автор: Astrid

Силни ветрове засвистяха в Рифтен. Отново предстоеше буря и жителите бяха изпаднали в мрачно настроение. Преди по-малко от ден бяха изкарали стоката си навън, подмолно излъгани от лукавото време. То ги прегърби и премахна усмивките от лицата им бързо като залязващото слънце. А последното едва ли щеше да изгрее идните дни.
Населението на Рифтен се състоеше главно от черни елфи, аргониани, семейства нордове и... крадци. В Уиндхелм смятаха черните елфи за сган, докато в Рифтен, норд или бретон, аргониан или елф, ако някой беше избрал живота на крадец, то уважението на околните се изпаряваше завинаги. Гилдията на крадците беше налазила пристанищния град като отровна змия и го беше превърнала в свое отровно гнездо. Графинята на Рифтен не правеше нищо по въпроса с крадците. По цял ден седеше затворена в тронната зала пред маса, отрупана с множество блюда, натъпкани с храна и вино. Почти никой не беше зървал лицето й, за разлика от двамата й синове, които всички познаваха. Единият носеше одеждите на мечката, нескрит поддръжник на Улфрик, а другият, по-малкият, беше тих и притеснителен, често обиждан от роднините си, които го наричаха безхарактерен и безполезен.
Шумотевицата в Рифтен се увеличи и недоволството ескалира. Векс наблюдаваше хората на пазара от малкото дървено мостче в началото на града. Косите й се полюшваха при срещата си с вятъра и галеха розовите й бузи. Тя бе отпуснала глава върху меката си длан, а лицето й отразяваше неприязънта на хората. Щеше да бъде бавен ден. Тъй като хората се разотиваха по къщите си, кражбите ставаха по-опасни и трудни, понякога невъзможни. Изминалите неприятни събития в Гилдията я бяха направили безразлична към нелегалните й задължения. Тя погледна с досада към входа на местната таверна и въздъхна. Преди няколко години беше повече от щастлива да служи на Мърсър, но когато Карлая си тръгна, доходите станаха по-оскъдни, а Мърсър по-алчен, забавата изчезна. Векс се опита да си спомни кога последно беше щастлива, но безуспешно. Усмивката беше изчезнала от малкото й лице като крадец в нощта. "Крадец." помисли си Векс и се усмихна. Тя отдавна не беше крадец. Мърсър я беше превърнал в слугиня на Егор, под претекст, че тя му е била най-ценна и способна. Но Векс знаеше. Мърсър просто искаше да се отърве от нея по възможно най-унизителния начин. Когато членовете на Гилдията я зърнеха извръщаха глави или я подминаваха, като отправяха лека усмивка. Никой вече не говореше с нея. Дори Делвин. Погледът й се спря върху имението на Мейвън и се отправи към наи-горната кула. Мястото, където Егор се спотайваше денонощно. Пердетата отново падаха зад високите прозорци. Тя трябваше да се качи при него щом светлината озареше стаята. Тази мисъл я изпълваше с погнуса. Векс ненавиждаше Егор. Това малко кокетно графче я разпореждаше, както си пожелаеше, а тя не можеше да му противоречи. Тя се сепваше всеки път щом зърнеше изопнатите черти на продълговатото му лице. По дървената плоскост на нестабилния мост се чуха стъпки. Векс ненадейно вдигна глава и погледна към приближаващата се към нея фигура.
-Кучето чака стопанинът да му даде нареждания. - бавното пляскане накара Векс да обели очи с досада.
По моста закрачи висока жена с тъмна кожа, почти черна коса, тънки устни и яркосини очи, които пронизваха душата на всеки, пресякал поглед с нея. Казваше се Сапфир. Младо момиче, едва на навършило 18 години, но проправящо си път в гъстите сенки на гилдията. Много пророчества говореха за млади и красиви момичета, заемащи местата на други красиви жени. Векс смяташе приказките на стариците и безумните им шепоти, пътуващи във всеки край на Скайрим за пълни измищльотини. Но понякога се чудеше, гледайки Сапфир. Сърцето й се сви от мъка, когато тревожната мисъл нахлу с главата й без покана. Векс беше с около десет години по-голяма от нея. Двете бяха пълната противоположност. Сребристите коси на Векс галеха раменете й, сплетени в тънка плитка, светлосините й очи смразяваха огъня а тънките й уста можеха да затворят тези на най-даровития бард. Съперничката й, както шеговито я наричаха другите в Пътя на плъховете ,"И те са едни плъхове" изсумтя жената, беше също толкова висока, косата й бе тъмнокестенява, почти черна и винаги мазна, полепнала по мръсното й чело. Кожата й бе мургава, устните сочни и бледорозови, носеши дъха на тютюн и евтина бира. Името й подхождаше. Единственото чисто и красиво нещо под слоевете мръсотия беше синьото в очите й. Двете малки точки, губещи се под рехавият й бретон, бяха по-сини от дълбините на морето и небето в най-ясния слънчев ден. Имаше големи, силни ръце и едри бедра, които поклащаше при всяка една стъпка. Никой не знаеше как се беше озовала в Рифтен, никой не знаеше историята й. Момичето беше обгърнато в плаща на една дълбоко пазена тайна, която подбуждаше интереса на околните, но не достатъчно, за да влязат в разправия с нея. Имаше труден характер, а гневът, забит кат нож в гърдите й, караше тялото й да се гърчи от непозната за нея болка и огорчение. Тогава юмруците й ставаха спътници. Често водеха към лицето на най-близкия до нея човек. Носът й беше счупен, но въпреки всичко имаше някаква екзотичност в нея. Не беше чиста севернячка, както твърдеше. Очите й принадлежаха на севера, но мургавата й кожа крещеше името на Хамерфел, градът на изключителните борци, боравещи с красиви ятагани. Векс не таеше омраза към нея. Само неприязън. Но понякога се замисляше... Сапфир й напомняше на нея, колкото и да искаше да го отрича.
