автор: tvoiapoznata

Роуз не пожела да остане в къщата сама. Събра си на бързо багажа и потегли с колата, веднага след като той я остави. Все още беше десет сутринта, а тя вече наближаваше българската граница. Спря на една бензиностанция и набра Боян. Той вдигна на секундата.
- Роуз?
- Ще бъда на границата след час. Трябва ми човек.
- Ще те намерим. – Разбира се, че щяха да я намерят. Телефонът, който Владимир й беше оставил имаше активиран GPS.
Роуз затвори телефона без повече уточнения.
Ставаше й наистина досадно, че докато пътува на турска територия беше в безопасност. Но в момента, в който стъпи на българска? Рискуваше да я отвлече някой от враговете им. В родната й държава.
Да, беше абсурд, но никой не се съобразяваше с правилата извън неутрална Турция. Всеки престъпник гонеше собствените си интереси. Роуз беше научена да е предпазлива, въпреки настроението си и моментното си състояние.
Момичето се качи отново в колата и запали двигателя. След един час видя двата черни джипа на границата. Спря своя до тях и се измъкна от мястото си.
Боян я доближи бързо с още едно момче, тя подаде ключовете на непознатия в движение и в следващия момент вече беше в прегръдката на Боян. Той дори не спря. Помогна й да се качи в единия джип мълчаливо и веднага се настани до нея. Не си казаха нищо. Нямаше нужда. Роуз само предполагаше какъв отчаян вид има. А Боян се страхуваше. Може и да беше много жесток и опитен боец, но пред тъгата на Роуз се чувстваше тотално безпомощен.
По някое време Роуз се унесе. Стресна се, когато джипът спря. Боян разтърка нежно рамото й и направи опит да се усмихне. Роуз отвърна на усмивката му сънено. Огледа се. Бяха пред къщата на Марк. Това я разсъни на секундата. Учуди се, но нямаше време за реакция. Мари вече идваше към тях. Роуз слезе от джипа и отново се озова в нечия прегръдка, този път на Мари.
Зад жената вече идваха Олег и Бранко. Кимнаха на бързо на Роуз и се отправиха директно към Боян. Роуз и Мари влязоха на спокойствие в трапезарията. Лилия вече ги чакаше там с чаша кафе. Тя прегърна на свой ред дъщеря си и прошепна.
- Добре ли си? – Роуз имаше сила само да кимне. Почувства невероятно облекчение. Беше хубаво да чуеш отново гласа на Лилия. Винаги мек и овладян. Винаги толкова спокоен.
- Какво правя тук? – Лилия се усмихна весело. Остави кафето и промърмори.
- Нужна ти е подкрепата на Мари. Аз не съм много добра в сърдечните проблеми.
- Мамо...
- ...сякаш ще я посрещнат някъде по-добре. – се намеси и Мари. – Имаш нужда от спокойствие, малката. От тотално спокойствие, масажи и сладки приказки. Тези главорези, включително и майка ти, не могат да ти го осигурят. – Роуз я погледна косо.
- И колко от тези планове са дело на Лилия Лори. – Лилия се усмихна обезкуражаващо.
- Не те излъгах, нито пък Мари. Трябва ти жена за слушател и морална подкрепа. Аз не съм точно типа утешителка.
- В случая юмруците ти ще са ми от по-голяма полза.
- Сега си мислиш така, скъпа, защото си наранена. Скоро ще се увериш, че хората, които те обичат са с теб и никога не са те изоставяли. Ти не си сама.
- Знам.
- И не е нужно сама да се бориш с мъката и разочарованието.
- Лилия. Нищо ми няма. Нищо не ми направи...– Лилия отказа да я слуша. Изхвърча нетърпеливо при мъжете.
Мари се доближи до Роуз и я прегърна нежно.
- Знаем, че нищо не ти е направил, момичето ми. Но Лилия помни как се разделихте първия път. Не ти понасят добре разделите с този мъж и вината не е в теб.
- Вече не съм малко наивно момиче. Трябва да си дава сметка за това. – Лилия неочаквано се завърна в стаята, като фурия. Хвана ръцете на дъщеря си и я застави да я погледне в очите. Гласът й беше остър и властен.
- Помниш ли какво ти казах преди пет години?
- Кое по-точно?
- Разказах ти за мен и Алек. Казах ти колко е трудно да оставиш човек, който обичаш. Казах ти, че имаш невероятния шанс да се разделиш с Владимир, преди да си затънала до гуша. Помниш ли?
- Помня.
