автор: tvoiapoznata

Владимир стоеше в огромния си кабинет и пушеше цигара. Не беше сам. Един от доверените му хора стоеше от другата страна на масивното бюро и не изпускаше от поглед шефа си.
Владимир се беше променил. Беше станал по-вглъбен и по-сериозен.
Николай Саракашвили не си спомняше шефа си изобщо да е показвал някаква емоция. Владимир винаги говореше спокойно с едва доловима жилка на сарказъм в гласа. Но само глупак би се подвел по мекия му тон.
Името на Владимир изпреварваше делата му, беше се прочул из цяла Русия, като безкомпромисен бизнесмен и хладнокръвен убиец. Всъщност Николай не можеше да си спомни кога за последно им се беше наложило да убиват. Не! Владимир беше умен политик и умееше да води преговори. И винаги постигаше своето. С безумно търпение и нечовешко спокойствие.
Едва навършил 30, Владимир отдавна превъзхождаше много от старите кучета в така наречения черен пазар. Беше хитър и беше защитен в Русия. И не се беше отказал от Европейския пазар на оръжия. Никой не го и спираше. Владимир работеше еднакво добре и с правителството, и с терористите в покрайнините на бившата съветска република.
Николай все още чакаше. Имаше търпение и не бързаше за никъде. Владимир се усмихна.
- Какво ново?
- Новини от България.
- Слушам те.
- Момчетата се върнаха от там днес. Бях ги пратил във Варна, както обичайно.
- И?
- По повод на Лия Лори.
- Ще изплюеш ли камъчето, стари приятелю, или да ти помогна? Какво прави малката ни принцеса?
- Малката ни принцеса порасна.
- Така ли? – Владимир се усмихна доволно.
- Отряза два от корабите ни.
- Отряза ги, викаш.
- Да, местните власти им отказали достъп до Варненското пристанище.
- Лия ли? – Владимир наклони глава иронично.
- Хората на Лия.
- Имат пръст в пристанищните власти? – Николай поклати глава сериозно.
- Корабостроителницата на Лори е не само най-голямата на Черно море. Те са монополисти. А за Варна? Няма нужда да уточнявам. Като монополисти могат да саботират и да ръководят местното ръководство. Не можем да ги прескочим. Освен това съм сигурен, че имат свои хора в Общината.
- Кой? – Николай се чувстваше неудобно. Едвам промълви.
- Не знаем още. Не изтича никаква информация.
- Не! – Владимир продължаваше да се забавлява. – Боян и Майк са доста добри. – Изведнъж веселата нишка изчезна от очите му. Владимир сменяше настроението си, Николай беше подготвен за това, и сега изостри вниманието си. Мъжът зададе бавно и отчетливо следващия си въпрос.
- До колко самата Лия Лори е намесена в това? – Николай се поколеба с отговора. Гласът на шефа му беше измамно мек, за да бъде приет без резерви.
- Не сме сигурни. Може и изобщо да не е намесена.
- Или е прекалено умна и не можете да я надушите. - Владимир следеше реакциите на Николай с лице, лишено от всякаква емоция. Николай поклати глава.
- Следим главно нея. Не можем да не я надушим.
- С какво се занимава сега?
- С бизнес, само с бизнес. Цялото й време е заето с корабостроителницата. Влезе в Борда на директорите и зае мястото си в него. Започва да превръща компанията на баща си в еднолично управление.
- Разбира се. Не е много склонна да се подчинява на никого. Имаше ли проблеми с другите акули?
- Имаше. Не е лесно да измъкнеш тлъстия залък от алчните им уста.
- И?
- Оправя се със забележителна лекота.
- Да! – Владимир се усмихна почти замечтано. – Малката е свикнала да я подценяват. Разбира се, че ще се справи.
- Мисълта ми беше, че от една година дори не прави намек да се завърне в Академията. Не мисля, че се опитва да саботира точно нашите действия. Заела се е със своя си живот. Има си цел и я следва. Има малко свободно време и него използва изцяло за хобито си.
- Интериорен дизайн?
- Да! Има малък бутиков магазин с някаква колежка от университета. Радват се на добри поръчки.
- Личен живот?
- Знаеш, че няма такъв.
- Да – Владимир се усмихна широко. – Но винаги е хубаво да го чуя. – Николай гледаше притеснено Владимир. Не беше свикнал да вижда шефа си толкова размекнат. Но от друга страна знаеше, че Роуз беше единствената причина за това, дори от разстояние.
- Кой й дава поръчките за дизайн? – Николай замръзна. Въпросът беше неочакван и рязък.
- Дани.
- Бившият й?
- Да.
- И ми казваш, че няма личен живот?
- Този уикенд е поканена на сватбата му. Да – ядоса се Николай – Тя определено няма личен живот. – Владимир не реагира.
- Свържи ме с Дениз. Искам да говоря с нея.
- Добре.
- А сега за корабите. Да разбирам ли, че спират на посоки?
- Да. Спират на посоки.
- Защо?
- Искат процент от товара.
- Изнудване?
- Нова такса.
- Изнудване, значи. И не са пробили защитата ни.
- Не. По-скоро разширяват влиянието си.
- Какво е мнението на държавата?
- Не сме се оплакали още, а и всичко е законно. Таксите са за някакви си еко цели.
- Не намесвайте правителството, за Бога. Знаеш какво пренасяме.
- Разбира се. Нищо не предприемаме без твоя заповед.
- Щом Лия е извън това, Боян и Майк трябва да следят товарите.
- Точно така. Тя се занимава с чистия бизнес, на момчетата си е оставила помията.
- Кой пази нея?
- Бранко и Олег организират личната й охрана.
- Колко човека я пазят?
- На смяна са четирима и поне един от двамата винаги е около нея.