-Векс, трябва да ми кажеш, Егор хвърля ли ти остатъците от храната си? Или ги обираш от пода? - Сапфир се пльосна на пейката до Векс и я прегърна с ръка. Мирисът на пот накара по-възрастната жена да отмести глава и да тласне момичето настрана, изглеждайки го гневно. Сапфир се засмя и показа два реда жълти зъби.
-Разкарай се, Сапфир. - Векс процеди през зъби и стегна юмруците си, готова да я удари всеки момент.
Момичето килна глава и лека усмивка заигра по устните й.
-Мърсър ме прати. Иска да знае как си. - тя заговори със сериозен тон и я погледна изпод вежди, очаквайки реакция.
Векс знаеше, че на Мърсър не му пукаше за никого. Особено за нея. Но въпреки това в очите й заиграха пламъчета на надежда. Сапфир се изсмя и загрухтя, блъскайки ръцете си върху пейката. Обичаше да играе игри. Но Векс нямаше време за игри. За пръв път погледна с надежда към кулата и видя дръпнатите завеси, позволяващи на светлината да навлезе в просторната стая. Жената се изправи и обърна гръб на развеселената Сапфир, която скочи на краката си и я последва, шепнейки в ухото й.
-Нежен любовник ли е или те язди като най-пъргавата кобила в конюшната? Какво говоря - още смях - та ти едвам ходиш. Кажи ми, приятелко, какво ще правиш след като няма повече нужда от теб? Аз се чудя какво правиш в покоите му по цял ден. - момичето я хвана за ръката и я накара да я погледне в очите, изглаждайки чертите си - Времето ти е към края си, Векс. Сенките вече не са ти приятели, не се крий в обятията им, мислейки си, че си в безопасност. - хватката й се затегна - Докато дишам, докато Мърсър е зад гърба ми... - тя се усмихна дяволито и Векс потръпна с погнуса, отмествайки поглед настрани - Ти никога няма да си в безопасност.
Думите й заехтяха в съзнанието на Векс. Рифтен се беше изпарил и се намираха в пещерата на най-големите й страхове. Трябваше да я признае, Сапфир наистина си я биваше. Тя пусна ръката й и се завъртя бавно, поклащайки бедрата си по кокетния начин на слугините в Солитюд. Векс си представи Сапфир и Мърсър в едно легло и отново потръпна. Понечи да мръдне, но краката й стояха като сковани на едно място. След няколко секунди тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й и погледна главната порта водеща към външния свят и кулата, в която я чакаше Егор. Сърцето й заби силно. Можеше да мине през портите и да избяга, живеейки живота си в непрестанно бягство, криеща се от таверна в таверна. Все някога щяха да я намерят. За момент си представи живот далеч от Рифтен. На място, където се чувства свободна, а не в оковите на дълга и подчинението. Звучеше твърде хубаво, за да е истина. Мърсър обичаше да си играе с хората, а веднъж изгубеше ли играчката си, щеше да направи всичко възможно, за да я върне обратно. Гилдията на крадците и Тъмното братство бяха тясно свързани, години наред работеха ръка за ръка. Векс не можеше да си позволи риска. Очите й заплуваха в сълзи и тя не можа да повярва на изненадващото чувство на безпомощност и тъга. Пръстите й разрошиха косата й и избърсаха сълзите й. Лицето й се помрачи. Прекрачи прага и се изкачи по витите стълби, водещи към кулата, извисяваща се заплашително над площада. Векс се чувстваше празна отвътре.
