очаквания между две любими музикални изяви… Именно и поради това, спокойно може да са говори, че едното е другото, а другото е първото.
- Ама Бай Курти така като те слушам ти направо си открил нов бинарен континуум - намесвам се и аз - Нещо подобно на онзи прословутия Пространство и Време. Само че твоя ще да е Времето е Любов и Любовта е Време. Ехаа…! Чак не ми се вярва, че го изрекох на глас.
- Ми то си е пак така! Защото нали и Любовта заема някакви обеми от емоционално Пространство в нашата душевност също както и Времето. А щом е така? Какво ни пречи да свързваме по подобен неразривен начин Любовта с Времето. И те и те да са като сиамски близнаци. Също както са Пространството и Времето.
- Така ами Вълчо?! Какво да им пречи я!? Казваш пълен флиртаджия е това Време - а? Направо един натурално темпорален Дон Жуан ще дойде то…
- Е що де…? Ми то може да са си тройка още от времето на Първичния Взрив. Любовта по средата. А двамата палави близнака Пространството и Времето от двете й страни.
- Ахаа разбирам! Казваш наборе работата между тези три неща е същата, като с моите колеги от онова култовото радиопредаване. Нещо като Тройка на разсъмване искаш да кажеш са те. Само че Любовта на разсъмване не по радио Витоша. А по радио Вселена. И имената на водещите дето ще да са различни. Няма да са Тодор, Милена и Кирил, а Пространство, Любов, Време! И казваш така си другаруват тези вселенски радио водещи от тук та чак до неясното необозримо на Вселенския Безкрай.
- Може, може – клати важнически глава бай Курти.
- Ама чакай бе Вълчо! – сепва се отново Тома Спространов - То при Първоначалния взрив… То там не беше ли друга тройка
- Коя?
- Ами – Светлина, Пространство и Време.
- Ми то пак подобно де Томи… Нали всички казват, как Любовта е нещо като Светлината. Ти чувал ли си за Мрачна Любов?
- Вярно че не съм. Виж за умопомрачителна съм чувал – почесва се пак по ухото Тома Спространов, усмихнато поглежда към Гергана и продължава – Но да - наборе! За мрачна Любов наистина не знам! Ама пък съм чувал че в сумрака на вечерните предавания Любовта била по-сладка от тази дето се прави на светло.
- Ами може и така да е. Не съм водил до сега радио предаване по тъмно. Нямам твоя нощен опит – влиза му веднага в тона бай Курти – Ама щом казваш може любовта на тъмно да е по-сластна от тази на светло.
- Ами така е! Щото то нали трябва да има контрасти от светлина и тъмнина. И още хармонии е хубаво да има. От различни цветове. Че то иначе Любовта в живота ни ще е един скучен, сив и може би безлюден остров. Е ако го нямаше това разнообразие от светли и тъмни моменти в която тя да се прави и проявява… Може и да я има някъде красива цветна и добра… Ама това ще да е само в песните и в стиховете! Но не и в живия живот! Нали така Младеж? – обръща се към мен Томи.
- Е да, да! Вярно че би могло да се каже нещо подобно за Любовта и Светлината… Ама пък за Времето и Любовтааа…Честно да си призная… Малко хем ми е много интересно, хем пък и доста шантаво ми звучи – усмихвам се аз, а бай Курти съвсем откровено и непринудено се чуди:
- Що пък да е шантаво, Младеж? Щом за някой алчник Времето е Пари… Защо пък за друга влюбена душа Времето да не е Любов и Светлина – поглежда ме сериозно той и в този момент чувам Тома Спространов се обажда от другата ми страна:
- Ехеее…! Къде чак се отнесе наш Курти. Наборе сега остава да кажеш, че също както Времето и Любовта е относителна категория спрямо скоростта на Светлината. И аз направо ще падна тука възнак.
- Така си е! Относителна е!
- Как? Как? – пита Томи и си прави шепата на ухото във форма на фуния – Я кажи на дядо Тома!
- Томи какво толкова му се чудиш на това? Я помисли! Можеш ли да си влюбен в някой си, но това влюбване да е никъде като място, в което това да става. Пък и още и да е никога като време в което това да се случва?
- Е не! Не е възможно това.
- Ами щом не е възможно да обичаш някого без това да е някога във Времето и някъде в Пространстовото… значи Любовта се явява някаква полева част от Времето и Пространството едновременно.