- Ясно. – Владимир се замисли. – Значи след една година, те все още не са свалили гарда.
- Не. Мисля, че няма да го направят.
- Тя тренира ли?
- Усилено.
- Вечер? – Николай погледна озадачено шефа си. Владимир се усмихна.
- Стари навици. Забравяш, че в един период от живота й именно аз я тренирах и то след полунощ.
- И сега е почти така. – Съгласи се Николай. – Тренира вечер по два-три часа. И все със силни противници. С Майкъл, Бранко, Олег, Боян по някога.
- Академията?
- Не е ходила там от години.
- Значи все пак са успели да я вбесят.
- Изолираха я.
- Такъв беше плана. Колко хора има в базата й?
- Като ресурс са малко. Но друго ме притеснява.
- Какво?
- Структурата на варненската база. Прекалено дефанзивна е. Затворили са се като в крепост. Почти не изтича информация на вън. Тренират се взаимно, все едно се готвят за война.
- Готвят се. Повярвай ми! Боян е старо куче. Взема си поука бързо и втори път не допуска една и съща грешка. А и четиримата са прекалено емоционално обвързани с Лия. Така действат там. Така действа и Лилия. Обграждат се с агенти за цял живот, които са им верни до гроб. – Николай гледаше Владимир странно. Мъжът се усмихна. Знаеше, че Николай нямаше да го разбере.
Този балкански манталитет, обаче, костваше много на Владимир. Много трудно се разбиваха такива ядра. Беше почти невъзможно да вкараш къртица там. А Лия беше на път да надмине дори Лилия Лори. Беше прекалено умна и проницателна. Даваше вид на беззащитна и крехка жена, но силата, която притежаваше, можеше да те погуби. Лия предизвикваше най-съкровеното желание у всеки мъж – нуждата да я защити. Владимир го знаеше от личен опит. Беше един от защитниците й.
Николай прекъсна мислите му.
- Какво ще правим с Варненското пристанище?
- Нищо.
- Нищо?
- Ще пренасочим корабите си към Румъния за сега.
- Владимир. Извинявай но така губим пари. Много пари!
- Да, губим пари заради България, но, повярвай ми, печелим територия. – Николай не го разбираше. И как можеше? Плановете на Владимир се простираха далеч напред в бъдещето. Той беше брилянтен стратег, изключително търпелив и потаен. Николай? Предпочиташе да изпълнява ясни и точно заповеди. Планирането оставяше изцяло на шефа си.
- А сега се свържи с Дениз – нареди Владимир. – Скоро ще ми потрябва.
.....................................................................................................................................

Лия се огледа за последно в огромното огледало в спалнята си. За последно, обеща си. Време беше да изчезва. Трябваше вече да тръгва и да вземе булката.
Още не можеше да се отпусне. Не знаеше как така се съгласи да посрещне гости във вилата, която Владимир й бе подарил. Вилата, която пазеше толкова спомени за тях двамата, приятни и не толкова.
И Дениз?
Беше се оказала перфектната домакиня. Посрещна Лия, като стара приятелка. Скоро Лия трябваше да си признае, че те наистина имаха много общо.
Лия се почувства като у дома си. Предателско чувство, но толкова силно...
Сега стоеше изправена и готова за парти.
На вън беше горещо. Дългата сатенена рокля, която носеше, беше лека и ефирна, нямаше гръб, две нежни и едвам забележими сребристи презрамки я придържаха към раменете. Роклята беше синя, като лятното небе над Гърция, където щеше да е сватбата. Косата на Лия беше прибрана в изчистен римски кок, леко опасан със синя панделка. Лия беше красива. Нежна и фина, като морска фея. Почти нямаше накити, освен красив пръстен на безименния пръст. Сандалите й бяха бели. Тенът й беше сравнително блед, очите й горяха, в прекрасно виолетово. Устните й бяха сочни като праскова.
Дениз я гледаше в захлас. И тя беше готова в своята много къса бяла рокличка, напълно контрастираща на тъмния й тен. Но много добре подчертаваща красотата на тази странна жена.
- Прекрасна си, Роза.
- Лия. Казвам се Лия.
- И аз чух подобно нещо. Но не мога да си изкълча езика. Ще ти викам Роза. – Лия се засмя и поведе красивата жена със себе си към колата.
- Добре. Става. – Лия погледна бегло мургавата си придружителка. Дениз беше направила всичко възможно за година и половина да научи български. Справяше се вече доста добре и категорично отказваше на Лия да говорят на английски. А те си говореха много. След сватбата планираха да заведат брачната двойка на меден месец в Истанбул. Лия си даваше сметка, че много трудно ще се върне във вилата, но така , с повече приятели...Можеше и да не е от значение, с кой точно е прекарала последните си дни тук. Поне се надяваше да е така.
Двете жени се качиха в спортното BMW на Лия. Тя запали колата и не проговори, докато не излязоха на главния път.
- Как върви бизнесът тук?
- Не съм се чувала с Владимир. – Лия се усмихна уморено.
- Не те питах за това. Българският ти е все още ужасен.
- Българският ми е наред. Както и мозъкът ми. Знам за какво питаш.
- Нали обеща да не го споменаваме?
- Така обещах. В България. Но сега сме вече в Турция. Не може да не си притеснена, поне малко.
- Притеснена съм. Твоя благодетел е прекалено арогантен и не се съобразява с никого.
- Съобразява се с теб.
- Да, разбира се. – Лия въздъхна.
- И няма да те нарани.
- Той ме наранява по друг начин, Дениз.
- Вие двамата обичате трудностите. – Лия се засмя.
- Сигурно си права.
