автор: amadeus

7:40:
Разхождам се сред огромни цветни полета. Не знам как съм попаднал там и не ме интересува. Небето е синьо, слънцето помахва над хоризонта, въздухът трепти и цялата природа е запретнала ръкави да ми рисува лято. Към мен се приближава момиче с кошница цветя. Разрошвам перчем в очакване, тя спира до мен, за да промълви: "...в Дунавската равнина - малко по-ниски, в интервала между 6 и 11 градуса..." В миг огромна спирала всмуква цветята, небето и слънцето. Само с момичето се позадавя малко.

Всъщност не беше никаква спирала. Беше часовникът, който се мислеше за радио или пък обратното. Не знам. Знам само, че Земята пак се бе обърнала на другата страна, както прави всяка сутрин, с едничката цел да ме изсипе от леглото в някакъв казан с блудкав гювеч, от който щях да успея да изплувам на свечеряване.

8:20:
"...ексклузивно изявление, което направи само за нашата телевизия...", "...мъж застреля зрител в киното, пречел му да вижда надписите, следват ексклузивни кадри...", "...за това как да си поставим екстеншъни под мишниците ще говорим с коафьора Клатимир Клъцев, който даде ексклузивно интервю..."
Закуската започва да ми присяда и преди да е решила ексклузивно да ме напусне в неестествен порядък, изключвам телевизора с отмерен жест и се завтичвам за работа.

8:37:
- Асене! Асене бе, ела за малко само, имам нещо за тебе! - извисява глас съседката леля Варвара. Сутрин вечно си намирам причини да не се спра - закъснявам, болен съм, ще дойда после, викат ме, някой ми звъни и прочее щуротии. Тя пък вечно има нещо да ми разправя, нещо, което да свърша, донеса, понеса, изнеса, пренеса, закова, разкова или погледна. Всъщност не ме дразни чак толкова, върша й разни услуги, обикновено не в зори, но този път наистина си имам грижи. Откак си изгубих портфейла дори тъмните облаци бягат във всички посоки, щом ме видят. Сигурно затова все сънувам синьо небе.
Варвара отлично знае, че точно сутрин и особено тази сутрин не ми е до варваросване, но винаги много държи да изпълни утринното си занятие - да досажда. Махам й с престорена усмивка, която съм залепил на лицето си още докато излизам, а после тръгвам по улицата, нарамил онова гузно чувство, което се лепи по душата като дъвка в кичур коса.

8:43

Кръстовището, светофарите, локвите от снощи, мъглата от днес и плющящата в нозете ми кална вода вече са започнали да рисуват поредната бездарна картина, когато нещо кокалесто ме сграбчва за косата. Отново. Както всеки ден. Пак не съм видял провисналите клони на едно дърво, което се простира от едната страна над една зелена ливада, а от другата - над тротоара. Гледам го всяка сутрин, обикновено след като ме тупне по главата, и всеки път ми напомня на безделник, протегнал безгрижно ръце, самодостатъчен, нехаен и равнодушен. Винаги се гневя, а после отминавам и забравям, за да си го спомня пак на следващия ден.
8:45:
- Мамо, мамо, мамо, мамо....
- Престани, ти казах... Виждаш, че закъсняваме...
Коли, коли, коли, всичките по тротоара, всичките на пътя ми. Хора, глъчка, тропот, навалица, през която трябва да се провирам всеки ден, докато минавам покрай един кокетен салон с големи стъкла, облещили очи току до тротоара. Никога досега не съм успявал да видя как тая сграда ще погълне цялото това езерце от хора. Само за това жадувам и то толкова силно, че чак се стряскам на киселия смях на отшелника, който барабани в гърдите ми по едно и също време всеки ден.

8:48:

Купувам си вестник. Отново. По незнайна за мен причина. Правя го всеки ден. Въпреки интернет.
Не ги обичам тия зловещи хартиени прилепи, облечени в ненужни бръщолевеници, които сменят одеждата си, за да оцеляват, хранейки се със сдъвкани и изплюти човешки души. Въпреки това винаги оставям точна сума и си вземам по едно мастилено изчадие, което вечер понякога разгръщам на спортната страница и заспивам, преди да съм я дочел.