- Е то това е ясно!
- А щом Любовта е част от Времето, а то е относително, значи и Любовта и тя също следва да е относителна. И то именно спрямо скоростта на Светлината .
- Да беее… Вярно че си е точно така. Ма то и аз пък с кого точно съм седнал да споря…?! Теййй! Ама съм и аз! – изправя се на крака Тома Спространов, сочи към бай Курти и казва - Курти Вълчов Философов беше това драги слушатели. Днес в кратката пауза между музикалните ви желания, имах честа да ви представя Курти Философов. Както и неговата гледна точка за неразривната свързаност между Времето и Любовта. И за тяхната относителност спрямо скоростта на светлината – вживява се съвсем истински в амплоато си Томи, но в този момент внучката на бай Курти се връща:
- Нещо да не би да пропуснах? – усмихва се любопитно и по приятелски Внучката, сякаш подусещайки напрежението останало около нас от спора - Нали за това топче ставаше въпрос дядо? – пита го любезно тя и му подава четирицветния пинг-понг.
- Точно за това моето момиче. Много ти благодаря - дете! А ще искаш ли да напишеш имената на всички присъстващи тук УБУНТУЙЦИ върху пинг-понга – моли бай Курти и се обръща към нас.
- Ама нали докато сме хванати за ръце ще произнасяме името на Бруно за здраве – пита отново Внучката
- Да! Но преди да му казваме името ще сложим топчето да се върти отгоре върху струята на чешмата? Ааа… и ако има място напиши и Дядо Орех и Сивчо – обръща се към внучката си господин Кръстословица.
- Куртиии… Куртиии… Пак ще ни забъркваш в някоя от твоите безконечни измишльотини – майтапи го отново Тома Спространов.
- Ооо да! И сега се ще видите и в какво още съм си наумил да ви забъркам! Ама нека първо да направим това за кученцето Бруно.
- Ахаа ясно пак в някоя Вълчова измишльотина като Велчовата завера ще бъдем въвлечени. Добре де! Давай да я караме – пак сумти под носа си радио легендата.
И така Внучката написва имената. Слага топчето върху струята. Хващаме се за ръце и всички повтаряме да е жив и здрав Бруно. И дълги години с послушание и преданост да радва дядо си Курти. После бай Курти моли Внучката да напише името и на Бруно върху топчето. И се обръща към нас:
- Сега искам да ви помоля за нещо много, много странно. И много, много лично. И още много, много ще помоля да проявите подобаващо разбиране.
- Охоооо… Така като го слушам… Или ще е нещо много, много сложно. Или ще е нещо много, много шантаво… - криви многозначително устни видния радио водещ.
- Да! Точно такова е Томи! И сложно и шантаво... Амаа ще моля да ме изтърпите…
- Давай, казвай го де… Какво си се запосуквал? Много това, много оновааа…
- Добре Томи! Искам да се помолим за здравето на този, който ме е проклел. И всички дружно да му изпратим всичката си любов, която имаме днес в сърцата си.
- Каквооо…! Ей дядка ти да не врътна? Как така ще пращам любов на този гад или гадина – на момента възробтава Томи.
- Е как така? Това си е моя молба. Аз отдавана съм си го наумил. Ама то ние все не можем да се съберем всичките заедно. Пък ето! Сега точно сте ми насгода.
- Неее…! Не знам старче. На мен ми е трудно да си го помисля. Камо ли да го направя – вдига рамене Тома Спространов и някак си се оглежда, сякаш търсейки подкрепа от останалите нас.
- Да си призная и аз съм на същото мнение – обажда се Гергана.
- Дядо ти сигурен ли си, че наистина го искаш? – пита и Внучката.
При този масов отпор аз оставам нещо като последна инстанция и решаващ глас в тази ситуация. Усещам, как всички погледи се обръщат към мен. А времето около ушите ми се сплесква, заприличвайки на листи за баница. И нещо започва зверски да ми притиска главата. Мислите ми хванати в това времево менгеме сякаш пощуряват от страх. Стрелкат се в мозъка ми насам на там със субсветлинни скорости. Може би искат да избягат някъде далече, за да не ме изложат. И хем от една страна вътрешно изгарям от желание да помогна на бай Курти - исканото от него да се случи. Но от друга страна пък много ми се иска да не споря с болшинството в този толкова весел и красив излет.
