автор: yoro

Препуска неопитоменият сумрак
по бледите следи от светлината.
Небето носи облачен калпак
и ходи босо по ръцете на тревата.

Нощта пристъпва-мургава кокетка,
наметнала лилава пелерина.
Под ласката на дланите ѝ меки
денят е кротък и смирено си отива.

Нахлува вятър-призрачен танцьор
и люби се с листата неуморно.
Земята топла е зеленият покой
за уморени птици и безсънни хора.

Звездите са притихнали пчели,
заспиващи в небесния си кошер,
от устните им звезден прах вали
и от безкрая на загадките си носи.

Усмихва се потайно тъмнината,
мълчи, ревниво тайните си скрила.
Когато слее устните си със зората
ще удвои отново вечната си сила.