8:53:

Баби плетат чорапи сред китки магданоз, стръкчета мащерка и чубрица, буркани с кисели краставички и лозови листа, захванати с конец.
На стълбите на подлеза седи човек и мисли, сгушен в протъркано кафяво палто. Отдалеч, с развятата си от вятъра чорлава коса, прилича на изсъхнал стрък трева, като тези, които есенно време остават по полето да посрещат сланите и дъжда.
Металните щори на магазините долу се отварят с писклив звук и зиналата им паст поглъща отегчени продавачки и няколко сомнамбула, на които тъкмо са им опадали перата на нощни птици.

8:58:

Ромоли поточе, но не в гората, а по циментовите стълбища и не слънцето се оглежда в него, а луминисцентни лампи. Шумът е от блъскащите се една в друга празни думи, които потокът от чернодрешковци сипе докато се влива в една белокаменна сграда, заобикаляйки портиера на входа, както водата заобикаля камъните по пътя си. Вливам се и аз безмълвно. Чудя се дали и другите чуват смеха на Природата, от която бягат и която винаги ги наблюдава с едно такова очарователно снизхождение понеже знае, че накъдето и да бягат все в нейната посока ще е, нали самата тя е навред. Представям си как, докато ги гледа, отначало й приличат на ентусиазиран ручей, а после - на отегчена река, която, ако не пресъхне, рано или късно ще се влее в морето, а то – в океана, където всеки е само атом сред милиард милиарда други атоми. И няма какво да отнесеш със себе си по тоя път, защото самият ти си път – широк друм или просто пътечка, която прахоляка поглъща жадно ден след ден, докато превърне и нея в прах. Тече времето и ти изтичаш с него и сякаш всичко започва и свършва в един ден – раждаш се, вливаш се в потока на живота и в края на деня сънят отмива всичко, за да се родиш пак в друг, напълно еднакъв с предишния ден… Освен ако някое камъче не скъса затворения кръг или в моя случай – писмо, мушнато под вратата рано сутринта.

„ Уважаеми съседе, пише ти Кирил. Майка ми Варвара почина тази нощ, без да успее да се види с теб, за да ти предаде изгубения портфейл, който всъщност очевидно изобщо не е изгубен. Оставил си го на рафта на секцията, която сте местили миналата седмица. Тъй като живея в далечен квартал и все не ми остава време да посещавам майка ми по-често, разбрах едва вчера за това, което ти се е случило. Иначе нямаше дори да си помисля да се опитвам да се свържа с теб. Тя настоя да те потърся. Не могла да говори с теб, защото нещо си бързал. Не успях да те открия. Явно сме се разминали, а после тя почина в съня си. Бързам, рано е и не искам да те будя. Затова просто сложих портфейла в пощенската й кутия. Остави ключа от кутията под изтривалката, щом си вземеш нещата. Знам, че ситуацията е странна, но пък и животът е странен, нали…
Поздрави“