Ужас!
Напъвам се да мисля бързо и плътно. А нищо сносно не мога да измисля! Всичко което се появява ми се струва е рехаво, безидейно и неподходящо. За това се предавам. И си казвам на ум: „Нека устата ми говори! Пък после ще му мисля върху това какво тя е изръсила на този импровизиран вербален автопилот “ Отварям я. И тя започва – сама самичка да ги плещи едни:
- Ами струва ми сеее… Как тука това предложение може би трябва да го подложим на малко по – специално обмисляне – чувам гласа си аз, но определено не съм сигурен дали всичко това го говоря на истина, или все още само си го мисля – Струва ми се че тук ние и сега сме свидетели на Парадоксално на Интуицията ни желание – спирам за миг, в опит да доловя има ли някакви брожения, но като не усещам нищо, продължавам в същия дух, смело и безотговорно - Но като предполагам всички тук присъстващи знаем, как неговия изразител бай Курти Флософов, както го представи преди малко най-добрия му приятел… Е един непризнат факир… Имам в предвид точно в такъв род нетрадиционни за мисленето на обикновените хора неща… И да! Признавам си! Без да съм напълно наясно какво точно целиии... Лично аз съм склонееен…
- Какво?! – стряскащо ме прекъсва Тома Спространов.
- Чакай де Томи! Остави Младежа да се изкаже – пресича го на момента Гергана Лазарова – Довърши си! Довърши си мисълта… - подканя ме тя:
- Та лично аз съм склонен да се присъединя към желанието му. Защото в краткото време, в което се познаваме… Той винаги до сега ми е доказвал правотата на твърденията си. Мисля че лично аз и този път мога да му дам своя кредит на доверие – завършвам с вдигнати ръце и се оглеждам, защото ми е трудно да си повярвам на това което говоря.
- Благодаря Младеж! – радостно ме поглежда в очите стареца и дълго не може да отлепи поглед от мен, но после се усмихва и започва да се шегува - Аз предполагам че и Бруно няма да има нищо против да го хвана за лапа и той да изпрати малко УБУНТУ от своята кучешка Любов на онзи човек или човечка.
- Куртиии… Куртиии… Пак ще ни забъркваш в някоя от твоите безконечни измишльотини – отново се вайка Томата – Ама добре! Щом Младежа те подкрепя … Може пък аз като застаряващ радио водещ нещо да не съм пък чак до толкова в час. С тези ти твои Парадоксални неща ми е мисълта. Щот‘ за мен те са си чисти шменти и капели… Амааа… Ко да та прая, кат‘ си ми приятел, я…?
- Ама наистина да си мислите за този непознат човек с Любов ей – започва да се оглежда за подкрепата и на останалите стареца - Иначе нищо няма да се получи!
- Дядо, лично на мен малко ще ми е трудно, но щом и дядо Томи се съгласи и аз ще опитам – съгласява се и Внучката.
- Яснооо! – намесва се и Гергана Лазарова – Макар и с пълна неохота. Включвам се и аз. И колкото и да ми е нанагорно като мислене, ще се постарая да дам всичко от себе си.
Хващаме се за ръце и всеки си мисли уж това което сме се уговорили. Ама дали е точно така не е ясно. В един момент обаче топчето по много странен начин забръмчава. Подскача от нещо над струята и се търкулва на земята. Двамата с бай Курти почти едновременно се навеждаме да го вземем. Лицата ни се оказват почти на сантиметър два едно от друго. Погледите ни се срещат. В мига на визуалния сблъсък, старецът някак си се смръщва. Кривва рязко глава в страни. Уж опитвайки се да избегне да не си ударим носовете… Но му личи, как нещо може би му причинява болка. Аз без да искам несръчно побутвам топчето към него и питам:
- Бай Курти това сега дето го правим да не е нещо от онези плътни какпковидни 4/3 πR3 предпазни каски от човешка приятелска любов? Дето в тях може да се концентрира наличния обем любов на всичките ти верни приятели?
- Аха - кратко ми отговаря той и пак ме поглежда в очите, а аз тихичко продължавам да му говоря:
- Казваш правим залп от групова Любов. А бай Курти? Срещу Проклятие от Любов за Любов и заради Любов. Само че ние тук сме повече от степен трета. По скоро сме от степен пета.