След няколкото месеца, в които свикваше с раздялата с Владимир, Лия все пак реши да потърси Дениз. Не си правеше илюзии. Знаеше каква е ролята на тази жена в живота на Владимир. А и Дениз не го криеше. Та тя беше последната любовница на мъжа, за доста дълго време. И това беше важно за Лия.
Тя не можеше да говори за това с хората около себе си. За това се обърна към единствената жена, която го познаваше толкова добре. Лия изпитваше ревност, голяма ревност. И не защото се съмняваше в чувствата на Владимир. Не, ревнуваше за близостта, която имаха Владимир и Дениз. Лия не можеше да се похвали с такова нещо. Между нея и Владимир винаги имаше конфликт, никога не можеха да са заедно на спокойствие, винаги деляха нещо. И това нещо винаги беше свързано със съдбата и живота на много невинни хора. Бизнесът беше жесток и бизнесът щеше да е винаги между тях.
Лия знаеше, че Дениз познава добре Владимир, като човек, не като бизнесмен и боец, така, както самата Лия не го познаваше. Двете жени си бяха говорили дълго за него. Дениз беше очарователен разказвач и много мъдра за възрастта си. Дениз й беше разказала и за собствения си мизерен живот, преди да я срещне Владимир. Лия започваше да уважава тази красива и силна жена.
Дениз се притесни малко, когато зададе следващия си въпрос.
- Сама ли ще си този път? – Лия се ухили.
- Никога не съм сама, Дениз.
- Дори и в Турция?
- Най-вече в Турция.
- А кой ще те придружава? – Дениз беше готова да си глътне езика за този въпрос. Цялата се беше изчервила. Усмивката не слизаше от лицето на Лия. Беше усетила, че Дениз харесва Бранко. И се чудеше докога нейния приятел ще продължава да се държи като пън и да не разбира нищо.
- Бранко ще дойде с мен. – Заяви многозначително Лия. Дениз се вкисна.
- Както и да е.
- Да! – Лия вече се смееше. – Ще е забавна сватба.
Сватбата беше забавна. Наистина. Веселяха се до ранните часове на другия ден. Бяха все млади хора и танцуваха до изтощение. Жената на Дани беше красиво момиче, манекенка. Дани беше развил бизнеса с нощните клубове и сега се радваше на слава и уважение. Лия се радваше и за двамата.
Бившето й гадже успя да й стане добър партньор в бизнеса, без лоши чувства и спомени. Не проговориха повече за отвличането й, нито за Владимир, нито за истинското естество на бизнеса, с който се занимаваха роднините на Лия. Така беше най-добре и за двамата.
Дениз беше доволна, Бранко също. На събитието беше поканен по-скоро като цивилен, и той почти успя да се почувства като такъв. Пет от най-добрите им момчета сновяха наоколо и дебнеха за опасност. За тях дори и Дениз не знаеше. Нито за миг, нито Лия, нито Бранко си позволиха да забравят,че тя е човек на Владимир.
Лия беше най-доволна от всички. Успя да се отпусне, призна си, че и Гърция, и Турция я привличат по невъобразим начин. Танцува, цяла вечер, като самодива. Забрави коя е, кои са враговете, кои са приятелите й. Прекрасната й рокля се стелеше по тялото й като паяжина, отдавна вече беше боса, дори не помнеше къде е захвърлила обувките си. Дани се смееше до припадък и танцуваше с нея и новата си жена.
Отказаха се от купона чак в осем сутринта. Лия се прибра в своя джип и се остави на грижите на верния Бранко. В ранната сутрин три коли се насочиха с бясна скорост към Истанбул. Повечето купонджии заспаха още по пътя. Лия също заспа веднага на задната седалка на джипа, почти излегнала се на рамото на Бранко. Бяха сами, с шофьора. Бранко гледаше спящата жена до себе си и изглеждаше не само сериозен, беше тъжен. Телефонът в джоба му завибрира. Вдигна го. Беше Майк.
- Как е положението? – Майк го застреля направо с въпроса. Отново не беше в настроение и това означаваше никакви излишни приказки. Бранко докладва уморено.
- Спокойно. Как е при вас, Майк?
- Не можем да открием Владимир. Не е в Русия.
- Европа?
- Не знам, Бранко. Правим всичко възможно.
- Боян какво казва?
- Говори със Сергей цяла вечер. И Сергей не знае къде е Владимир.
- Щом се е покрил толкова, можеш да очакваме посещение в Турция.
- Да. За съжаление, да!
- Добре. Готови сме.
- Сергей мисли, че този път Владимир ще се съобрази с неутралитета на Турция.
- Сергей не е нагърбен със защитата на Лия.
- Не. Не е. Но и те са нащрек. И го знаеш отлично.
- Поомекнал си, Майк.
- По отношение на Троицата ли? – Последното прозвуча като изръмжаване.
- Аха.
- Не. – Майк изръмжа отново. – Не съм. Просто съм склонен да използвам всеки ресурс в името на защитата й.
- Тъй вярно!
- Ще се справите ли?
- С цената на всичко. Не можеш да пращаш още хора във вилата. Говорихме за това. Останалите ще го приемат като заплаха. Все пак Турция е неутрална.
- Не можем да спрем Боян. Иска лично да наблюдава малката.
- Разбира се. Като копой е. – Майк си спести коментара. Но Бранко можеше да усети леката му усмивка.
- Просто бъдете нащрек, Бранко!
- Нащрек съм. Успокой се, за Бога! – Бранко прекъсна връзката и се загледа отново в спящата Лия. Знаеше защо е тъжен. Беше я гледал цяла вечер.