Застана пред голямата дървена врата и очите й зашариха по издълбаните картини. Тя прокара пръстите си по дървения бръшлян, който обвиваше вратата в топлата си прегръдка и стигна до големия гарван в центъра, който я гледаше заплашително с голямото си око. Гарванът й напомни за Егор и сърцето й се вледени. Преди да понечи да почука, врата се отвори рязко пред нея и тя отскочи назад. Егор я погледна с укор и стисна лилавите си устни в тънка линия, както винаги правеше, когато не беше доволен. Беше облечен красив черен халат, който падаше тежко върху раменете му. Косата му бе разрошена, не зализана назад, а под очите му се прокрадваха тъмни кръгове. Той обърна гръб на Векс и закрачи бавно, суркайки скъпите си чехли по дървения под. Егор изглеждаше измъчен и отегчен, раменете му увиснали в знак на умора. Векс бързо влезе в стаята и затвори вратата пред себе си. Зачака да й каже нещо, но няколко мълчаливи минути се изнизаха и тя седна до него на масата, впивайки любопитен и плах поглед в слабото му лице. Очите му шареха върху масата със същото безразличие като преди и не се съсредоточаваха върху нищо, устата му беше суха и напукана. Пред него стоеше голяма чаша вино, в която плуваше тялото на тлъста муха, обърнала коремчето си към тавана. Векс усети напрежение във въздуха и не понечи да му каже нищо. Въздухът в стаята бе застоял и задушен, сякаш прозорците не бяха отваряни с дни наред. Егор постави лицето си в шепите си и се засмя тихо, поглеждайки към жената срешу него. Векс знаеше, че е странен, но в този ден имаше нещо дяволито и непредсказуемо в погледа му, което не можеше да разчете. Тази мисъл я притесни. Той прочисти гърлото си.
-Прекарах последните няколко дни в преговори. - Егор започна нерешително и погледът му отново зарея в празното пространство, сякаш говореше на себе си - Политиката в Скайрим бегло ме вълнува, но Мейвън е далеч от това мнение. Умът й е остър като меч, целите й винаги осъществени или на прага да се осъществят. Изглежда като човек, ходи като човек, дори говори като човек, но съм сигурен, че с тялото й живее усойница.
Векс затаи дъх, не помръдна.
-С нарастващата сила на Севера и отслабеното положение на Солитюд, паднал в ръцете на неопитна кралица, Мейвън има нужда от помощта ми. -Егор заигра с пръстите си и погледна към Векс - Мейвън има нужда от довереник, който да й предава шепотите от най-закътаните улици в столицата и най-тесните коридори в Синия палат. Вино? - той се пресегна към каната с червено вино и наля в една малка златна чаша, като я бутна тромаво към озадачената жена. Тя отпи малка глътка и сбърчи нос, когато киселото вино докосна небцето й и се разля топло като разтопено масло в скованото й тяло. - Получих писмо преди няколко дена. Известие. Заминавам за Солитюд утре сутрин.
Егор стана бавно от стола и закрачи към прозореца. Векс го изгледа и килна главата си настрана. "Наистина прилича на гарван" помисли си тя. Голям, изнемощял, но красив с катраненочерни пера гарван. Мъжът-гарван погледна хората в площада през прозореца и се зачуди за миг дали щеше да е по-щастлив да бъде долу с тях. Да допринася към глъчката смях със своя, да работи, да бяга безгрижно около щандовете, да закача момичета. Умът му се помрачи и той се ядоса на себе си. Пътят към върха беше дълъг и осеян с препятствия и неволи, той нямаше да се откаже сега. Амбицията му беше голяма колкото Скайрим, стигаща до бреговете на Мороуинд. Егор отново повтори сцената, изиграла се на същото място преди няколко дена. Младо момче бе дошло запъхтяно с писмо в ръка. Раздразненият тогава Егор го дръпна грубо от ръцете му и го отпрати, затръшвайки тежката врата зад себе си. Печатът му беше познат и сърцето му заблъска неспокойно. Мейвън не му пращаше често писма. А когато го правеше, имаше важна задача за него. Или по-скоро непосилна. Нетърпеливите му ръце разкъсаха плика и погледът му прекоси бързо красивия почерк на Мейвън. Не беше доволна. Почувствала, че губи властта си в западната част на Скайрим, тя беше решила, че трябва да действа бързо. И беше го направила. Мейвън смяташе кралицата в Солитюд за глупачка, но и важна пешка в садистичната й игра на живот и смърт, власт и пари. Самата тя не можеше да отиде там, беше твърде рисковано. Не, трябваше да прати някой неин доверен човек. Някой, който можеше да се добере до кралицата, да я омае и да разруши съюзът, крепящ Скайрим цял. Егор прочете писмото няколко пъти невярващо, мислещ, че всичко е шега или сън. Но Мейвън не обичаше шегите. А и според него не спеше.
Сърцето му заблъска в гърдите и той се обърна към Векс.
-Мила Векс, извади си роклите и сплети косите си като графините. Очаква ни дълъг път към столицата.
Векс се изправи и направи няколко несигурни крачки към него, но не знаеше какво да каже. Тя се поклони неохотно и се завъртя на петите си, насочвайки се към вратата. Егор я изгледа немощно и още една вълна на тиха смут го заля.
-Тръгваме призори. - каза той тихо, преди Векс да го остави сам. Тя кимна и излезе.
Егор се приближи до масата и погледна към чашата си. Вдигна я и загледа плуващата твар. За миг посърна. Черната животинка, изгубила живота си, се полюшваше в тъмночервената течност. Той остави бавно чашата на масата и затвори очи.