- Нещо такова - да.
- Казваш Групова Любов от степен пета срещу Проклятие от Любов на степен трета.
- Аха…!
- А не бе ли това част от заръката на Метача? Дето казал: „Обърни Проклятието срещу самото Проклятие!“
- Именно! – отново кратко ми отговаря той, после рязко присвива очи и пита шепнешком - Кой си всъщност ти Младеж? Всички занаят всичко това което сега изрече. Но май само ти се сещаш в момента какво правим. И какво се случва. Кой си ти Младеж? И какъв си и защо си ти в живота ми?
- Аз съм си аз! Как кой съм? – питам почти притеснено аз – Ама да ти кажи ти май много си прежълтял. Нещо да не би да не ти е добре?
- Не знам добре ли ми е не ми ли е добре. Но сега като те погледнах в очите ми се стори някак си, че аз съм ти и ти си аз. Ама дай първо да завършим това с изпращането на Любовта към съзаклятника. Пък по нататък ако се отдаде случай ще си говорим! Става ли?
- Става! – отвръща ми бай Курти, но виждам как му личи, че едва се държи.
- Давай тогава аз да сложа топчето на струята. И да видим какво ще се случи, ако малко по-дълго то се задържи над нея. Пък ти седни и дишай дълбоко – почти го изкомандвам аз и го виждам да ми кимва одобрително.
- Какво си шушукате вие там долу? – навеждайки глава към нас пита Тома Спространов.
- Май нещо му се зави свят – опитвам се да изляза от ситуацията аз.
- Дядо какво ти е? – интересува се и Внучката.
- Нищо ми няма. Само малко да се напръскам с таз вълшебната водица. И ще ми премине. Сигур дето по-рязко се наведох и нещо ми стана с кръвното.
Първо бай Курти обилно си измива лицето с вода от чешмата. После отново поставяме топчето на струята. И отново пак изпращаме Любов на съзаклятника. С това и мероприятието приключва. Постояваме още малко около сянката на Дядо ни Орех. През цялото време Внучката прави снимки. Не след дълго цялата свита се прибираме в беседката на двора.
Има няма малко повече от половин час и Гергана и Тома Спространов решават да си тръгват. Томи има да води предаване и трябва да се готви. Внучката звъни на майка си да види, как се развиват нещата на детския фронт. Оказва се че още не са влезли в цирка. Досега се забавлявали на люлките и атракциите около него. Представлението било от пет и половина. Внучката внася малко ред в купонджийската обстановка. Прибира и измива употребената свободна посуда. Оставя ни две три чинийки с малко мезета и винце. Извинява се. Пали колата и отива и тя при децата. А ние с бай Курти, Сивчо и новокръстения Бруно оставаме нещо като трима мъже в беседката, ако не се брои кучето.
- Я кажи бай Курти какво ти стана там при чешмата?
- Не знам какво стана. Ама май нещо откачено ми мина през акъла, когато погледите ни се срещнаха. И може и от това да ми попризля.
- Я да го чуя това нещо!
- Ами не знам защо?! Но ме стрелна мисълта, че по някакъв начин ти си аз, а аз съм самия ти - но от друго едно време.
- Как, как, как? Я пак!
- Ами за реинкарнация чувал ли си?
- Не!
- А за Прераждане?
- Това да! Другата дума обаче не я знаех какво значи.
- Същото значи! Че ми се стори, как ти по някакъв начин си моят прероден Аз.
- Хмм… Интересно. Е възможно ли е това?
- Кое за преражданията ли?
- Не точно. То за преражданията е ясно, че ще ми кажеш, как е възможно. Или че е Парадокс на Интуицията. Ама за другото питам аз.
- Кое то другото?
- Ами дори да приемем, че теорията за преражданият е вярна… До колкото аз съм чел по въпросите… То при среща и допир на идентична по същността си материя от две различни времена като например миналото и бъдещето се получавало нещо като взрив. Също както когато някакво тяло създава някакъв звук и същевременно с това преминава през звуковата бариера. Да речем оня тътен който се чува когато свръхзвуковите изтребители преминават от дозвукова скорост в свръхзвукова. Че по подобен начин при такъв времеви контакт се достига до взрив. И до разрушаване на материята в мястото на допир.
- Виж ти Младежът какви ги знаел… - подсмихва ми се стареца - И защо така се получавало?