Лия беше толкова жизнена и всеотдайна. Беше прекрасна, когато се смееше. А се смееше толкова рядко. Малката не заслужаваше такъв тежък живот, но го понасяше завидно леко. Да, тя беше силна. Но дали беше достатъчно силна за Владимир? Бранко се молеше всичко да мине мирно и тихо. Заради нейното щастие. Момичето се размърда сънено и отвори очи.
- Добро утро, Бранко.
- Добър ден, спяща красавице. – Лия се размърда. Все още сънена.
- Точно сега съм далеч от понятието за красавица. – Бранко се засмя сърдечно, докато й подаваше чаша с кафе.
- Но все още си заспала. Или греша?
- Колко спах?
- Трябва ти още.
- Ти успя ли да си починеш?
- Не ме мисли.
- От колко часа не си спал, Бранко?
- Не помня.
- Уморен ли си? – Лия вече отпиваше от кафето, докато подлагаше Бранко на този разпит. Бранко й отговаряше търпеливо.
- Обиждаш ме, скъпа. Аз съм войник.
- Аз съм ти шеф и ти нареждам да дремнеш малко. Вече се наспах. Ще те пазя! – Лия се облегна на предната седалка с лакти и се загледа в пътя.
- Жоре – Обърна се към шофьора. – Колко имаме още до Истанбул?
- Около 4 часа.
- Ето. – Облегна се отново до Бранко. – Виждаш ли? Имаш достатъчно време да си починеш.
- Не ми се спи.
- Това е заповед. – Лия го погледна строго. Бранко вдигна рамене.
- Добре. Мога да затворя очи за малко.
- Обещавам ти. Ако надуша опасност. Ще те събудя.
- Радвам се, че ти е смешно.
- За Бога, Бранко. Вече сме на неутрална територия. Отпусни се малко. – Бранко промърмори нещо недоволно, но се облегна по-удобно на седалката и се приготви за сън.
Лия не разбра какво казва, но нямаше и нужда. Знаеше, че всички се връщаха тук със смесени чувства. Никога нямаше да приемат Турция като неутрална територия. Най-вече заради характера на Владимир. Беше прекалено арогантен и прекалено безскрупулен, за да могат да се доверят на думата му. Лия, обаче, можеше. Помнеше какво й беше обещал, когато й прехвърли къщата и му имаше доверие. Бранко заспа на секундата. Лия се усмихна и подпря ръка на рамото му.
Пристигнаха във вилата в ранния следобед. Бяха съсипани. Лия се насочи директно към спалнята си на горния етаж. Дениз щеше да се погрижи за гостите. Лия се потопи в готовата вана. Почти успя да заспи сред ароматните пари. Изкъпа се и си наложи пряко сили да стане. Грабна огромния пухен бял халат от дръжката и се завлече към леглото. Заспа на секундата.
Събуди се умряла от глад. Още не знаеше колко е спала, но се чувстваше добре. Прекалено добре, дори. Измъкна се от леглото и отново се бутна в банята. След половин час заслиза по стълбите към трапезарията, доволна, в дълга и ефирна тюркоазена плажна рокля, с боси нозе и вдигната с шнола коса. Лия трябваше да яде. Скоро!
Усети суетящите се хора още преди да я видят и усещането й хареса. Обстановката беше спокойна и весела. Лия умееше да отличава неприятностите и беше щастлива, че такива тук не се усещаха. Бранко я посрещна на стълбите с чаша кафе в ръка.
- Я, кой се е върнал сред живите!
- Колко време спах?
- 14 часа – Дениз отговори вместо него, беше се подала от трапезарията.
- Къде са младоженците?
- На кратка екскурзия из Истанбул.
- Ясно.
- Боян е в двора. – Бранко изстреля новината. Лия присви очи по посока на личния си охранител, но бързо се овладя.
- И какво прави тук Боян?
- Пази те. Как мислиш? – Бранко изсъска последните думи, което й доказа, че не е много доволен от намесата на шефа. Лия също не беше. Боян не идваше тук без причина. На Бранко каза с примирен тон.
- Боян приема Турция като личен провал. Нали знаеш?
- Знам. – Поомекна и Бранко.
- Ще отида да поговоря с него. – Лия излезе навън все още боса. Нацупи се на горещината, която я заля. Боян я видя на секундата. Имаше вграден радар по отношение на нея. Тя го дари с ослепителна усмивка.
- Добре дошъл, Бояне.
- Добре заварила.
- Не можа да се сдържиш, а?
- Няма да те лъжа. Не знаем къде е Владимир. – Лия все още се усмихваше, но лицето й помръкна. Тя тръгна бавно към градината и изчака Боян да я последва.
- Мислиш, че ще дойде тук ли?
- Не ми изглеждаш изненадана.
- Не съм. Самото ти присъствие вече говори за опасност. – Боян поклати глава.
- Да. Мисля, че ще иска да те види. Ще се възползва от факта, че сте на неутрална територия.
- Не мисля, че ще търси неутрална територия, ако реши и, когато реши да ме види. – Тонът на Лия беше остър. Боян се усмихна почти иронично.
- Ще търси неутрална територия, ако иска да го изслушаш.
- Какво намекваш?
- В един момент може да се окаже, че за него е важно ти да си спокойна. Все пак предния път те държеше пряко волята ти. – Лия изгледа Боян подозрително.
- Знаеш повече. Какво не ми казваш?
- Нищо не знам, Лия. Владимир се покри за прекалено дълго и прекалено на дълбоко. Далеч съм от мисълта, че е решил да се отдръпне от бизнеса.
- И?
- Ако е намислил нещо опасно и агресивно срещу единствения ни известен враг, който има? – Боян гледаше мрачно Лия. – Мисля, че ще се опита да предупреди единствения човек, на който държи. – Лия помръкна. Не, уплаши се. Седна на една от пейките и се загледа в земята.
- С кой си споделил тези опасения?