- Е, вие го пропуснахте, скъпа. Не! – Лилия се поправи. – Владимир не ти даде никакъв шанс. Не ти даде възможност да си щастлива, да си далеч от него...искам да вярвам, че ще се оправиш и този път, малката ми. Наистина искам да вярвам в това.
- Ще се справя. Каквото и да ми коства.
- Не и с цената на всичко. Моля те. Не и с цената на собственото ти щастие!
- Мамо. Вярвай в мен. Ще се оправя. – Роуз се замисли. – Само ми кажи нещо.
- Какво?
- Владимир постави ли ти някакви условия по отношение на мен?
- Не.
- Никакви?
- Е, той разчита на моята съобразителност.
- И?
- И на това, че ще се опитам да те предпазя.
- Като ме откъснеш от познатата среда.
- Горе-долу.
- Ще го направиш ли?
- Кое?
- Ще ми забраниш ли да идвам в Школата?
- Нищо няма да ти забранявам, скъпа. Ти си разумно момиче.
- Но ще ме посъветваш да стоя настрана.
- Дотолкова, до колкото основния ти екзекутор се оказа и твой последен любовник. – Роуз се усмихна.
- Ненадмината си.
- Сарказъм ли долавям? Семейна черта.
- И друго?
- Нищо друго. Ще те посъветвам да си дадеш малко време. Но няма да се съобразя с желанията на Владимир.
- А и двете знаем какви са те. – Мари се беше върнала с купа със сладкиши и следеше разговора на двете жени с неподправен интерес. Роуз заяви уверено.
- Той няма да ме нарани. Обеща ми. – Този път Mари се намеси.
- Не сега, скъпа. Но след години?
- Какво имаш предвид?
- Само това, че ти можеш да надминеш и Лилия, и Алек, ако си го поставиш за цел. Имаш потенциал, който не можеш да скриеш. А и всички очакват точно това от теб. Да го развиеш. Всички, Роуз. И най-вече Владимир. Той може да е всякакъв, но не е глупав.
- Мари, моля те. И ти ли?
- Да, малката. – Лилия се смееше вече сърдечно, дори и Мари се усмихна. – Не е лесно да си силен.
- Ще ми се да имах база за сравнение. Като един по-нормален паралелен живот, например. – Мари се доближи до Роуз и я прегърна нежно.
- Ще ти разкрия една малка тайна. Ти никога нямаше да си щастлива с един по-нормален живот. Видя какво е да живееш нормално. Видя какво е, нали?
- Да. – Роуз се усмихна тъжно. – малко е скучничко. – Лилия се засмя от сърце.
- Малко е скучничко? Убийствено скучно е, скъпа. Не знам как издържаше с години в университета, сред тези хора, които са на светлинни години от твоето ниво и истинските ти проблеми. Аз нямаше да издържа и месец.
- Поне бях спокойна.
- Спокойствието състарява. – Роуз погледна сериозно майка си.
- Чудя ти се, Лилия. Как издържаш, по дяволите? На цялото това напрежение? Денонощно? – Лилия погледна дъщеря си развеселено.
- Аз живея за това, малката.
- Всеизвестен факт. – Съгласи се и Мари.
- Да! – Промърмори Роуз. Но се отпусна.
Невероятно беше как тези две жени успяваха да я разведрят за части от секундата. И не полагаха никакви усилия, при това. За тях цялото това напрежение, рисковете и опасностите бяха част от живота. Лилия беше като гранит, не се рушеше и посрещаше смъртта с усмивка. И Роуз я разбираше.
Лилия и смъртта имаха дълга обща история. Беше изгубила прекалено много в живота си. За да оцелее, трябваше да се радва и на малкото, което същия този живот й предоставяше. Лилия беше пример за силна жена. Беше по-силна от всички членове на организацията. Никой не смееше да й отнеме това право.
- Роуз се беше унесла в мисли, когато на вратата се появи Майк. Погледна малко неуверено. И той беше сконфузен и притеснен да види Роуз. Лилия го удостои с широка усмивка.
- Какво става?
- Всичко е готово.
- Добре. Идвам. – Роуз погледна въпросително майка си. Лилия промърмори.
- Още не знаем къде е Владимир. Организирам защитата на къщата. Ако ще оставаш тук искам да се убедя лично, че нищо няма да ти се случи. Като един малък Форт Нокс сме.
- Той няма да ме нападне отново.
- Нямам му доверие.
- Кой ще ме пази?
- Познати момчета. Олег, Бранко и Майк.
- ...и Боян...
- Боян със сигурност. Остава пряк шеф на момчетата ти.
- Не знам. Не се чувствам спокойна така. Прекалено много внимание ми отделяш.