- Е! Как защо? По този начин имало своеобразна енергийна бариера.
- Че за какво е тази бариера?
- До колкото съм чел срещу каквато и да е пряка, физическа или материална намеса между отделните времена. Има се в предвид Минало, Настояще, Бъдеще. Или пък техните еднотипни паралелни времена. А пък то ние с теб не един или два пъти сме се здрависвали. Ако това което казваш с твоето прераждане в мен е вярно или щяхме да гръмнем… Или най-малкото да останем без китки.
- Брей Младеж учудваш ме. Ти май поназнайваш някой неща от тази особена материя.
- Е само малко. Не съм голям спец. Но това онова около фантастиката съм прочел.
- Именно! Точно това което каза току що ме смущава. В смисъл, че усещам, как има нещо свързано по този начин с различните времена. Но за сега не мога да си го обясня. Това в което съм сигурен е, че ми призля там при залпа от групова любов. И то малко преди топчето да затрепери. И после още веднъж когато ни се срещнаха погледите. Но когато малко се поуспокоя и помисля трезво върху събитията предполагам ще достигна до някакъв извод.
- Ами щом пък ти е влязъл този бръмбар в главата, поиграй си с него на гоненица. Но определено си мисля, че няма как да се преродиш преди да си умрял.
- Еее! Ама това с умирането нали все някога ще стане. Какво пречи прераждането ми в теб да е по-късен факт? А ти да си дошъл по-назад в Миналото за да се огледаш сам в себе си какъв си бил в предния си живот.
- Еее…! Бай Курти…! Има зрънце фантастична идея в това твое предположение. Но не забравяй, че аз не дойдох целенасочено или с умисъл да търся нещо. Според мен наистина всичко си стана много случайно оная сутрин. Когато леля Събка ме помоли. Пък и ако съм откровен… По-скоро ти си по-активната страна в нашите взаимоотношения. В смисъл - ти ме каниш на гости. От теб излизат идеите за това или онова мероприятие. Като днешното например. А аз… Аз само откликвам. И откликвам защото наистина е приятно да се контактува с човек като теб.
- Еее… Благодаря Младеж! За казаното по мой адрес. Ама то вярно, че със Събка така беше. Вярно е че и то все аз те каня. Знам ли и аз защото го правя. Може би защото ми е скучно вече толкова години да съм натопен до вежди в тази безбрежност на собствената ми самотност. Ама аз това за самотата не веднъж съм ти го казвал.
- Казвал си го - да!
- Но то и другото също е чудно. Защото това откровеничене не съм го правил с никой друг през тези години. Имам в предвид след като с помощта на Метача установих, че съм прокълнат. А сега тук при нас двамата има нещо по-особено ми се струва.
- Еее то това не е никак трудно за обяснение…
- Така ли? Я кажи!
- Ами защо пък не всичкото това твое състояние… И всичкото това случващо се с теб да не е Парадокс на твоята лична Интуиция? Над това не си ли се замислял?
- Хе, хе, хе! С моите камъни по моята глава - а? А дали с ПИ може да се обясни как и защо става така, че в много от случаите имам усещането, как ти почти ми четеш мислите и ми крадеш думите от устата. Или пък другото… Как слушайки те когато ми говориш у мен се поражда странното усещане, как разговарям сам със себе си.
- Ми това вече не знам. Това вече е твърде лично. За да искаш обяснение около случващото се вътре в теб от чужд, страничен човек. Но щом твърдиш, че така се получава. Ти най-добре си знаеш.
- Тук е май и най-силното на Парадокса я!
- Къде тук?
- Че ти Младеж наистина си страничен човек. А аз по никакъв начин не те чувствам чужд.
- Е! И това няма как да го знам!
- Видя ли! Аз първоначално си мислех, как ми се е струвало, че те познавам там от снимките. От фотокръстословицата. Защото определено ти много приличаш на дядо си. Но колкото повече време минаваше от нашето запознанство, все повече разбирах, как не е точно така. И че има още неща. На които трябва да им изровя логиките. И да ги изкарам на светло.
- Ми давай рови си. Може пък да е някакъв шифър, с който Съдбата да е зашифровала специално послание към теб самия.
- Или пък някакъв сложен ребусен въпрос, да ми задава Живота?! А Младеж? Ама може и да си прав. Сега като се замислям… Защото то май от Съдбата няма по-добър криптолог. Май, май - тя съставя най-сложните шифри. Вдигнала е прага на разбираемост доста на високо. А Младеж!?