- С абсолютно никой. Знаеш, шефовете не приемат нищо без доказателства.
- Знам.
- А и отношенията ни с Троицата още са обтегнати. Ти си тази, с която мога да споделя опасенията си.
- Знаеш, че няма да ме нарани, нали?
- Ти му вярваш? Значи и аз му вярвам.
- И ще го оставиш да говори с мен? – Боян избухна в смях, неконтролируем и почти истеричен. Погледна Лия през сълзи и промърмори.
- Момиче! Никой не може да нарежда на Владимир. – Лия се подсмихна на тази забележка.
- Достатъчно ми е да знам, че няма да се и опиташ.
- Ще изпълня всичко, което ми наредиш. И няма да се меся.
- Добре. Дениз знае ли?
- Дениз е говорила с него преди месец. Но не вярвам да е споделил плановете си с нея.
- Не. Прав си. – Лия въздъхна тежко. – Знаел е, че ще дойда.
- Да. – И двамата се умълчаха за дълго. Лия, загледана в сухата земя под нозете си, Боян – загледан в русата й коса. Накрая момичето се размърда.
- За какво ли ще ми мърмори този път? – Боян се усмихна.
- Наистина ли не те притеснява срещата с него? – Лия се усмихна на свой ред.
- Трябва ли?
- Лия! – Боян заговори настойчиво и Лия вдигна глава към него. – Възможно ли е да приемаш ситуацията толкова спокойно? Или пак криеш нещо?
- Нищо не крия. И да, приемам ситуацията спокойно. В края на краищата нищо не зависи от мен. Отново.
- Зависи! Днес, ти си силна личност със здрава подкрепа. Не си малкото непознато момиченце, дъщеря на известни хора. Ти самата вече си доста известна. А ние можем да ти заслужим респекта на всичките ти врагове.
- Знам, Бояне. Имам най-добрата защита в региона. И все пак. Не се страхувам от физическа разпра с Владимир. Притесняват ме неизменните му пъклени планове. Трябва да мисля бързо и да го изненадвам постоянно. В противен случай всички ще изгорим.
- Той те уважава.
- Свалил си гарда? Готов си да го приемеш?
- Владимир? Никога!
- Добре. – Въздъхна Лия. – Разчитам на теб. Защото за себе си? Вече не съм толкова сигурна. – Лия побърза да се измъкне след този коментар. Знаеше, че Боян не е изпуснал намека в думите й и ще поиска обяснение. Тя все още не можеше да му го даде.
Боян остана във вилата. Лия беше доволна. Така Бранко се поотпусна и имаше повече време за Дениз. Да, най-накрая беше готов да отговори на чувствата й. Лия се радваше искрено за тях двамата. Радваше се, че Боян е тук и й прави компания. Разхождаха се всеки ден по плажната ивица и говореха много.
Майк започна изведнъж да й липсва. Олег също. Беше свикнала тези големи и силни мъже да се въртят и суетят около нея. Но базата във Варна беше почти под управлението на Майк. Там му беше мястото. И той се грижеше добре за него.
Всички се грижеха добре един за друг и пазеха Лия наистина професионално.
От Владимир.
Защото знаеха, че е опасен.
Той още не се беше появил и Лия се надяваше да не го направи скоро. Каквото и да искаше този път? Боян беше прав. То ще е насочено срещу най-големият му враг. Срещу Троицата. А Лия не можеше да застане отново между тях. Това щеше да я съсипе.
Разбира се, Владимир нямаше да се съобрази с нейните настроения.

Не й се наложи да чака дълго. В края на седмицата Бранко буквално нахълта в стаята й. Лия го погледна развеселено.
- Няма пожар, нали? – Бранко поклати глава недоволен от захилената й физиономия.
- Боян те вика долу. Имаме гости. – Лия не каза нищо повече. Обърна се тежко към гардероба си и накара с жест Бранко да напусне стаята. Слезе бавно. Беше като видение, с дълга чисто бяла памучна риза, подходяща за хладно нощи и свободен панталон от същата материя, косата й беше разпусната и блестеше на многото нощни лампи, беше бледа, малко, но достатъчно да провокира притеснението на мъжете пред себе си. Боян и Бранко я чакаха в основата на стълбището, сериозни и мълчаливи.
- Владимир е, нали?
- Чака те пред входа. – Гласът на Боян беше лишен от емоция. Тя не искаше повече. Мина между двамата си телохранители, Боян хвана рамото й.
- Лия...
- Нищо няма да ми направи. На неутрална територия сме, за Бога. – След това се замисли и кимна на Бранко. – Ела с мен! – Бранко я последва безмълвно, две от момчетата му се присъединиха към тях на входа.
Владимир наистина чакаше на входа на вилата, облегнат небрежно на оградата с цигара в ръка. Един от хората му нещо му говореше, той го слушаше замислено. Лия беше сигурна, че сърцето й спря при вида му. Да, Владимир беше не само красив, той беше завладяващ. Не се бяха виждали от години и тя не можа да му устои. С една глава по-висок от останалите, мрачен и сериозен, той беше повече от неин враг.
Лия го огледа. Косата му беше станала по-дълга и много по-светла. Начупените й краища светеха като тъмно злато. Тялото му беше стегнато и силно. Всеки път той се променяше и ставаше по-силен. Лия видя добре познатата й татуировка да се подава от късия ръкав на чисто черната му памучна риза. Ризата беше разкопчана в горния край, панталоните му бяха също черни, памучни. Очите му. Тя не ги виждаше още но скоро щеше да ги види.
В същия този момент, Владимир я погледна. Прямо и открито. Очите му бяха прекрасни, като кехлибар. Лия познаваше тези очи и силата, която имаха.