Слънцето вече оглеждаше праха по щорите, а аз още стисках листа в ръцете си и зяпах в една точка. Часовникът все така тракаше, само дето едно от колелцата в механизма го нямаше и останалите започнаха да се въртят кое както намери за добре. Стрелките тръгнаха една срещу друга, а после увиснаха на числото 6. Нещо иззвъня. Ключът от пощенската кутия се беше отегчил да ме чака да проявя признаци на живот, шмугна се между пръстите ми и тупна на пода. Взех го и излязох.
Слязох по стълбите с бавна и тържествена походка, но само така изглеждаше. Всъщност в главата ми се плискаха куп неканени мисли и сякаш беше по-важно да не ги разлея, отколкото да си придавам някакъв авторитетен вид.
Пощенската кутия ме посрещна с вяла, но пронизителна прозявка. Времето я беше превърнало в съсухрен метален къс, върху който ръждата беше изкихала хиляди старчески петна. Скоро не бях виждал нещо по-зловещо, затова взех набързо драгоценната си вещ и тъкмо пак да се гмурна във врящото море в главата ми и погледа ми се спря върху някакъв нашарен балон, който подскачаше по земята. Вдигнах очи и видях човек, който пристъпваше бавно, скрит почти напълно зад купчина балони. Можех да се закълна, че това беше един голям балон с крака, но кашлицата, която се чуваше зад балона, ме разубеди. Човекът сигурно имаше тежести в обувките си, иначе досега да се бе понесъл над града.
Междувременно в градинката куче гонеше котка, детенце гонеше кучето, а майка търчеше след детето. Рояк пчели бърбореха оживено, устремени към една цъфнала вишна. По-нататък по пътя трима работника в гащеризони пушеха и се подпираха на лопатите си, подканяйки окуражително една тръба да скочи в изкопания ров, а на кръстовището някакъв човечец усърдно се бореше с уличното движение и съображенията на шофьорите относно тълкуването на нюансите в цветовете, които излъчваше светофара. Косачка се клатушкаше мързеливо около дървото на близката ливада и разпръскваше мирис на прясно окосена трева. Дървото беше цъфнало в бледорозови цветове и изглеждаше като пухест облак, заспал над земята тъкмо преди да се издигне. Затова и този път не се разгневих, когато се наложи да мина под него, а то пък на свой ред не ме тупна по главата. За сметка на това в ушите ми затупкаха звуци на пиано, първо - на пръсти, а с всяка изминала крачка – все по-настойчиво и уверено. Обърнах се настрана и видях пак същите стъклени очи на сградата до тротоара, а в тях се рееха някакви бели пеперуди. Подскачаха и се въртяха досущ като снежинките в онези стъклени сферички, които детето в нас гледа опулено всяка Коледа. Засмях се гузно на мисълта, че съм сбъднал „мечтата“ си и мога спокойно да продължа напред, без да трябва да заобикалям море от хора. Макар това да значеше, че закъснявам с обичайния график, пак се спрях на вестникарската будка. Извадих някакви пари и грабнах някакъв вестник, без дори да се замислям.
- Господине, рестото – иззвъня нещо зад мен. Подскочих като човек, на когото преди секунда астероид е пресякъл пътя. Безгрижна усмивка зашлеви сепнатата ми физиономия. С усмивката се беше закичило непознатото момиче с кошницата цветя, на което така и не му оставаше време да продума нещо, защото все идваше преди да се събудя. Наяве не носеше никаква кошница, а просто си стоеше и излъчваше спокойствие, топлина и увереност на мозъчен хирург. След като помигах известно време срещу нея, изломотих нещо, взех си рестото и закрачих неуверено като изплувал от лавина скиор, докато не осъзнах, че не помня накъде точно съм тръгнал. Седнах на една пейка да застроя супата от мисли в главата си. Зачудих се в друг град ли бях, в друго време ли или просто бях заспал и пак сънувах.
И тогава чух да се лее протяжния плач на една цигулка, потънала в прегръдките на рошав стрък трева, облечен в кафяво. Явно така и не съм разбрал кога мелодията е свършила, но в един момент се видях да стоя пред цигуларя, а той ме гледаше любознателно и като не знаеше какво да каже, в челен сблъсък със загадъчното ми мълчание, рече:
- Албинони, „Адажио“. Никой не е чувал как звучи наистина. От него е запазен само фрагмент, от който е създадено в сегашния си вид.
- Хм – изстрелях аз набързо - в края на всеки ден от мен умира някаква част, за да остане накрая само полужив фрагмент, от който няма какво да се роди, преди самият той да е възкръснал.
- Ъ? – успя само да хлъцне събеседника ми в отговор, вперил поглед в нищото след мен.
И така, докато възкръсвах, вече бях понесъл кошница с цветя на път към себе си, а в джоба ми подрънкваше ключа от пощенската кутия, който бях забравил да оставя под изтривалката.