- Така си е. И най-интересните и най-сложни житейски кръстословици пак тя Съдбата може би ги съставя. А бай Курти?
- Така си е! Няма кой друг да ти спретне толкова убийствено сложен, или пък фантастично интересен жизнен ребус от нея самата! Ноо… нали в Живота никога няма как да прочетеше в аванс следващия брой на списанието или вестника… И поради тази причина няма как да видиш готовите отговори по никой си начин.
- Даа бай Курти. Така е! Всичко е дълбоко засекретено.
- Да и всичките истини може би стават донякъде видни чак в другите поколения. Защото към момента на случването им кодовете за достъп до отговорите се пазят в тайна.
- Ама пък бай Курти може би има някакъв резон в този праг на достъп до информацията! Не мислиш ли? Може и да има някаква йерархия в нивото на получаване на такъв тип информация.
- Е да! Сигурно има. Какво по-конкретно имаш в предвид?
- За прага на достъп ли?
- Да!
- Ами ти нали разказваше, как швабите непрестанно усъвършенствали машината Енигма. И то не само в посока на това да бъде неразгадаем кода от страна на противника. Положили са твърде много старание и за това вътре в самата армия да има точно оторизирани лица, които да получават дешифрираната информация. Там дето ми каза, как в последните модели на Енигма е било направено приспособление така, че шифрограмите да се разчитат само и единствено от офицерите командващи подводницата. Дори само от капитана. Ето значи щом едни от най-добрите криптоаналитици постъпват така сигурно има защо…
- Сигурно е така Младеж. Може би наистина няма как всеки редник, всеки редови човек или обикновен простосмъртен да имат лесен и директен достъп до такъв тип информационни послания. Пък дори билото то от типа послания или конкретни знаци оставени от собствената му Съдба.
- Значи казваш бай Курти, Животът е твърде бекомпромисен относно достъпа ни до информация. Дори ако иде реч за собствените ни истини, който биха ни довели до съвършенството? И защо така Това или Този…! Или и аз не знам какво е. Може би някакво То…! Но виж! То, Тя или Той, хем ни напътства и подпомага да вървим напред и на горе. Хем пък ни затруднява да го правим лесно. Или най-малко по лесния начин.
- Знам ли аз Младеж!? Явно - така е! Единство и борба на противоположностите. Най-вероятно, е невъзможно цялата истина за нашия вътрешен и за нашия външен Космос да ги получим сега, веднага и наведнъж. Сигурно това информационно бреме е непосилно за отделния човек. Или пък дори и за цялото земно Човечество взето в едно. Може би и за това не бива всеки и по всяко време лесно да разбира всичко. Дори за себе си или за най-близките си.
- Знаеш ли бай Курти сега като си говорим тези неща около посланията и тяхното разчитане се сещам, че и аз имам да те питам нещо по-така. Защото знам ли? Може това което ми се случи да е и то някакъв сигнал подксазка от Съдбата. А може и нещо като тест да е. За нещо Тя да се опитва да ме изпита или да ме накара да си мисля по някои въпроси.
- За какво по-точно става на въпрос?
- Ами за едно събитие, което ми се случи на скоро. Което много ме впечатли.И за което нямам никакво нормално обяснение. Хайде ти помагай за моя случай. Пък аз ще мисля по твоите въпроси. Става ли?
- Става! Казвай да ти чуя и случката!
- Нали ти казах че на сина съм купил рибки. Три на брой. Той даже имена им е дал. Немо, Марли и Дори.
- Каза да! Марли и Дори нищо не ми говорят. А това Немо на капитан Немо от книгата на Жул Верн ли е кръстено?
- Неее… Кой ти днес чете книги? И още по-малко пък Жул Верн. Това са герои от един Анимационен Американски филм.
- Ахааа Американски - ясно. И какво за рибоците те притесни толкова?
- Ами не точно за тях. По миналата седмица беше. Една сутрин ставам и гледам , малкия ги хранил и забравил да затвори капака. Едната рибка изскочила от аквариума и лежи на земята. Ама лежи май не много от скоро. Жената и тя беше станала. Вдига я и я понася към тоалетната да я изхвърли. Щото да не я види малкия. И да се разстрои.
