автор: alex_dlr

Хората са жестоки по природа. Някой би казал, че същото важи и за дивите зверове. Обаче животните убиват от страх или глад, убиват, за да оцелеят. Човекът е единственият звяр, който убива за удоволствие. Затова животните в гората бяха удивени, че хората се считат за символ на доброта и справедливост, на съчувствие и милост. Те обединяваха тези качества с думата „човечност”. Човечността е илюзия в дивата природа, а справедливостта е несъвместима извън цивилизацията.
Хората осъждат лъвиците, разкъсващи антилопата, но плачат и се жалват при вида на умряло от глад лъвче. Те лицемерно пропускат факта, че, за да оцелее лъвчето, антилопата трябва да умре.
Докато жалостивите са просто дразнещи, неуверените страхливци са наистина опасни. Те са жестоките индивиди, които изпитват наслада и получават прилив на сила, когато отнемат живот. Разбира се, има и изключения. Някои от хората убиват, за да нахранят малките си. Други се водят от цивилизованите измишльотини като престиж, окачвайки на стените си части от животни като трофеи.
Тези, които убиха децата на мечката, бяха от вторите, но с огромно влияние от вече споменатата жестокост. Мечката бе оставила момчето и момичето й да си поиграят из гората, докато тя търсеше храсти с плодове, които залъгваха глада й при липсата на месо. Късно чу изстрелите, късни пристигна на откритата местност насред гората. Един гривяк й разказа какво се е случило. Както си играели мечетата, се чул гръм и момичето паднало. Момчето едва успяло да погледне тъжно към трупа на сестра си, когато куршум пронизал окото му. Двама ловци излезли от укритието си и със смях, нарамили пушки, хванали по едно безжизнено телце в свободната си ръка. След това закрачили към заслона си, горди, че са отнели живота на две деца.
Мечката знаеше, че ще има други деца. Още следващата година някой едър мъжкар щеше да я погне с похотливо сумтене. Тя щеше да измине километри преди да го допусне до себе си, а той целеустремено щеше да я следва, играейки игра, стара колкото горите. Но мечката усещаше миризмата на кръв от приживе прекрасните си деца, които нямаше никога да се включат в древната игра, и в мощните й гърди се надигаше свирепост, която бавно я превръщаше в огромно туловище от ужас и брутална сила. Затова хищникът дни наред следваше миризмата на хора и меча кръв. Вървеше с поклащане и сумтене, изглеждаше спокойна, а всъщност сдържаше първичната си кръвожадност. Пазеше я за чудовищата, убили децата й.
Погледна нагоре, за да провери дали брат й я насочва в правилната посока. Той се рееше над нея, разперил огромните си криле. Хората наричаха този повелител на небето и син на вятъра скален орел. Той, разбира се, не бе кръвен брат на мечката. Свързваше ги нажежената, изгаряща връзка от печал и жестокост. Същите ловци бяха погубили първия син на орела. Младокът отдавна не бе под крилото на баща си, но родителят помнеше смешното пиле, което с решителност бе разчупило яйцето; помнеше гордостта от първия му полет и тъгата, когато го остави да търси своето място в небето. Ловците случайно бяха попаднали на величествената птица, виждайки я да се оглежда спокойно от близките скали. Какъв трофей!
Вятърът разказа тази история на орела. Ветровете разказваха много истории от различни краища на света. Благодарение на това животните знаеха всичко за хората. Поради тази причина избягваха покварената, объркана раса.
В общия си поход орелът и мечката се бяха сближили като семейство. Те нямаха нужда а се опознават, да тестват надеждността на другия и да подлагат на съмнение намеренията му. В природата децата на живота просто следваха инстинкта и интуицията си, пропускайки споменатите човешки занимания. Те разбираха, че хората имат нужда от проучвания, защото познаваха непостоянната си подла порода.
Орелът започна да се снишава, кръжейки. Мечката седна с разтворени задни крака и изчака, за да чуе вестите. Небесният повелител кацна на близък клон и й съобщи, че наближават лагера на ловците. Те бяха двама – единият бе дребен и кльощав като дете, ощетен откъм размери в много отношения. Другият бе по-едър, изключително самоуверен и напълно отдаден на алкохола и убийствата, наречени лов. Хищниците се уговориха и поеха по неравната и опасна пътека на възмездието.
През това време ловците бяха в пълно неведение за предстоящото нападение. Лагерът им бе разположен в заслон от издигащи се на десетки метри скали, ограждащи огромно дере, което се спускаше далеч под тях. Дребният бе застанал на ръба на канарата, оглеждайки пушката си, като от време на време оглеждаше внушителния пейзаж на запад. Ловците обичаха природата, само дето понякога убиваха нейните деца.
Малкият човек не притежаваше интуицията на истинските ловци, затова нито видя, нито усети връхлитащия от небето хищник. Орелът заби огромните си нокти в рамото му и, използвайки инерцията и огромната сила на крилете си, го влачи няколко метра, докато го видя да пада онемял към скалите покрай реката под него. Дали бе работа на Вселената, че заедно с него захвърли и оръжието, убило сина му – така и не стана ясно.
Едрият разбра късно какво се случва и не успя да реагира и да помогне на другаря си. Гледайки как крехкото тяло се носи към скалите долу, чу смразяващ рев зад себе си. Мечката драскаше по скалата с предната си лапа, отправяйки предизвикателство. Този двуног бе по-опитен от дребния и реагира, изваждайки дълъг нож, закрепен на колана му. Този нож бил на дядо му, който го предал на баща му, но изглежда не бе писано да предаде на сина си. Застана смело срещу мечката, безспорно, но голяма част от куража му бе течна, прозрачна, с лютив вкус. Мечката щурмува, набирайки скорост. Фокусиран върху едрия хищник, човекът не забеляза атаката на орела. Птицата размаха могъщите си криле над него, той се обърна, за да го порази с ножа, но това даде възможност на мечката да нанесе своя удар. Лапата й порази лявата част на лицето му. Ловецът бе мъртъв преди да падне в дерето.
Малко след това орелът се понесе нагоре и направи няколко кръга за сбогом. Сестра му отвърна със силен рев към неговото царство – небесата.

***

Единственият жив свидетел на случката бе вятърът. Той я разказа на дърветата в гората, боровете я понесоха към всичките й обитатели. Те трябваше да знаят, че е била въздадена справедливост и че заедно могат да победят дори тези, които се смятат за господари на света. Шуменето между боровите игли бе величествено, омайващо и в същото време – страховито. Този звук до ден днешен влияеше на хората, чиито ум не бе покварен напълно от цивилизацията и индустриалния прогрес. Песента на вятъра и дърветата можеше да накара тези хора да изпитат желание да се поклонят, дори да коленичат, пред мощта на Майката Природа.