автор: dido080

Трудно ми е да се сетя колко пъти Злати изпращаше сценарият по пощата. Изтрил съм писмата с черновите, няма нищо от тях вече, но подозирам, че оригиналът си седи в личната и поща - замаскиран като съобщение. Сигурно сценарият е изпратен като прикачен файл до втората и поща и чака по-добри времена, отлежава ли отлежава... Втората и поща пак е сложна.
В заглавието има толкова много съгласни, че щом получих съобщение от нея, веднага се втурнах да претърсвам, за да намеря доказателства, че някога съгласните бяха подредени по друг начин. Дали я е сърбяла ръката, или най-малкото пръста, когато е запаметявала наименованието и затова всичко изглежда толкова объркано?
Сценарият и е важен прилича на сложно намерение, което отлежава, ли отлежава понякога и в пощенската кутия.
И аз имам един сценарий, който изпращах на части в период от една седмица. По-голямата част оставих за накрая, там са и десетките изблици на състрадание, докосващи мръсно бели ръце. Никога не съм си мислил, че моето състрадание е важно за някого. Научих тази дума много късно, прекалено късно за да правя опити да преосмислям пропуснатото време. Времето през, което не състрадавах.
Времето в което човек изпитва състрадание е важно. Някога може да се наложи някой да изпита същото нещо към него. Преди раната да зарастне, преди да се появи кората, преди да си отиде птицата. Отлита състраданието като птица и човек отпуска уморена глава върху чаршава.
Научих тази дума прекалено късно- веднъж преди да заспя, преди да зарасне раната, преди да се появи кората, преди да си отиде птицата. Жената с отрудени ръце сложи кърпата с оцет върху челото ми. После разгърна кърпата и я прокара по лицето ми. Нямаше никого на около. Тогава си помислех, че състраданието е способно да ме излекува. Да премахне температурата, да пропъди гарваните, които кръжаха над ядливите ми устни. Тогава съм изпитал състрадание към самия себе си, може би.