- Идваш с подкрепление? – Иронията му беше жестока, Лия отвърна студено.
- Нямам ти доверие. – Владимир й се усмихна топло.
- Заслужих си го.
- Какво правиш тук, Владимир? – Гласът й звучеше уморено, но Владимир нямаше да се излъже. Знаеше точно колко силна е Лия.
- Искам да говорим.
- Няма за какво.
- Притеснявам ли те?
- Защо висиш до джипа си? И не ми казвай, че Боян те е спрял да нахлуеш в къщата. – Владимир се усмихна по-широко.
- Боян и Бранко са чудесни охранители и са напълно способни да те предпазят от мен. Но не. Не се стигна до там. Обещах ти, Лия. Обещах ти, че в тази вила ще си в безопасност. Дори и от мен.
- А в Турция? – Владимир въздъхна.
- Момиче. Идвам ти на крака. Сам. Почти невъоръжен. Просто искам да поговорим.
- Добре. – Лия се съгласи примирено. – Ще поговорим. Но няма да освободя Бранко.
- Съгласен съм. – Владимир вдигна ръце. – Тогава с Бранко. Ела, ще изпием по чаша вино. Като в доброто старо време.
Лия не реагира на тази шега. Тръгна с Бранко към единия джип. Другите две момчета останаха по местата си, както и хората на Владимир. Лия не се обърна да види къде е Боян, но знаеше, че където и да е, вече е бесен.
Владимир я изчака търпеливо да седне на задната седалка и се настани зад волана. Бранко седна до него. Потеглиха в нощта в неизвестна посока. Владимир попита учтиво.
- Как е Лилия? – Лия го погледна в огледалото за задно виждане.
- Изпитваш неочакван интерес към Лилия? – Владимир се усмихна.
- Чувам разни неща.
- Разбира се.
- Не си права да се сърдиш. Знаеш, че майка ти беше притисната от обстоятелствата. И не само тя.
- Обстоятелствата, казваш.- Лия се изсмя, не можа да се въздържи. Владимир забеляза това.
- Изнервена си?
- Учудва ли те?
- Да. Не трябва да се притесняваш от мен.
- Владимир! – Лия се облегна напред и прошепна на ухото му. – Даваш ли си сметка, че няма човек, който да не се притеснява от теб напоследък?
- С теб не трябва да е така.
- Не мога да съм сигурна. – Лия се облегна рязко назад. Владимир й отговори сърдито.
- Можеш. Заклех ти се.
- Думите ти невинаги отговарят на действията ти. Ще отречеш ли?
- Действията ми винаги са били в твой интерес.
- Да, сякаш не мога сама да се грижа за интереса си.
- Можеш. И това ме притеснява най-много. Лия. Малко ти трябваше да се върнеш в организацията на Сергей. На косъм беше да вземеш грешното решение и се радвам, че те спряха.
- Знам. Направиха го заради теб. Трябва да си бил много доволен от това.
- Не си мисли, че нямаше да се намеся, ако се бяха провалили. Не те искам в Организацията и ти го знаеш отлично.
- Майната ти! – Владимир се усмихна, но продължи.
- Ти беше очарована от силата и мощта, която Лилия, Сергей и Андрю донесоха в живота ти. Виждах го в очите ти, Лия, още когато се запознах с теб. Виждах те как замръзваш на тренировките им. Не исках да се превръщаш в една от тях, но ти беше неустоима. Обучавах те ден след ден да се биеш, само и само да съм по-близо до теб. Превърнах те в най-големия си кошмар. И това беше само началото. Не ми казвай, че не съм мислил за теб. Заради твоето щастие съм в Русия.
- Недей! – Заповяда Лия студено. – Не прави така, че думите ти да звучат като обвинение. Знам точно какво правиш в Русия.
- И какво правя?
- Трупаш пари и власт, Владимир. Много пари и власт. И добре знам на къде си се насочил. – Лия се загледа през прозореца.
- Ще се върнеш в Европа. Не знам кога и за какво, но ти ще се върнеш. И тогава ще трябва да се изправиш срещу Лилия. Аз отново ще бъда наранена. Защото няма да мога да взема страна. Такава ли привързаност изпитваш към мен? –Владимир я слушаше търпеливо и замислено. Облегна се на седалката и натисна газта.
- Ще говорим по-подробно за моята привързаност към теб. Обещавам ти. Когато стигнем. – Лия побесня, но успя да се овладее навреме. Не й беше приятно да си признае, че Владимир много лесно я изкарваше извън нерви. Беше един от малкото, които успяваха.
Лия предпочете да се наслаждава на гледката. Нощта беше тиха и ясна. Тя си наложи да се успокои. Не си направи труда да попита къде отиват. Това нямаше абсолютно никакво значение за нея. Бранко, който беше свидетел на разговора, погледна бегло момичето и не продума нищо.
След час джипът спря пред прекрасна хижа, отново на самия бряг. Не, Владимир не обичаше оживените места. Срещата им отново беше на пусто и тихо място. Но може би така беше по-добре и за двамата. Лия се загледа в прекрасната постройка, докато Владимир вече й помагаше да слезе от колата. Бранко ги чакаше, облегнат на предния капак. Владимир се обърна към него.
- Обади се на Боян и му дай координатите. Нека дойде с колкото иска от хората ви. В хижата има и две от моите момчета. За сега, обаче, искам да остана насаме с Лия. Разговорът е личен. – Бранко изчака Лия да му кимне и се отдалечи от двамата. Лия погледна Владимир, той се усмихна и промълви тихо.
- Ела! – Лия го последва предпазливо. Не обичаше да го вижда толкова вглъбен.