- Ти си единствената наследница на Лори. Не мисля, че вниманието е прекалено.
- А и те? Те са добри агенти. Няма ли да искат някой ден да станат действащи такива?
- Те никога не са били действащи агенти. Обучени са да охраняват. Особено Олег и Бранко. И ти го знаеш отлично. Те са най-добрите.
- Както и Майк.
- Майк няма да предпочете друга длъжност, ако знае, че може да е до теб и да те пази.
- Разбира се.
- А Боян? За него е истинска чест да се грижи за детето на Алек. Бяха добри познати.
- Разбира се. За принцесата, само най-доброто.
- Въпреки сарказма ти, в тези думи има много истина. Ти си прекрасен човек и си специална. И си в голяма опасност. За това ти трябват най-добрите ни хора.
- Няма как да го оспоря.
- Знам! – Ухили се Лилия. – Сега! – Оживи се изведнъж. – Готова ли си да поговорим за настоящето и обстоятелствата около връщането ти в къщи? – Роуз помръкна.
- На Владимир не му трябва много за да се докопа до мен отново. Независимо, че ме пазят най-добрите ни агенти.
- Факт! – Съгласи се безусловно Лилия. – Но Владимир не е единствената опасност за теб. Да, той е нова фигура в бизнеса ни и съвсем не е за подценяване. Но е добре да не забравяш, че имаме и други врагове.
- Не ми се налага. Боян ще мисли вместо мен.
- Сарказъм ли усещам, или се опитваш да изместиш темата?
- И двете.
- Знам, скъпа. Знам, че си на кръстопът. Не знам изобщо как ще забравиш Владимир. Но ще се наложи.Той няма да промени решението си. Не и ако вярва, че така те предпазва.
- Сега го защитаваш?
- Познавам го. И никога не съм казвала, че не го уважавам.
- Права си. Не мога да се боря с него и с изкривената му представа за чест. Срамувам се, че ми пука, дори - Лия тръсна ядно глава. - Може ли да не говорим за Владимир?
- Разбира се. Извинявай.
- Като иска да съм силна, ще съм силна. И няма да успее да ме превърне в примирена, и послушна принцеса. Мога да се грижа и сама за себе си.
- И как ще го постигнеш, Роуз?
- Сама каза. Имам време. Имам и ресурси. Вече имам и причина.
- Това звучи лошо.
- Като за начало ще си върна истинското име. Няма нужда да се крия вече от никого.
- Добре. Съгласна съм.
- И това е само началото.
Лилия не каза нищо повече. Искаше да види до къде ще стигне малката. Знаеше, че действията на Роуз ще са следствие от добре обмислена и целенасочена стратегия. И знаеше, че трябва да внимава много с дъщеря си.
Роуз беше права. Владимир я подцени. Даде й реална цел да се включи в бизнеса на Лори. Защото Роуз не обичаше да се чувства застрашена и несигурна, а той й беше показал точно това. Че винаги ще е застрашена от неговите неконтролируеми настроения. Роуз беше Лори и като такава щеше да се бори срещу Владимир. Лилия трябваше да се подготви добре за тази битка.
- Отивам да потърся Майк. – Отсече Роуз развълнувано. Лилия й кимна машинално и продължи да стои мълчаливо на масата.
Роуз намери приятеля си почти веднага. Мъжете наистина бяха готови с подготовката на къщата и сега се шляеха наоколо до нови нареждания. Роуз се изправи пред Майк и го погледна сериозно.
- Искам да ме закараш до Дани.
- Сега ли?
- Сега!
- Няма ли да си починеш?
- Не!
- В такъв случай. Тръгваме. – На Майк не му беше трудно да разбере, че Роуз е взела твърдо решение. Качиха се в джипа му и потеглиха. Роуз остави Майк да съобщи по радиостанцията за намерението й и след това го попита.
- Кой говори с Дани след като Владимир ме отвлече?
- Аз предимно и Олег.
- Какво му казахте?
- Че си отвлечена заради някакъв бизнес на покойния ти баща. И че дори и да се върнеш в България, ти никога повече няма да се свържеш с него, за да го предпазиш. – Роуз не реагира на чутото. Беше съсредоточена и умислена. Набра телефона на Дани и изчака да чуе гласът му в слушалката.
- Ало?
- Дани?
- Роуз? Ти ли си?
- Искам да поговорим, Дани. Искам лично да ти обясня какво се случи.
- Разбира се. Само кажи кога.
- Сега!