- Така! И какво от това?
- Аз обаче не знам защо, но се сетих, как ти си спасявал Макс. Там когато доктора го бил предозирал с онова лекарство. И си викам чакай и аз да опитам. Пълня една тенджера с вода. Вземам рибката от жената. Поставям я между двете си шепи и ги потапям в тенджерата. Движа си ръцете напред назад и след минутка две усещам, че нещо се размърдва. Това ми дава някаква надежда и започвам да му се моля: „Немо не умирай, че малкия ще плаче! Немо моля ти се не умирай!“ Пускам я след малко. Но тя потреперва веднъж дваж. Обръща корема и изплува най-отгоре. Аз пак я хващам и пак така. И на някой си път тя взе, че се даврандиса. Е малко по тромавичко плува сега. И малко и е изкривена опашката на едно две местааа… Но жива е де. Даже като я пуснахме в аквариума след около час започна да се храни.
- И после?
- Няма после. Това е.
- Ами браво Младеж. Хубаво дело си сторил. Спасил си две душички.
- Две ли? Защо две?
- Е как защо две? Една на рибката, която е оцеляла. И една на синчето ти, че не е страдал за рибката. Щото той може и за приятели да ги е имал. Рибките де. Нали каза, че това са ви единствените животинки в къщи. Пък то в тази ранна възраст като загубиш приятел си е бая травма – завършва с философски авторитет бай Курти и ме поглежда дружелюбно.
- И само това ли ще ми кажеш? – питам го аз възучудено.
- Ами какво друго да ти кажа. Аз съм само един обикновен старец. Ти какво? Орден Стара планина ли искаш да ти връча?
- Не! Но ми се искаше да ми кажеш да не би ти нещо да си ми предал. Илии… аз да не съм прихванал от твоето Проклятие… Това ме притеснява.
- Да бе! Я пък ти!? То това да не е хрема, че да се предава чрез кихане. Я стига моля ти се! Ти си умен младеж! Ама ако толкова те притеснява Проклятието ми лесно можем да проверим дали си го прихванал.
- Как?
- Ми с кратък тест от въпроси. Искаш ли?
- Искам! Питай!
- Жена ти присмива ли ти се за името ти?
- Не! – отговарям аз и в следващия момент чувам, как бай Курти изстрелва като картечница няколко въпроса в залп.
- А кръшка ли ти с някой? Иска ли ти развод? Иска ли да ти вземе детето? Иска ли да те натири от къщата?
- Не! Не! Не! И не!
- Ми за кво Проклятие ми говориш тогава?
- Ама тя рибката наистина беше почти съвсем мъртва. И после оживя. Друг път такова нещо не ми се е случвало. Пък ти нали казваше, че можеш да свързваш душите чувствата и емоциите на хора с тези на растения и животни. Даже още мъртвите тела с душите на животните и на изсъхналите клони… Че за това питам някъде да не си ме закачил?
- Добре бе Младеж. Ама ти колко пъти в живота си си се опитвал да връщаш някаква животинка от Оня свят?
- Ами май не съм опитвал.
- Ми тогава кво са чудиш? Не помниш ли какво ти споделих, че ми е каза Метача на времето?
- За кое точно питаш? Че ти тогава много неща ми каза…
- Как много хора просто не знаят какви парадоксални на човешката интуиция неща могат да правят.
- Каза ми да! Ама знаеш ли когато вече я видях да яде и се сетих за онзи момент.
- За кой момент?
- За който ми разказа че Макс те е близнал. След като си му помогнал с инсулта. И знаеш ли наистина е върховно чувството на задоволство когато връщаш някой от Оня свят. В това съм сигурен, че ти повярвах. Все едно нещо ново си открил в живота си.
- Ми видя ли то може от това да е. От това че ти интуитивно си се досещал какво чувство ще изпиташ. И за това да ти се е получило – усмихва ми се стареца, посяга да ми долее малко винце, но ръката му сякаш затреперва и разлива по покривката – Ааа днес какво ми става? – пита той и ме поглежда малко сконфузено.
- Да бе бай Курти струва ми се пак доста си пребледнял. Да не ти е нещо пак лошо.
- Абе не чак лошо… Но ще съм ти благодарен ако ми донесеш малко вода. Ама там вън от чешмата.
- Че колко му е – отвръщам аз, грабвам една почти празна бутилка от Фанта и отивам до чешмата.