Беше се подготвила за сблъсък, но сега усещаше, че такъв няма да има. Владимир се опитваше съвсем тенденциозно да свали гарда й и знаеше точно как да го постигне. Тя го наблюдаваше как се пресяга в движение, за да вземе една бутилка вино от масата през която минаха. Видя как с един замах я отвори и отпи направо от бутилката. Изчака го да седне на земята до самия бряг и се настани тихо до него, като прегърна коленете си. Владимир й подаде бутилката, тя отпи голяма глътка без да възрази.
- Ти дори не ме опита за намеренията ми, Лия. – Лия се стресна от внезапната му констатация. Погледна го в очите, но не можа да ги види. – Начерта на бързо един жесток план и ме нареди като негов организатор. Това ли наистина мислиш за мен?
- Греша ли?
- Разговорите с теб винаги са тотално объркващи и изтощителни. Не, малката. Не грешиш. – Гласът му беше станал по-студен, тя все още не можеше да види очите му. Владимир отпи нова голяма глътка от виното. – Няма да отрека очевидното. Наложи се да приложа малко повече твърдост през последните години. Но доколкото разбирам, ти си била същият деспот. В малко по-друга насока. – Лия пое бутилката, която Владимир вече й подаваше и отпи голяма глътка.
- Това е различно.
- Така ли?
- Никого не наранявам, Влад. – Владимир се засмя.
- Освен жалките бизнесмени, на които отне тлъстия пай от печалбата на корабостроителницата.
- Корабостроителницата на баща ми. – Натърти Лия.
- Не го отричам. И не те обвинявам. И не разбирам защо ти се нахвърляш така върху мен. Реално не съм наранил никой от близките ти. И, повярвай ми, направих го съвсем тенденциозно. – Владимир въздъхна - Искам власт, Роза. Власт, която, както вече се съгласихме, ти искаш дори повече от мен. – Лия се замисли, но не беше готова да се предаде.
- Нараняваш ме! – Изтърси тя троснато. – Намесваш се в живота ми и решенията ми. – Владимир поклати глава.
- Това можем да го дъвчем постоянно. Няма да променя решението си. Ти няма да станеш действащ професионален боец.
- ...Обещаваш ми, че никога повече няма да се месиш в личния ми живот. Отиваш си. След това отново се връщаш... – Владимир въздъхна.
- Това е големият ми грях. И голямата ми слабост. Мисля, че вече не само ти ме мразиш за това. Очаквам Боян да ми се нахвърли съвсем скоро.
- Не ми трябва неговата подкрепа, за да те разкатая.
- Не. Права си. Не знам кой от нас действа по-пагубно на другия. – Владимир се извъртя към нея, облегнат на единия си лакът. – Наблюдавах те през тези години, чувах за успехите ти, радвах се с теб и за теб. Ти се оказа добър бизнесмен. Не очаквах да оглавиш огромната компания на Алек с такава лекота. Очароваш ме, Лия. Постоянно.
- На къде биеш? – Лия чакаше. Знаеше, че Владимир насочваше тенденциозно разговорът нанякъде, само че не можеше да отгатне накъде.
- Бия натам, че ти просто не можеш да си седиш мирно. Нали? – Лия избухна в смях.
- Това ли наистина искаш от мен?
- Да.
- Невъзможен си. – Владимир поклати глава бавно.
- Много си трудна, Лия. Много си трудна за пазене. Да, няма да го крия. Искаше ми се да си доволна от това, което имаш. За Бога, подариха ти цял комплекс във Варна. Имаш си прекрасна фирма за интериорен дизайн. Но не. Не умееш да седиш в сянка. Това ще доведе направо в лапите на враговете ти. И ти го знаеш.
- Има кой да ме пази.
- Надявах се да не се стига изобщо до там някой да те пази.
- Да не забравяме кой е виновен за това. Кой ме докара в Турция и кой ме хвърли на хиените. Можех да си остана анонимна, Владимир, можех все още да нося името Роуз.
- Нямаше да го направя, ако не бях сигурен, че мога да те защитя.
- Защо тогава се оплакваш сега? Освен това моите хора не са по-лоши от твоите.
- Не. Не са.
- Изпълнихме всичките ти условия. Лилия и Сергей ме отрязаха от семейния бизнес, не ти пречим да развиваш твоя. Лилия се отдръпна, остави те да действаш спокойно. А и двамата знаем, че тя е най-сериозният ти враг.
- Няма да нападам Лилия!
- Но ще стъпиш в Европа, нали? – Владимир отпи още глътка от виното. Лия не свали поглед от него. Гледаше го открито и търпеливо. Знаеше отговора, разбира се. За това действаше толкова нападателно. Владимир бе дал почивка по-скоро на себе си. Беше използвал Лия за застраховка, беше се оттеглил, беше натрупал власт и сила и сега възнамеряваше да започне борбата наново. И борбата с кой? Със Сергей, разбира се. Лия го познаваше добре. Никога не се отказваше от целите си. Отлагаше ги, чакаше момента търпеливо, но никога не се отказваше. Накрая Владимир проговори.
- Знаеш ли за кое най-много ти се възхищавам? Умът ти е остър като бръснач.
- Не измествай въпроса.
- Не измествам въпроса. Не! Права си. Не мога да стоя настрана от Европа. За съжаление, не мога да заобиколя и България. Колкото и да ми се иска. Сергей има прекалено голямо влияние в региона. Разпрострял се е в бизнеса с оръжия. А това не мога да позволя. Той знае много добре чии интереси настъпва там, Лия. И е сигурен, че може да ми противостои.
- Но ти си на друго мнение. – Владимир се поизправи и принуди Лия да го погледне в очите.
- Искам да ме разбереш правилно, малката. Много е вероятно да те нараня истински. – Владимир наблегна на последните думи и Лия разбра посланието.