- Добре. – Дани звучеше объркано и уплашено. Роуз дори не си даваше сметка колко студен е гласът й. Майк я погледна косо, но не реагира по друг начин. Дани промърмори. – Ще те чакам в апартамента си.
- Не – Отсече Роуз. – Трябва да е на оживено място.
- Добре. ти кажи къде.
- В МОЛ-а, бар „Скай”. След 20 минути. – Майк не се сдържа и й хвърли озадачен поглед. Там беше мястото, от където беше отвлечена.
Роуз не реагира.
Когато се качиха в бара, Дани още го нямаше. Роуз седна на едно от сепаретата и изчака сервитьорът да изпълни поръчката й. Остави Майк да обезопаси района. Не проговори и когато той се настани мълчаливо срещу нея. Роуз се огледа. Разпозна още двама от охраната й, седнали на бара. Разбира се, че нямаше да я оставят незащитена. Всички си бяха взели поука от действията на Владимир.
Дани се появи след минути. Седна притихнал срещу нея, като видимо се притесни от Майк. Майк си взе кафето и се отправи към другите на бара. Остави ги сами. Дани погледна напрегнато Роуз. Тя му се усмихна мило. Заговори първа.
- Съжалявам, че те въвлякох в това.
- Не беше виновна ти, Роуз. Не си искала да те отвличат.
- Да, бях отвлечена. От враг на майка ми и мой враг. Аз бях подготвена за подобна атака. Ти? Не. – Дани все повече се объркваше, но Роуз не му позволи да проговори. Продължи със студен глас.
- Казвам се Лия Лори и съм професионален боец. Наследничка съм на корабен магнат, както знаеш. Но не знаеш цялата истина. - Роуз въздъхна. – Алек Лори е възродил огромна антитерористична организация на територията на България. Разбира се, строго секретна. Аз се опитах да водя друг живот. Постъпих много егоистично спрямо състудентите си, спрямо приятелите си. – Роуз погледна Дани в очите. – Спрямо теб! Обичах те безрезервно години наред. И заради тази любов, ти спестих истината за себе си. Предизвиках гнева на голям наш враг. Постъпих наивно, като реших, че ще ме оставят на мира. Аз съм човек с прекалено много власт, Дани. Никога няма да ме оставят на мира. За това трябва да се разделя с теб. Завинаги. – Роуз изчака Дани да се съвземе. Не му беше лесно. Но накрая проговори.
- Толкова ли е страшно? Няма ли някакъв шанс да се срещаме? Като познати? – Роуз се усмихна.
- Можеш ли да ме приемеш само като позната?
- По-добре, отколкото изобщо да не те видя повече. – Роуз поклати глава.
- Рискът е прекалено голям, Дани. Мъжът, който ме отвлече, знае за връзката ни. Може да се възползва от пристрастието ми във всеки един момент и аз не мога да те защитя.
- Аз мога да се защитавам.
- Той е убиец. Ти можеш ли да станеш такъв?
- Нищо ли не може да го спре? Полицията? Властите?
- Ние сме над тия неща.
- Ясно.
- Повярвай ми! Вярвай на поговорката „Далеч от очите-далеч от сърцето”
- Няма да е толкова лесно. Нали знаеш?
- Знам, Дани. Боли ме достатъчно за да знам какво ще ти коства и на теб. Но ми повярвай. Нямаме шанс да бъдем заедно.
- Вярвам ти. – Въздъхна Дани. – А и горилите ти могат да бъдат доста убедителни. – Роуз се усмихна.
- Майк и Олег само се опитват да помогнат.
- Е, помогнаха!
След два часа Роуз беше отново до Майк в джипа. Беше й олекнало след разговора с Дани. Искаше да му обясни лично как стоят нещата. Дължеше му го. И се радваше, че Дани е разбран човек. Оставиха един охранител да го наблюдава за известно време и, разбира се, не му казаха за това. Майк погледна приятелката си.
- Изглеждаш доволна.
- Доволна съм.
- И?
- И съм готова за новия си живот.
- Така ли?
- Да! Като Лия Лори!
- Излизаш от нелегалност. – Роуз изгледа Майк косо.
- Звучиш недоволно.
- Чувствам се неловко, но съм твой служител и ще си изпълнявам задълженията.
- Майната ти, Майк! Какво те тревожи?
- Тези твои решения? Звучиш страшно, реагираш страшно. От както се върна от Турция, не си същата. И, доколкото те познавам? А аз те познавам? Бих казал, че ще ми е нужна помощта на Господ.
- Идея си нямаш на какво съм способна!
- Аз ли? – Майк поклати глава отчаяно. - От това се страхувам, момиче. От способностите ти.