Връщам се а той се преместил на един стол пред гроба на Макс. И главата му пак така килната надолу. А лицето му подпряно на брадичката в гърдите. Също като онзи път когато се върнах от общината с триона. И аз пак се изплаших. И от вратата му подвиквам
- Бай Курти добре ли си? Или нещо търсиш там долу на земята?
- Ааа върна ли се Младеж? Търся си аз май белята ама де да видим…
- Е и откри ли я белята…? Или не успя?
- Нищо за сега не съм открил. Ама май се поуморих днес и съм задрямал тук на стола.
- Ето ти тогава водица да си измиеш лицето. Може да се освежиш и да ти поотмине.
Подавам му бутилката аз и виждам как пред краката му в пръста сякаш има нещо писано. И после заличено с триене на подметката. Но си премълчавам. Пък и той нищо не казва. Поседяхме си още с него в двора. Пийваме по малко. Замезваме си спокойно и продължаваме да си говорим за това онова. Но тази идилия не продължи много дълго.
След има няма половин час детската компания в състав Кирчо, моя Ицо, жена ми, дъщеря му на бай Курти и внучката му се прибират от цирка. Приближаването им до портата на двора е оповестено от граченето на Сивчо, свирка и дайре. А зад ограда се вижда два балона с някакви непонятни за мен същества. Всъщност колкото повече се приближава толкова по-малко съм сигурен дали нещата са същества или някакви вещества за ядене. По точно усмихнати Кашкавалковци или изплезени Сиренца.
Нооо какво са балоните - храна вещества или същества, няма никакво значение. Единственото което има значение е че настава отново една емоционална смехошумотевица. В която малчуганите с уста, ръце и крака се опитват да говорят и да ни разказват. И то най-вече ако може да е едновременно. Ама без ред един през друг искат да ни изсипят в двора всичките си преживявания около люлките и цирка.
В пълен разрез със създадения от децата звуков хаос всички големи правят всичко възможно да им обръщат внимание, не едновременно, а последователно. Това разбира си вместо да внесе ред, впръсква в двора още и допълнително детска емоционална ентропия. Поради което нито на нас големите ни се получава да разберем нещо от детското надвикване. Нито на тях малките им се получава да бъдат изслушани както на тях им се иска.
Най-доволни от ситуацията обаче са Бруно и Сивчо. Те са нещо като зоогарнитура на всичкия този превъзбуден детски ентропизъм. Единия маха радостно с опашка. Тича околовръс, лаейки радостно до полуда. И току завира нос в този или онзи малчуган. Другия пернат гарнитур за да не остане по назад от какафонията. Прелита от орех на орех. Кокошини се. И грачи, грачи до безспир.
След десетина минути страстите се постепенно успокояват. Нещата около емоциите поутихват. Най-накрая и ние възрастните може да си кажем думата. Та поне от части да разберем кой какво е видял. Кой какво го вълнува. Кой, как и поради защото не го е разбрал.
Време е всички да си ходим.
На изпроводяк бай Курти ме подхваща:
- Ейййй Малдеж ама, как пък все не остава време да го клъцнем този клон. Видя ли че няма пукнат лист на него. И само загрозява това хубавото дърво.
- Добре бай Курти. Днес точно не съм го заглеждал обстойно. Ма аз нали съм ти обещал. Вярно! Не виждам да се е разлистил. Но пък в интерес на истината още не е изсъхнал изцяло.
- Най-вероятно защото е много голям.
- Така е ! Ама си прав, че наистина си отива. Виж сега бай Курти… От в други ден за две седмици отиваме на почивка със семейството. После като се върна, ще дойда да я свършим тази работа. Давам мъжка дума!
- Две седмици – мъжка дума. Ама последно – нали!? Няма повече да отлагаме? Щото не искам да пресъхне. Някое дете да тръгне да се катери на ореха и да стане беля. Че уж не е физически в моя парцел. Ама юридически погледнато нали е част от мой имот. И ако тръгнат да се нищят нещата да не изляза аз виновен. Че след като съм спечелил делата не съм си стопанисвал собствеността. И поради това е причинена вреда на дете.
- Няма! Няма! Щом имаш такива притеснения - няма да отлагаме вече. Мъжка дума. Аз дори сам ще те потърся. Ще го зачистим. Не се притеснявай