- По-силен си от него. – Думите й бяха глухи като шепот, но той я чу.
- Определено.
- И той няма да е подготвен за това.
- Не! – Лия се извъртя рязко към Владимир и се озова на сантиметър от студеното му лице.
- Защо ми казваш всичко това?
- Защото не искам да те изгубя.
- Ти ме изгуби. Преди години.
- Все още не съм. Можеш да се бориш с чувствата си цял живот. Но няма да си искрена със себе си. Ти нямаш причини да ме мразиш.
- Въпросът не е в чувствата. Повтаряш ми го често, Влад.
- Щом аз не можах да се преборя с тях, как ще успееш ти?
- Много си арогантен, знаеш ли? – Владимир не отговори на този гневен въпрос. Усмихна се и се излегна назад, загледан в небето над себе си. Лия не беше готова да се откаже.
- Какво искаш от мен, Влад? – Владимир помръкна.
- Не знам. Не знам, Лия. – Беше съкрушен и вече не го криеше. – Не мога да те взема със себе си насила, дори това да е най-голямото ми желание. Не мога да стоя настрана от промените, защото зад мен стои цяла империя, която създадох сам и, за която съм отговорен. Просто не мога да прескоча Лилия и Сергей. Ти ще ме разбереш. Защото си разумна. Аз наистина нямам изход.
- Искаш да говоря със Сергей? – Владимир се усмихна лукаво.
- Ще го направиш ли?
- Това не зависи от теб. – Владимир въздъхна.
- За сега искам само да се уверя, че няма да тълкуваш действията ми погрешно. Искам лично да те уверя, че те обичам. Че всичко, което ще последва след тази среща е вече неизбежно. И, че нищо от това, по никакъв начин, няма да застраши теб самата.
- Но ще застраши отношенията ни. – Владимир се засмя горчиво.
- Очаквам да ме намразиш, съкровище! Да, отношенията ни ще бъдат сериозно застрашени. – След това той рязко се изправи и повлече Лия със себе си. Задържа я в прегръдката си за миг, силно, почти жестоко. Лия не смееше да реагира, изгубена в топлите му ръце. Тя наклони глава към него. Владимир я целуна горещо. Задържа я в прегръдката си за дълго. Накрая я пусна на земята и прошепна с пресипнал глас.
- Нещо, с което да ме запомниш палавнице! – След това се изправи рязко и се отдалечи. Остави я сама. Отново. Но този път Лия не се чувстваше самотна. Въпреки опасностите, които се задаваха, тя вече знаеше, че Владимир се връщаше. Връщаше се в живота й и това беше най-важното!

Все още стоеше безмълвна на поляната, когато усети Боян и Бранко да вървят към нея. Постара се бързо да прикрие емоциите в изражението си и изчака мъжете търпеливо. Боян я изгледа продължително. Знаеше какво прави. Искаше да отгатне настроението й. Нямаше да успее. И той скоро стигна до същия извод.
- Какво искаше? – Попита Бранко разтревожено.
- Трябва да отида в Академията.
- Сега ли?
- Сега! Почивката свърши. – Боян не се намеси в разговора. И двамата последваха Лия обратно към паркирания джип. До него ги посрещна един от хората на Владимир, подаде й нов мобилен телефон и каза.
- Владимир иска да има връзка с него. В случай на нужда.
- Разбира се. – Лия го пое и се отдалечи от колата за малко. Набра Владимир в движение. Той вдигна веднага телефона. А тя веднага го нападна.
- Знаеш, че ще предупредя Сергей, нали?
- Добре те познавам, малката. За това ти подадох информация. Не очаквам да криеш нищо от хората си.
- Даде ми информация, за да подпаля фитила. Знаеш, че като кажа на Сергей, той ще побеснее. Първо. Защото ме използваш като посредник, второ, защото си позволяваш да се срещаш с мен и трето, защото се намесваш в територия, която не е твоя.
- Отношенията между теб и Сергей са си ваш проблем. Не мой.
- Но съм права, нали?
- Права си.
- И нямам избор, нали?
- Никакъв. И време нямаш.
- Подъл си, Владимир. Жесток и подъл.
- Ти ме познаваш най-добре. – Владимир се усмихваше, можеше да го усети, дори и да не го виждаше. Изведнъж, обаче, стана изключително сериозен.
- Не забравяй, малката. Аз те обичам. Каквото и да стане, ще те пазя. И от теб самата, ако се наложи.
- Застраховаш се, а?
- Да, застраховам се.
- Ще видим ти как ще се опазиш от мен. – Лия прекъсна връзката. Въздъхна и се върна при Боян. Той я гледаше напрегнато. Тя промърмори.
- Ще ме използва като посредник. – Боян изпсува, докато се качваха в джипа. Бранко вече беше на волана.
- Мамка му – Продължи Боян. – Този човек не може ли сам да си върши работата?
- Не може да пробие в България.
- И реши да намеси теб? Отново? Прекрасно!
- Знае, че съм слабост на Сергей. Той толкова ще се зарадва да ме види отново.
- Радвам се, че ти е забавно. На Сергей няма да му е толкова забавно. – Лия замени сарказма си с угрижена физиономия.
- Никак даже. Ще се наложи да ме пазите добре от гнева му.
- Не думай.
- Аз съм единствената, която и Сергей, и Андрю, а и майка ми, ще послушат. И Владимир го знае. Защо си мислиш, че използва мен?
- А ти защо му позволяваш да го прави?
- Защото знам, че не ме лъже. Намислил е нещо ужасно, има силен коз и е на път да нарани близките ми. – Боян млъкна. Нямаше думи. Виждаше Лия, вярваше й и не можеше да си представи от къде тази крехка жена намира толкова сила да издържи на всичкото това напрежение.